— Моля ви, простете ми — изглежда винаги казвам обратното. Само че трябваше да поставя този въпрос, тъй като ние бяхме практически сгодени. Травис има толкова болезнено чувство за чест, затова въобще не е могъл да постъпи другояче, освен да се ожени за жената, която носи детето му под сърцето си. — Марго се изсмя кратко. — Защо ли сама не съм стигнала до тази идея? Ако аз — е, да, вие вече знаете — бях забременяла от него, вместо за вас, той щеше да се ожени за мен.
Сега Марго отново сложи длан на ръката й.
— О, боже мой! — извика тя задъхано. — Ето че пак казах обратното! Естествено, в никакъв случай не ви обвинявам, че сте били с Травис още преди сватбата! Това, естествено, не е вярно.
Марго остави празната си чаша върху подноса и се изправи.
— По-добре е сега да си вървя. Изглежда днес правя само гафове. — Тя погали ръката на Рийган, която също беше станала. — Сигурна съм, че Травис се е влюбил до ушите във вас и затова ви е взел за жена. В края на краищата, ние вече не живеем в средновековието. Мъжете се женят днес за жените, защото им харесват, а не защото очакват деца от тях. Естествено, Травис непрекъснато ми е разправял, че много иска деца, но не от жена, която постоянно го командва. Вие, мое скъпо, сладко дете, разбира се няма да го командвате. Само че сега наистина трябва да тръгвам. Надявам се, че скоро ще станем добри приятелки. Надявам се да ви помогна да разбирате по-добре желанията и наклонностите на Травис. В края на краищата, ние двамата бяхме много близки през целия си живот.
Тя целуна по дясната буза Рийган и се приготви да си върви.
— Ще кажа на персонала да разтреби масата — каза тя усмихнато до вратата. — Не трябва да товарите вашата малка, сладка главица с такива дреболии, дете мое. По-добре си легнете и се грижете за детето, което Травис толкова иска.
С тези думи тя излезе от салона, а Рийган се тръшна на канапето, сякаш освободена от ледена тръпка. Минаха минути, преди да се замисли върху думите на Марго. Мъжете в наше време се женят доброволно, беше казала Марго, но тя беше тичала след Травис и буквално му се беше набутала в ръцете. Травис имал болезнено развито чувство за чест, беше казала Марго. То му забраняваше да я изхвърли отново на улицата в Ливърпул. По-късно се беше оженил за нея, воден от чувството за дълг. Какво й беше казал преди венчавката? Той по принцип се женел за майката на своите деца!
Беше ли го принудила да се ожени за нея? Явно любовта не играеше никаква роля в техния брак. Как можеше Травис да обича такова неумело същество като нея, което дори не беше в състояние да си приготви чаша чай, без да си изгори ръката.
Дните минаваха и с всеки ден тя се справяше все по-лошо със задълженията си. Домашната прислуга изглежда я правеше на глупачка и всеки ден се сменяше. Когато Рийган разговаряше с персонала, получаваше нахални отговори и в края на краищата изпитваше дори страх да излезе от стаята си.
Вечер Травис се връщаше в къщи, вземаше я страстно в обятията си, хвърляше я във въздуха и я гъделичкаше, докато забрави унинието си и започне да се смее. Постоянно искаше да знае какво именно й липсва. Канеше я на обиколки из плантацията, но после се срамуваше, когато я придружаваше, защото така изцяло зависеше от неговата закрила. Не искаше обаче да го уязви, като му признае колко чужда се чувства в тази страна.
Травис никога не споменаваше пред нея, че й липсва авторитет. Разбира се, никой не смееше да даде нагъл отговор на собственика на плантацията, но за него естествено не остана в тайна, че различни дейности в плантацията се вършат през пръсти. Един ден Рийган го чу да хока хората в мандрата, че били забравили задълженията си.
Два пъти изненадващо я навестява Марго и двата пъти води най-напред с Рийган съчувствен разговор, преди да се нахвърли на хората и да ги накастри здравата, защото оставях да загине къща, в която им било толкова добре. След посещенията на Марго Рийган се чувстваше още по-зле, отколкото преди — съвсем изцедена и безполезна.
Не разговаряше никога с Травис за своите проблеми с персонала и не му казваше нито дума за стотиците хиляди сълзи, които проливаше всеки божи ден.
Един следобед, когато Рийган седеше в библиотеката и се опитваше да разсее мрачните си мисли с една книга, в помещението влезе Травис.
— Тук си значи — каза той усмихнато. — Вече си мислех, че си ни напуснала.
— Случило ли се е нещо?
Той носеше мушама върху дрехите си, както тогава на кораба.
— Надигна се буря. Един гръм е разрушил оградите ни. Около стотина коня са избягали от оградените пасища.
— Искаш ли да ги хванеш отново?
— Да, щом като пристигне Марго. Вече пратих човек да я извика.
— Марго ли? — Рийган затвори книгата си. — Какво общо има тя с твоите избягали коне?
Травис се изсмя на обиденото й лице.
— От една страна, няколко от тези зверове са нейни, а от друга страна тя язди по-добре от повечето мъже в околността. Това означава, че се нуждая от нейната помощ, мое малко, зеленооко съкровище!
Рийган се изправи и погледна нагоре към него.
— Не мога ли някак си да ти помогна?
Той се усмихна добродушно и я целуна по върха на нослето.
— Като не обременяваш от една страна малката си, прелестна главица с грижи, от друга страна като пазиш моето дете и на трето място — но не по-малко важно — затоплиш леглото ми. — С тези думи той я остави и изчезна от библиотеката.
Известно време тя стоя без да помръдне, вперила очи във вратата на библиотеката, идваше й да се разреве. Но беше проляла през последните седмици и без друго безброй сълзи.
Не искаше да седи тук сама и да се грижи за бебето на Травис. Животът все пак трябваше да предлага нещо повече от няколко минути интимност с един мъж, който постоянно мислеше за онова, което носеше в утробата си.
Ако му трябваше любов, той я търсеше там, където винаги я беше намирал — при Марго. Отиваше при тази горда и самонадеяна жена, която си въобразяваше, че може да управлява всичко на света.
Без да умува много, тя се отправи към спалнята си и започна да събира дрехите си в голяма пътна чанта. Решението й най-сетне да предприеме нещо я караше да бърза. Взе една украсена със сапфири гривна и две обици от брилянти от кутия върху своя скрин за бельо. Травис й беше подарил тези накити, някога те принадлежали на майка му. След кратко колебание пъхна скъпоценностите в чантата, навлече тежко манто и тръгна към вратата. Най-напред се убеди, че в коридора нямаше никой, преди да изтича към стълбището. Там се огледа още веднъж назад към онова, което й беше принадлежало. Не, тук никога нищо не й беше принадлежало!
Набрала кураж за решението си, тя се върна още веднъж в библиотеката и надраска няколко реда за Травис върху къс хартия. Напускала го, за да му върне свободата да се ожени за жената, която обичал. После дръпна едно чекмедже в писалището и прибра наличните пари, които се намираха там в тенекиена кутия.
Не беше никак трудно да напусне незабелязано къщата. Мъжкият персонал беше зает с това да подготвя прозорците и вратите за бурята, която висеше във въздуха като влажна вата. Фасадата на къщата извеждаше към реката, до задната страна обаче свършваха някакви следи, които Травис имаше навика да нарича път, но те приличаха повече на трамбована пътека. Вирджинците използваха най-вече водните пътища за пътуване и Рийган реши, че няма да я открият, ако прибегне към черните пътища.
Буреносни облаци покриваха небето, въздухът беше като олово. После заваля дъжд и следите от черния път се превърнаха в рядка кал, която залепваше по обувките й и затрудняваше вървежа й. Вървеше вече цял час, когато чу зад себе си глас:
— Не предпочитате ли да седнете, млада госпожо?
Тя се обърна и видя, че я е настигнал старец с каруца.
— Не пази от дъжда — каза той, като посочи небето — но поне краката са сухи.
Благодарна, тя протегна ръка нагоре и се качи на капрата на каруцата.
