си халат, подплатен с кожи от норка. Май никой в къщата не беше буден. Откакто Гевин я свали от коня пред прага на Аскот Касъл, тя не можеше да намери покой. Леглото беше твърде голямо и празно.
На сутринта, когато отказа да реагира на опитите му за сближение, той й заяви, че много скоро ще заминат за замъка на дедите му. Пътуваха цели два дни.
Видът на гордия замък направи силно впечатление на младата жена. Четириетажната сграда изглеждаше наистина величествена с обкованите в олово прозорци. Зад една стена цъфтяха плодни дръвчета.
Тя понечи да каже на Гевин колко харесва дома му, но той не й даде възможност да го стори. Изкрещя някакви заповеди на хората си и я остави в двора с целия багаж. Джудит беше принудена да се представи сама на новите си близки и на прислугата.
Оттогава беше минала цяла седмица. Гевин й остави достатъчно време да свикне с новия си дом. Джудит огледа новата обстановка и скоро реши, че може да бъде полезна.
Слугите не бяха свикнали да изпълняват разпорежданията на жени, но Джудит се посвети с радост на новите си задължения. Това отклоняваше мислите й от коварната Лилиан Валенс и предателството на Гевин. През деня това й се удаваше, но нощем самотата беше потискаща.
Някакви шумове в двора я накараха да се ослуша. Беше много рано и дори слугите спяха. Освен това само членовете на семейство Аскот имаха право да влизат през малката врата във вътрешността на замъка.
Първата сива светлина на деня беше твърде слаба и Джудит не можа да различи кой слезе от коня. Събра набързо полите си и хукна надолу към голямата зала.
— Внимавай, човече! — изруга Рейн. — Да не мислиш, че съм от желязо, та се отнасяш така с мен!
Джудит спря на първата площадка. Двама оръженосци внесоха девера й. Кракът му беше стегнат в дебела превръзка.
— Какво е станало? — попита уплашено тя.
— Проклетият кон! — отговори с крива усмивка Рейн. — Спъна се на прав път, посред бял ден!
Джудит забърза надолу и нареди на мъжете да го сложат в едно кресло пред камината. Раненият му крак бе вдигнат на ниско столче.
— Наистина ли падна от коня? — попита дяволито тя. Челото на Рейн се разведри, на бузите му се появиха добре познатите трапчинки.
— Е, и аз имам вина. Бях се замислил и конят ми стъпи право в една заешка дупка. Паднах настрана, точно върху крака си.
Джудит коленичи до столчето и започна внимателно да развързва превръзката.
— Какво правиш? — попита уплашено Рейн. — Лекарят вече се погрижи за счупеното.
— Искам да се уверя, че го е наместил правилно. Ако кракът не зарасне добре, можеш да окуцееш.
Той погледна за момент блестящата й разпусната коса и махна с ръка на пажа си.
— Донеси ми вино. Сигурен съм, че милата ми снахичка няма да се успокои, преди да ми причини нови болки. И събуди брат ми. Защо той да спи, когато ние сме будни?
— Той не е тук — рече тихо Джудит.
— Какво?
— Брат ти не е тук — повтори тя. Лицето й остана безизразно.
— Къде е отишъл? Толкова важна работа ли е имал, че да напусне замъка?
— Не знам нищо. Свали ме на двора и веднага потегли отново на път. Не ми каза нито дума къде отива и какво възнамерява да прави.
Рейн вдигна чашата с вино към устните си и търпеливо зачака Джудит да опипа крака му. Онзи глупак, брат му, със сигурност беше отишъл при своята уличница. Да я вземат дяволите тази Лилиан Валенс! В този момент Джудит докосна счупената кост и той стисна здраво зъби, за да не извика.
— Така си и мислех — усмихна му се сладко тя. — Този човек не разбира нищо от счупени кости. Дръжте го здраво за раменете, сега ще го наместя.
На покрива на шатрата се беше събрала толкова много вода, че започваше да се процежда през дебелия плат.
Когато по главата му закапаха капки, Гевин избухна в ядни проклятия. Този дъжд продължаваше цяла вечност. Всичко беше мокро, настроението на хората му беше под нулата. Те все по-често роптаеха, че трябва да препускат като бесни по разкаляните пътища и да понасят отвратителното време.
Гевин ги разбираше и не им се сърдеше. Той също беше недоволен. Все пак имаше причини да продължава това безкрайно пътуване.
В нощта, когато Джудит го отблъсна, той реши да й даде урок. Тогава се намираха в дома на баща й и тя се чувстваше сигурна в добре познатата й обстановка. Но какво щеше да направи сама в чуждата къща? Сигурно вече копнееше за защитата му, за силната му ръка…
При тази мисъл Гевин кимна доволно. Струваше си да понесе малко неприятности, за да я вразуми. Той беше напълно сигурен, че Джудит е проумяла грешката си и го очаква с нетърпение.
— Господарю!
— Какво има? — попита недоволно Гевин. Тези хора не го оставяха да си почине.
— Кога ще се върнем в замъка? Това време е непоносимо и…
Гевин вдигна ръка и верният му оръженосец веднага млъкна. Никой нямаше право да му се бърка. Само той можеше да вземе решение. Изведнъж лошото му настроение отлетя.
— Утре потегляме за вкъщи! — обяви тържествено той. Джудит беше сама вече осем дни. Това беше достатъчно да я направи мека и послушна.
— Моля те, Джудит… — Рейн улови ръката й и я задържа. — Вече два дни не намираш време да постоиш при мен.
— Не е вярно! — засмя се снаха му. — Снощи играхме шах и ти ме учеше да свиря на лютня.
Рейн продължаваше да я гледа умолително.
— Знаеш ли колко е ужасно да седиш сам! Не мога да направя и крачка с този проклет крак. Никой не иска да ми прави компания.
— В замъка живеят почти триста души. Сигурна съм, че… — Тя видя жалния му поглед и млъкна. — Е, добре, но само една игра. Знаеш ли колко работа ме чака!
Рейн засия и примъкна по-близо шахматната дъска.
— Ти играеш най-добре от всички. Пажовете ми не могат да ме победят, да не говорим за другите от свитата. Само ти успя да ме биеш. Не мислиш ли, че и ти имаш нужда от почивка? Какво правиш по цял ден?
— Трябва да създам малко ред в този запуснат замък.
— А аз си мислех, че живеем в пълен ред — промърмори Рейн и я изчака да премести фигурата. — Управителите…
— Никой не може да се грижи за управлението на имота както стопанинът. Той е длъжен да наблюдава работата на управителите, да преглежда книгите им, да следи за всичко в дома…
— Можеш ли да четеш, Джудит?
Тя го изгледа учудено.
— Разбира се! А ти нима не можеш?
Рейн вдигна рамене.
— Така и не се научих. Братята ми могат, но аз не се интересувам от книги и сметки. Още не бях срещал жена, която да умее да чете. Баща ми винаги казваше, че жените никога не могат да научат буквите.
Джудит премести още една фигура и застраши царя му.
— Крайно време е да разбереш, че жената може да превъзхожда мъжа в много отношения. Дамата е по-добра дори от царя. Е, мисля, че победих.
Рейн погледна смаяно шахматната дъска.
— Толкова бързо? Това е невъзможно! Та аз изобщо не забелязах как го направи. Ти отклони вниманието ми с приказките си и не можах да се съсредоточа. — Той я изгледа сърдито. — А и кракът ме заболя отново. Знаеш ли колко ми е трудно да разсъждавам над позицията си?
