успокои. — Хюстън, хващам се на бас, че всички жени на запад от Мисисипи ще ти завиждат за храбростта и куража, които показа, като в последната минута успя да освободиш мъжа си от зиналото гърло на смъртта.
Той отново спря и издуха носа си, а когато Хюстън се върна при него, скри лице в носната си кърпа.
— Само като си помисля как ме погледна, когато чакаше под килията с двата коня, а аз не исках да се метна на седлото! Какви бяха тези жени, дето носели рога на главите си? Викинги, нали? Изглеждаше като викингска дама, дошла да спаси своя мъж от сигурна смърт. А Закариа имаше такова изражение на лицето си, като че ли… Ох, ако главата не ме болеше толкова много, направо щях да…
Той спря да говори, защото Хюстън пришпори коня си с острите си токчета и препусна в буен галон.
Лошите й предчувствия бяха далеч надхвърлени от действителността, когато достигнаха границите на Чандлър. Тя насочи коня си в широка дъга на север към къщата на Кен, за да срещне колкото се може по- малко хора.
Беше шест часът сутринта, когато двамата в лек тръс се изкачиха по хълма към Вила Тагърт. Въпреки ранния час около двадесет двойки вече се намираха на мястото, тъй като „случайно“ се разхождали из околността. А пред входа се беше събрала почти цялата прислуга на дома и оживено разменяше мнения с жителите на града.
Хюстън притисна отпред костюма си за езда, придаде на лицето си израз, пълен с достойнство, доколкото й се удаде при тези обстоятелства, и продължи към кухненския вход, докато Кен слезе от седлото пред главния вход и хората веднага го наобиколиха.
— Вероятно пак иска да се прави на важен — промърмори Хюстън. По някакъв начин тя успя да прекоси кухнята и да избегне усмихнатите погледи и лишените от всякакъв такт въпроси на мисис Мърчисън.
Качи се в спалнята си, освободи Сюзън и сама си приготви банята. Полежа няколко минути във ваната, после се пъхна в леглото и издърпа завивката чак до брадичката си. В същия момент в спалнята влезе Кен, но тя се престори, че спи и той побърза да излезе.
След девет часа сън и една обилна закуска тя се почувства много по-добре телесно, но още по-зле душевно. Трябваше да направи само няколко крачки из зимната градина и вече успя да забележи необикновено големия брой хора около къщата.
По едно време Кен влезе в нейната спалня и й съобщи, че отива в мината „Малката Памела“, за да провери дали имат нужда от помощ. После я попита дали не би желала да го придружи, но тя само поклати отрицателно глава.
— Не можеш през цялото време да се криеш в черупката си — заяви намусено той. — Защо не се гордееш с това, което направи? Аз във всеки случай съм горд с теб.
След като той напусна къщата, Хюстън размисли и реши, че в едно нещо мъжът й е прав: не можеше със седмици да се крие в тази къща. Един ден трябваше да се покаже пред хората от града и колкото повече отлагаше този момент, толкова по-трудно щеше да й бъде да го стори. Затова облече дреха от син памучен плат, слезе долу и заповяда да впрегнат кабриолета й.
Бяха й необходими само няколко минути, за да установи, че Кен беше преценил абсолютно погрешно реакцията на жителите на Чандлър. Тя не беше възхвалявана като героиня, спасила своя мъж от бесилката, а й се присмиваха като на глупава жена, която до такава степен се беше паникьосала, че дори не беше направила опит първо да се осведоми при властите и да се посъветва с адвокат.
Отново мина по обиколни пътища със своя впряг, докато излезе на междуградското шосе, което водеше към „Малката Памела“. Може би там имаха нужда от нейната помощ и хората нямаше да споменават за авантюрите й.
Но Хюстън остана разочарована в своите очаквания. Пострадалите от катастрофата в шахтата се нуждаеха от нещо, на което да се смеят, и тя им даваше материал за това.
Положи големи усилия да държи главата си високо изправена, докато помагаше за разчистването на развалините на срутените къщурки и се грижеше за настаняването на вдовиците и сираците.
Най-много я ядосваше Кен, който, изглежда, се наслаждаваше на ситуацията. По време на сватбата той беше ужасно уязвен, защото тогава хората бяха останали с впечатлението, че всяка жена би предпочела Леандър за съпруг, но сега имаше безспорно доказателство, че Хюстън е влюбена до уши в него.
Хюстън непрекъснато мислеше за това, колко пъти той беше имал възможността да й каже, че фактически никой не го преследва за убийство. Можеше да говори много умело, стига да поиска. И защо през нощта, когато му каза, че са сложили динамит в основите на стената, той дори не си отвори устата?
Колкото повече слънцето се преместваше на запад, толкова по-дръзко ставаше любопитството на хората: „Нима искате да кажете, че не сте попитали шерифа какви са шансовете на вашия съпруг? Не се ли обадихте на неговия адвокат? Нали Леандър е бил посветен във всичко? Той би могъл да ви осведоми. Или вие бихте могли…“ Хюстън имаше желание да потъне вдън земя. А всеки път, когато Кен минаваше покрай нея, той сърдечно я смушкваше в ребрата, намигаше с едното око и казвайте:
— Горе главата, съкровище! Това беше само шега.
И всеки път тя трябваше да си прехапва устните, защото много й се искаше да избухне в плач. Може би за него наистина беше шега, но за нея беше страшно унижение!
Надвечер тя видя Памела и Кен, застанали много близо един до друг, и хладният вечерен ветрец донесе до нея думите:
— В деня на сватбата ти ми каза, че в никакъв случай не искаш да я унижиш. А какво направи сега? Да не би това да е нещо друго?
Мисълта, че все пак някой е на нейна страна, подейства като мехлем на раните й.
В къщи тя нареди да й донесат вечерята в стаята, а Кен още един път се опита да говори с нея. Но когато тя му хвърли един от своите ледени погледи, той изхвърча от спалнята и започна високо да се оплаква, че й липсва чувство за хумор и че е една дяволски високомерна лейди.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
На следващия ден Хюстън подреждаше цветя в една голяма ваза, която стоеше в коридора пред кабинета на Кен. Все още се чувстваше болезнено наранена, прекалено засрамена и твърде разгневена, за да може да размени и една дума с него; но не успя да си наложи да напусне тази къща, защото в нея поне се чувстваше защитена от подигравките на хората.
Кен не беше затворил напълно вратата на кабинета, а при него бяха Идън, Раф и Леандър. Кен ги беше поканил да разискват последиците от нещастието в шахтата. Беше много загрижен, когато установи, че вероятно вдовиците и сираците няма да получат никакво обезщетение от минната компания.
Хюстън внимателно слушаше разговора на четиримата мъже за бъдещето на Чандлър и беше много горда от инициативата на своя мъж. Учудваше се как е могла да си помисли, че той ще протестира всички полици и ипотеки, след като беше купил Националната банка на Чандлър. Предишната вечер при нея беше идвала Оупъл и двете дълго бяха разговаряли. Оупъл й беше разяснила защо Кен е използвал подобно средство за натиск — единствено за да върне Хюстън отново при себе си.
— Той толкова много те обича — беше й казала Оупъл. — И аз изобщо не разбирам как можеш да се сърдиш на такъв мъж.
Може би тя наистина щеше да престане да се сърди, ако точно в този момент в залата не бяха влезли три жени, които се кикотеха като невръстни ученички. Те бяха дошли да посетят Хюстън и да се информират за „последните новини“. Така казаха на Сюзън, която трябваше да съобщи за тях на своята господарка. Хюстън нареди да ги уведомят съвсем учтиво, че в момента не може да приеме никого.
И ето че сега стоеше в коридора и слушаше, изпълнена с гордост, какви реформи смята да прокара нейният мъж в града и в мините за въглища. Но точно тогава Леандър постави един въпрос, от който ушите й пламнаха и тя цялата се скова.
Тази сметка от градската управа ли е? — попита Лий.
Да — отговори Кен. — Шерифът настоява да получи от мен петстотин долара за поправка на своя затвор. Мисля, че това е първата сметка в живота ми, която ще платя с желание.
— Може би ще поискаш да отпразнуваш и новото откриване на градския затвор и ще изпратиш Хюстън
