не в Чандлър, а в Колорадо Спрингс. Какво направих тогава ли? Ами оставих се да ме ранят с два куршума.
— Стреляли са по теб? — прошепна уплашено Блеър. — Не съм видяла белези по тялото ти.
— Значи не си ме гледала достатъчно добре. Като се приближа до теб, ти веднага се нахвърляш отгоре ми.
— Но това не е вярно… — понечи да възрази Блеър и млъкна посред думите си, защото знаеше, че мъжът й е прав. — Как стана тази работа? — прибави тихо тя.
— Бях четиринадесетгодишен и с баща ми заминахме за Колорадо Спрингс. Той трябваше да разговаря с един свидетел на свой клиент. Беше се уговорил да се срещне с него в хотела край брега на реката. След обяда излязохме от хотела, когато проехтяха изстрели и някой изкрещя, че крадци нападат банката. Погледнах надолу по улицата и видях половин дузина мъже с кърпи на лицата, които се носеха право срещу нас. Без да размишлявам дълго, аз просто действах. В уличката до хотела беше оставена каруца, запрегната с четири коня и натоварена с торби фураж. Скочих на капрата и с крясъци подкарах конете право към бандитите, за да препреча пътя им.
— Тогава ли стреляха срещу теб?
— Закарах колата напреки на улицата, но нямаше как да скоча от нея. Конете щяха да избягат и да освободят пътя.
— Значи си останал на капрата и си ги задържал — промълви с възхищение Блеър.
— Останах горе, докато шерифът настигна грабителите.
— И какво стана после?
— Баща ми ме смъкна от каруцата и ме отнесе при лекаря, който извади единия куршум — другият просто беше пробил ръката ми. Накара ме да пия от една бутилка, докато се напия, и, кълна ти се, махмурлукът беше много по-страшен от дупките в тялото ми.
— Но благодарение на теб крадците са били заловени!
— И прекараха доста време в затвора. Междувременно излязоха на свобода. Ти даже се запозна с един от тях.
— Аз? Кога?
— Вечерта, когато отивахме на приема у губернатора. Спомняш ли си самоубийцата от Ривър стрийт? А мъжа, който ни чакаше отвън при файтона? Не мисля, че ти хареса особено много.
— Комарджията — промълви Блеър и си припомни похотливите му погледи.
— Това е само едно от многобройните му занимания. Льо Голт прекара десет години в затвора на Колорадо Спрингс.
— Заради теб! — прошепна Блеър. — Сигурно те мрази. Толкова време е бил зад решетките.
— Сигурно — промърмори небрежно Лий. После отвори очи и я погледна. — Но и ти едно време ме мразеше, така ли беше?
— Е, не може да се каже, че съм те мразила… — започна Блеър, но с усмивка спря. — Къде беше през сватбената ни нощ?
— Искаш ли да видиш белезите от куршумите?
Много й се искаше да му изкрещи, че за кой ли път отклонява въпроса й, но само здраво стисна устни и замълча. Лий пъхна ръка под брадичката й.
— Меденият месец не е време за сръдни и обидени погледи. Какво ще кажеш да ти разправя за някои от подвизите си като акушер — например за тримата близнаци, които извадих на бял свят?
Блеър не проронваше нито дума.
— Първото беше седалищно.
Никаква реакция.
— Родиха се един месец по-рано. Излизаха през интервал от един час и за да ги запазим живи, трябваше…
— Какво трябваше? — попита след минута Блеър.
— О, нищо. Не беше толкова интересно. В три медицински списания съобщиха за случая. Или бяха четири? — Той вдигна рамене. — Всъщност това не е важно.
— Защо писаха в списанията?
— Защото нашият метод да запазим живота им… Но това вероятно не те интересува. — Той се прозя и отново се облегна на дървото.
Блеър се нахвърли върху него със стиснати юмруци.
— Кажи ми, веднага ми кажи! — извика тя и двамата се претърколиха по тревата. Когато Блеър се озова отдолу, Лий спря.
— Ще ти го кажа. Но и ти трябва да ми издадеш една от твоите тайни.
— Нямам тайни — отговори с гневно святкащи очи Блеър. Не можеше да му прости отказа да й каже къде е бил през сватбената им нощ.
— Напротив, имаш. Кой напъха змиите в кутията ми за храна и щурците в кутията за моливи?
Блеър невинно затрепка с мигли.
— Не съм съвсем сигурна, но вероятно е била същата личност, която напълни обувките ти с карамели, заши ръкавите на якето ти, поръси с лют пипер сандвичите ти и…
— На градинското увеселение на майка ми! — прекъсна я Лий. — Седях, ядях сандвичите и си мислех защо ли са толкова люти. Но не можех да се проявя като страхливец, щом останалите си хапваха най- спокойно. Само че пиперът едва не ме уби! Как успя да го направиш?
— Дадох едно пени на Джими Самърс и му поръчах да отвърже мръсния си пес, щом изпусна лъжичката си на земята. Кучето избяга в градината и тъй като ти открай време си беше самарянин, веднага се втурна да го гониш. Всички гледаха подире ти и аз имах достатъчно време да поръся сандвичите ти с лют пипер. Струваше ми се, че ще експлодирам, защото едва сдържах смеха си. Ти седеше насреща ми целият окъпан в пот но смело ги изяде до последната троха.
Лий поклати глава, без да я пуска.
— Ами кравешкото лайно в шапката, с която ходех на риболов?
Тя кимна.
— А рисунката на мис Елисън на тетрадката ми?
Блеър отново кимна.
— Никой ли не те заподозря?
— Напротив. Веднъж баща ти ме хвана на местопрестъплението. Хюстън ми каза, че отиваш да ловиш риба, затова се промъкнах у вас, изсипах червеите, които беше накопал, и сложих в кутията един слепок. За съжаление точно тогава се появи баща ти.
— Представям си как ти се е накарал. Никога не е проявявал разбиране и към лудориите на Нина.
— Каза, че от мен никога няма да стане истинска дама.
— Прав е бил — заяви тържествено Лий и започна да се отърква о нея. — При теб и дума не може да става за дама. Ти си жена от плът и кръв. — Той се ухили. — С достатъчно плът на нужните места.
Очите й се разшириха.
— Нима искате да отнемете целомъдрието ми, сър? О, недейте, това е единственото, което ми остава.
— Не заслужавате дори това, като си помисля за всичките ви номера, млада госпожо — отговори с тих, похотлив глас Лий. — Съдът ви обявява за виновна. Очаква ви заслужено наказание.
— О! — прошепна с умолително вдигнати межди тя. — Трябва ли да слагам карамел в обувките си?
— По-скоро сметнах, че е редно да ви превърна в своя любима робиня до края на живота ви.
— Но това е твърде сурово наказание за малко карамел в обувките ви!
— Наказвам ви също за лютия пипер и… — Очите му се разшириха. — Ти ли поръси енфие в бисквитите ми? И нацапа със сажди далекогледа на баща ми, когато го донесох за пръв път в училище.
Тя кимна и почувства искрени угризения на съвестта при мисълта за множеството злобни номера, които му беше погаждала. Лий я изгледа с истинско страхопочитание.
— Знаех, че си участвала в някои от тия истории, но винаги мислех, че за повечето е отговорен Джон Лехнер. Срещнах го преди четири години в Ню Йорк и като си спомних всичко, което ми беше причинил той — както аз си мислех! — здравата го натупах.
