— Ние сме го убили! — изпищя Хюстън и се затича към килията. Ян я следваше по петите.
— Вероятно само сме го замаяли. Кен! — извика Ян, надниквайки шума на падащите камъни, а когато Кен отново не реагира, момчето се покатери върху купа развалини и скочи в килията.
Младежът издърпа дюшека, с който се беше увил Кен, но братовчед му явно не проумяваше какво се иска от него, затова Ян опита с езика на жестовете. Вероятно експлозията беше зашеметила напълно Кен, тъй като той само клатеше глава като безумен. Ян трябваше почти насила да го измъкне между развалините, за да слязат на земята.
Хюстън вече беше възседнала своя кон, а когато Кен пристъпи към нея, тя видя, че той непрекъснато се държи с две ръце за главата, сякаш изпитваше силни болки. Изглежда, искаше да й каже нещо, но сега нямаше време за това, така че Ян и Закариа побързаха да го качат на втория оседлан кон.
— Вие двамата веднага се прибирайте в къщи! — заповяда Хюстън, когато видя, че, привлечени от шума на експлозията, вече много хора тичаха към затвора.
— Напред! — извика след това на Кен и той я последва по южното шосе, което водеше навън от града, право към пустинята.
Хюстън препускаше толкова бързо, колкото позволяваха конете и пътят, и от време на време поглеждаше назад към Кен, който я следваше с празен израз на лицето си.
Слънцето се издигна над хоризонта, но те продължаваха да препускат в галоп и забавяха темпото само когато конете трябваше да си отдъхнат. На обед спряха пред една станция за смяна на коне, мизерна барака посред сухата степ между Колорадо и Ню Мексико, и Хюстън трябваше да заплати безумно висока цена за два отпочинали коня.
— Нещо не е наред ли? — попита станционният надзирател и посочи към Кен, който се беше подпрял на стената на бараката и се блъскаше с ръка по челото.
Хюстън подаде на възрастния мъж банкнота от двадесет долара.
— Никога не сте ни виждали.
Той прибра парите.
— Не се бъркам в хорските работи.
Хюстън се опита да размени няколко думи с Кен, но той само зяпаше като глухоням устните й и я последва чак когато му даде енергични знаци с ръце.
Този ден ядоха на седлата и не спряха дори след като слънцето залезе. Само един път Кен се опита да й каже нещо, но тъй като самият той вероятно не можеше да се чуе, започна да размахва ръце, докато Хюстън най-после разбра, че явно пита къде отиват.
— Мексико — извика четири пъти подред тя, докато той най-сетне даде някакъв знак, че я е чул.
Кен отново заклати глава, но Хюстън пришпори коня си и не му обърна внимание. Очевидно не искаше тя да се излага на опасност заедно с него, ала Хюстън нямаше да му позволи да я придумва да се върне. Щом той трябваше да прекара живота си в изгнание, тя беше готова да го последва.
Изведнъж Кен сграбчи юздите на коня й и ги дръпна с такава сила, че животното спря като заковано.
— Спираме! — изрева той. — Тук ще нощуваме!
Всяка дума беше произнесена с такава мощ, че Хюстън примига уплашено. Като че в тихата до преди малко нощ се беше разразил ураган.
Кен не каза повече нито дума, скочи от седлото и поведе коня си през малък хълм към група дървета. Хюстън го последва, а той в това време разседла коня и започна да приготвя място за нощувка. Тя предпочиташе да продължат пътя си, за да увеличат разстоянието между тях и хайката от Чандлър, но може би Кен беше получил някакво нараняване при експлозията и се нуждаеше от малко отмора, за да се съвземе. Пък и щеше да мине доста време, докато съберат преследвачи измежду гражданите на Чандлър; следователно можеха да си позволят няколко часа почивка.
Със седлото в ръце тя се обърна към него. Но погледът, с който я измери изпитателно от глава до пети, я накара да се разтрепери.
Той съвсем бавно взе седлото от ръцете й, захвърли го на земята и след още един поглед, който тя не можа да определи, се нахвърли върху нея.
Кен беше като изгладнял звяр, а след като Хюстън се съвзе от първата изненада, тя реагира по същия начин. Копчетата хвърчаха от прашния й костюм за езда като пуканки от прегрят тиган. Устата му беше едновременно навсякъде по тялото й, а големите му силни ръце разкъсваха всичко, което му пречеше да се допре до голата й плът.
— Кен! — извика тя, плачейки и смеейки се. — Кен, моя единствена, моя истинска любов!
Но той не се нуждаеше от думи, когато притисна голото й тяло към земята и проникна в нея с такъв устрем, сякаш беше погълнал заряда динамит, с който сутринта вдигнаха във въздуха килията, и в момента го беше подпалил. А Хюстън имаше усещането, че тя е стена, която се срутва под напора на експлозията, докато превземаха с диво, изгарящо желание върха на своите усещания. Беше убедена, че няма нужда от нищо друго в живота си, освен от това, и че всичко, което беше сторила през този ден, си е заслужавало.
Когато двамата с едно общо изригване достигнаха оргазма, Хюстън потрепери от силата на своята страст и мощта на любовта, която изпитваше към този мъж.
Те лежаха известно време един до друг и Кен я притискаше в обятията си, сякаш вече никога не възнамеряваше да я пусне. Хюстън се сгуши платно в него, зашеметена от страха, че едва не го загуби, че едва не го бяха обесили.
След като лежаха дълго така, Кен стана и отиде да се погрижи за конете. Хюстън искаше да му помогне, но с движение на ръката той й даде да разбере, че трябва да си остане на мястото. Хвърли й едно одеяло, за да се предпази от хладния нощен въздух.
Кен не й позволи да му помага и когато се зае да пали огън. Тя понечи да възрази, че пламъците могат да ги издадат, но той й извика да има доверие в него и тя се подчини. Всъщност тя се зарадва, че вече може да предостави на него командването на този отчаян опит за бягство, отпусна се е облекчение и го остави да се погрижи за нея. Той й донесе чиния боб е парче питка и чаша безобразно кафе. Но Хюстън имаше чувството, че никога през живота си не се е наслаждавала на толкова прекрасна храна, колкото тази вечер.
Когато привършиха вечерята, Кен я взе в ръцете си. След минути и двамата вече спяха дълбоко.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Когато Хюстън се събуди, слънцето грееше високо над хоризонта, а Кен я държеше в ръцете си и се усмихваше като ангел на невинността.
— Трябва да продължим — каза тя, седна на земята, отблъсна ръцете му и бързо облече остатъците от костюма си за езда.
Отпред липсваха толкова много копчета, че вече в никакъв случай не можеше да се покаже пред чужди хора.
— Те скоро ще бъдат по петите ни, а се обзалагам, че не са си позволили дълга почивка като нас.
Той я хвана за ръката.
— По горещата следа на един убиец, така ли?
— Не намирам, че моментът е подходящ за подобни шеги.
— Хюстън, бих искал първо да ми кажеш какъв план имаш. Защо бързаш толкова за Мексико?
— Ще ти отговоря, докато оседлаваме конете — каза нетърпеливо тя, стана и едва изчака Кен най- после да се надигне мързеливо от земята. — Най-добре е да се укрием в Мексико — заяви тя, докато сгъваше одеялото.
— За колко време?
— Завинаги, разбира се — отговори сърдито тя. — Не ми се вярва, че законът ще прости убийството. Там ще можем да живеем, макар и скромно; а съм чувала, че хората в Мексико не задават толкова много въпроси, както имат навика в нашата страна.
Той отново я хвана за ръката.
— Един момент! Нима твърдиш, че си готова да живееш с мен в Мексико? Като жена на изгнаник, когото
