На втория ден от своето пътуване с каляска Рийган се измори много и през цялото време надничаше от прозореца. Междувременно бурята беше минала и беше оставила след себе си въздух, който сякаш можеше да се реже като филийки хляб. Роклята прилепваше към кожата й. Веднъж един ездач се насочи по пътя направо към каляската и Рийган се усмихна, когато дочу конски тропот. Беше убедена, че мъжът на жребеца можеше да е само Травис и затова подаде главата си през прозореца и вече беше вдигнала ръка наполовина в знак че го е познала, когато ездачът профуча край нея. С изчервено лице си седна отново на мястото в каляската.
Тази вечер не беше посрещната от дружелюбна собственичка в чакалнята, а от мрънкащ старец, който й даде за вечеря жилава пържола и полусурови картофи. Унила и капнала от умора тя се сви в спалнята, в която й се наложи да спи заедно с десет други жени.
Събуди се още преди изгрев слънце и се разплака тихо. Когато каляската беше готова за тръгване, имаше главоболие и подути очи.
Четиримата пасажери, които също пътуваха в каляската, се опитаха да завържат разговор с нея, ала тя отговаряше на въпросите им само с кимане. Беше ли избягала от Травис само за да му докаже, че е способна на самостоятелно действие? Или наистина беше повярвала, че иска да се ожени за Марго?
Нямаше ясни отговори на измъчващите я въпроси, пътуваше безцелно, като на всяка крайна станция сменяше каляската. Пейзажът се нижеше пред очите й и нито оскъдната храна, нито неудобните нощувки можеха да я извадят от стоическото равновесие.
Твърде замаяна, тя слезе един следобед от кабината за пътниците и се озова пред унилия фон на малко селце, което се състоеше само от шепа къщи.
— Това е краят на отсечката, госпожо — каза кочияшът, който й помогна да слезе по двойната подвижна стълбичка.
— Моля?
— Крайна станция — повтори кочияшът търпеливо. Той беше забелязал, че цели два дни младата дама беше гледала само тъпо пред себе си. Може би нещо й хлопаше в главата? — Линиите на пътните коли свършват тук. Зад Скарлет Спрингс има само обитавана от индианците територия. Ако желаете оттук да продължите нататък, трябва да си наемете някой да ви пази из прериите.
— Не мога ли да получа стая тук?
— Това тук не е подходящото селище, госпожо. Тук не може да се наеме стая. Имате две възможности — или да продължите да пътувате, или да се върнете обратно, само че не може да останете тук.
Да се върне? Беше невъзможно да тръгне обратно към Травис и метресата му!
В този миг чу женски глас зад гърба си:
— Аз имам свободна стая. Тя може да остане при мен колкото си иска.
Рийган се обърна и видя, че пред нея стои една набита, пищно сложена млада жена със светлоруси коси и големи сини очи.
— Казвам се Бранди Дътън — каза пищната жена — малко по-нататък надолу по улицата имам фермерска къща. Искате ли да живеете при мен?
— Да — каза Рийган тихо. — Мога да платя за това.
— Не се тревожете за дреболии. — Бранди взе пътната чанта на Рийган и я поведе надолу по улицата.
— Така както ви видях да стоите там — толкова малка и изгубена — веднага спечелихте симпатиите ми — каза Бранди. — Точно така трябва да съм изглеждала аз самата преди три месеца. Тогава родителите ми умряха, разбирате ли? Не ми оставиха нищо освен една стара, готова да падне селска къща. Ето че вече стигнахме!
Тя въведе Рийган в грубо построена, западнала двуетажна къща.
— Най-напред седнете да си отдъхнете. Ей сега ще ви направя кафе. Как се казвате всъщност?
— Рийган Станфорд — отговори Рийган, без дълго да се замисля, и сви рамене. Защо трябваше да играе още на криеница? Очевидно Травис нямаше намерение да я връща в къщата си.
Рийган изпи горещото кафе, макар че не й хареса особено. Но то й помогна да възвърне силите си, дори да усети, че очите й веднага се навлажниха.
— Изглеждате ми така, сякаш ви гнети горест — каза Бранди, отряза й парче от един сладкиш и го сложи в ръката й.
Най-напред един мъж, който искаше да се омъжи за нея, макар че по принцип я ненавиждаше; после един вуйчо, който я мразеше; накрая един втори мъж, който се беше оженил за нея само заради детето, което носеше под сърцето си — при тези обстоятелства тя можеше само да потвърди предположението на Бранди с едно кимане.
Докато Рийган дробеше на части сладкиша си, Бранди я погледна съчувствено и после я попита дали не предпочита най-напред да си почине. Като остана сама в стаята, Рийган даде воля на сълзите си. Толкова горчиво не беше плакала никога през живота си.
Не забеляза как Бранди влезе в стаята, усети само дланите на младата жена около раменете си.
— Можеш да ми се довериш без всякакви колебания — прошепна Бранди.
— Мъже! — изхлипа Рийган. — Два пъти обичах честно и два пъти…
— Не е нужно да ми казваш нищо повече — влезе в тон с нея Бранди. — Аз съм цял експерт, що се отнася до мъжете. Преди две години се влюбих до ушите в един мъж. Смятах, че той е най-скъпоценното нещо на света, затова една нощ се спуснах от прозореца на спалнята и избягах с него от родния си дом. Дори бележка не оставих на родителите си! Кълнеше ми се, че ще се ожени за мен, ала някак си изглежда никога не намирахме подходящо време за това, докато го заварих в леглото преди шест месеца с друга жена.
След тази изповед сълзите на Рийган потекоха още по-обилно.
— Не знаех кой път да хващам след това — продължи Бранди. — Та значи се върнах обратно в къщи и моите чудесни родители ме приеха с отворени обятия и никога не казваха нито дума за това, което им бях причинила. Две седмици по-късно те умряха от скарлатина.
— За това… много съжалявам за това — каза Рийган, хълцайки — В такъв случай значи си съвсем сама на този свят.
— Естествено съм съвсем сама — потвърди Бранди. — Принадлежи ми една фермерска къща, която всеки миг може да се срути върху главата ми, и всеки мъж, който минава през това селище, ми се кълне, че щял да ме направи най-щастливата жена на света.
— Надявам се, че ти не вярваш на клетвите им! — каза Рийган възбудено.
Бранди се засмя.
— Би могло да се помисли, че съм глуха и не ги чувам Но жените от нашата черга имат избора или да се омъжат за едного от тях или да умрат тук от глад.
— Аз имам малко пари — каза Рийган и изпразни джобовете си върху леглото. За нейна зла участ от наличните и пари бяха останали само още четири сребърни монети. — Почакай малко! — извика тя и отиде при пътната си чанта. Извади гривната със сапфирите и обиците с брилянтите от хастара на джобовете.
Бранди поднесе накитите към светлината.
— Един от двамата ти мъже обаче трябва да е бил добър към теб.
— Докато искаше да остане с мен — отвърна Рийган непоколебимо. Изведнъж тя пребледня като тебешир и се хвана за корема.
— Да не ти е прилошало от кафето?
— Мисля, че бебето току-що ме ритна — каза Рийган с развълнуван глас.
Бранди облещи очи, преди да се разсмее отново.
— Ние сме толкова странна двойка! Две подиграни жени, които в този миг мразят целия мъжки род! — Въпреки разпаленото твърдение, тонът й не беше категоричен. — Имаме четири сребърни монети, малко накити, готова да се срути къща и едната от нас е бременна! Откъде да намерим нещо за ядене за идващата зима?
Думичката „ние“ и намекът, че щяха да прекарат заедно идващата зима накараха Рийган да наостри уши. Травис вече не я искаше, но тя трябваше да оцелее. Напоследък почти не мислеше за рожбата си, защото Травис така я беше обсебил, че покрай него в съзнанието й едва ли беше останало място за
