Джудит го погледна загрижено, но след малко избухна в смях.
— Рейн, престани да се преструваш! Не знаех, че си толкова коварен. Крайно време е да се захващам за работа.
— Не, моля те, не ме оставяй! — Той улови ръката й и започна да целува пръстите един по един. — Толкова скучая, че се боя да не полудея. Остани още малко. Само една игра!
Джудит помилва косата му. А Рейн се разсипа в благодарности и комплименти, предназначени да я размекнат и да я накарат да остане повече. Така ги завари Гевин.
Той почти беше забравил колко красива е съпругата му. Вярно е, че вече не беше облечена в кадифе и коприна, както на сватбата, но дори в простата, плътно прилепнала рокля от синя вълна изглеждаше прелестна. Дългата коса беше сплетена в дебела плитка и й придаваше момичешки вид. Само разкошната закръгленост на тялото издаваше, че тя е жена — прекрасна жена.
Джудит първа забеляза съпруга си и усмивката й угасна. Тялото й веднага се скова.
Рейн усети, че нещо става с нея, вдигна глава и погледна право в мрачното лице на брат си. Нямаше съмнение, че Гевин си е извадил погрешни заключения от малката сцена.
Джудит се дръпна настрана, но Рейн я задържа. Той нямаше намерение да се оправдава и да изглежда виновен. Много по-добре беше да нанесе първия удар и да даде добър урок на гневния си брат.
— Тъкмо се опитвах да накарам Джудит да остане още малко с мен — проговори небрежно той. — Вече два дни седя тук и съм обречен на безделие. За съжаление тя няма почти никакво време за мен.
— И опита всевъзможни трикове, за да я убедиш да остане, нали? — изръмжа Гевин, устремил поглед в хладното лице на Джудит.
Младата жена издърпа ръката си, поклони се кратко на съпруга си и проговори сухо:
— Трябва да се заема отново с работата си. — После кимна с нежна усмивка на Рейн и бързо излезе от стаята.
Рейн премина в нападение още преди брат му да се е оправил от изненадата.
— Къде беше? Женен си само от седмица! Пристигаш тук, оставяш жена си и багажа на прага на дома си и изчезваш!
— Тя очевидно се справя без усилия с новото си положение — изръмжа Гевин и се отпусна в един стол.
— Ако си решил да я обвиняваш в нещо безчестно…
— Не, няма да я обвинявам. — Гевин знаеше, че брат му никога не би направил опит да прелъсти Джудит. Само че завръщането му се оказа едно голямо разочарование. Беше очаквал нещо друго. — Какво е станало с крака ти?
Рейн изпита известна неловкост, но накрая призна на брат си, че е паднал от коня. Учудването му беше голямо, защото Гевин не му се присмя, а го изслуша спокойно и тежко се надигна от стола.
— Трябва да огледам замъка. Отсъствах дълго и сигурно има много неща за уреждане.
— Чакат те изненади! — Рейн се вгледа внимателно в шахматната дъска и се опита да си припомни ходовете на Джудит. Все още не бе проумял как го би толкова бързо. — Никога не съм срещал жена като Джудит.
Гевин изкриви уста.
— Какво може да направи една жена, и то само за седмица? Сигурно е ушила гоблен с прекрасни цветя или…
— Тя не се занимава с женски работи. Ти май нямаш понятие какво съкровище е съпругата ти, мили братко.
Гевин наистина не разбираше накъде бие Рейн. Знаеше от опит, че когато отсъства, в замъка всичко тръгва наопаки, и бързаше да се срещне с управителите.
Рейн предусещаше хода на мислите му.
— Дано намериш някоя дреболия за уреждане! — извика подире му той и избухна в смях.
Гевин излезе от къщата, все още гневен, че срещата с Джудит не беше минала според очакванията му. Надяваше се да я намери мека и покорна, а вместо това…
Когато скочи от коня в двора, толкова бързаше да види жена си, че промените в замъка не му направиха впечатление. Главата му беше пълна с образа на Джудит, разкъсваща се от мъка и копнеж.
Сега вървеше през двора и се оглеждаше, смаяно. Къщичките, долепени до външната крепостна стена, бяха прясно боядисани с вар и изглеждаха чисти и приветливи. Рововете зад стената, които обикновено бяха пълни с отпадъци, бяха наскоро разчистени.
Гевин спря при клетките на птиците и се огледа слисано. Тук се отглеждаха най-различни видове соколи, особено ловни и пощенски. Главният соколар беше застанал пред една греда, на която беше завързан сокол. Мъжът държеше в протегнатата си ръка стръв и бавно се движеше в кръг около птицата.
— Това някаква нова примамка ли е? — попита заинтересовано Гевин.
Мъжът на име Саймън кимна.
— Да, господарю. По-малка е от предишната и мога да я размахвам по-силно и по-бързо. Птицата е принудена да реагира по-бързо и се чувства така, сякаш лети високо в небето.
— Добра идея — отбеляза Гевин.
— Не е моя. Лейди Джудит ме посъветва да постъпя така.
Гевин не повярва на ушите си.
— Лейди Джудит е посъветвала теб, майстора соколар?
— Да, господарю — ухили се добродушно Саймън. — Вашата жена е не само красива, но и умна. Направи и други ценни предложения. Елате да разгледате новите пръчки за соколите. Сам ги изработих. Според лейди Джудит старите били неудобни и разранявали краката на животинките. Освен това са се завъдили разни гадинки.
Гевин не го последва и Саймън спря насред път. Старецът нямаше представа какво става в душата на господаря му. Гевин смаяно се питаше как Джудит бе успяла да подтикне стария, упорит соколар към такива радикални промени. Саймън не приемаше заповеди нито от баща му, нито от него.
— Няма ли да разгледате клетките, господарю? — попита отново Саймън.
Гевин поклати глава.
— Не, ще дойда по-късно. — В гърдите му бушуваше луд гняв. Джудит си въобразяваше, че има право да се разпорежда в дома му, да се меси в управлението на имотите! Това беше само мъжка работа!
— Добър ден, господарю! — извика една слугиня и когато Гевин я измери с мрачен поглед, се изчерви чак до корените на косата си. След малко събра смелост, приближи се и направи дълбок реверанс. — Казах си, че искате нещо освежително…
Гевин се усмихна. Най-после да срещне една жена, която знае къде й е мястото. Отпи голяма глътка от поднесената му чаша и погледна слугинята дълбоко в очите. Много скоро обаче вниманието му се насочи към напитката.
— Много добро питие. Откъде е?
— Горски ягоди, прясно откъснати. Сварени с ябълковото вино от последната година. Сложихме и малко канела.
— Канела ли?
— Да, господарю. Лейди Джудит я донесе със зестрата си.
Гевин върна празната каничка на слугинята и се намръщи още по-грозно. Обърна й гръб и продължи пътя си. Гневът му заплашваше да избухне. Май всички тук бяха полудели! Той се запъти с големи крачки към другия край на двора, където беше ковачницата. Очевидно тя беше единственото място, където можеше да бъде сигурен, че няма да се сблъска с нововъведенията на жена си.
Ала и тук го очакваше изненада. Ковачът, едър мъж с мускулести гърди, седеше до прозореца и шиеше.
Гевин го изгледа смаяно.
— Какви са тези нови моди? — попита гневно той. Мъжът се усмихна и вдигна две парчета кожа.
— Само ги погледнете, господарю. Използваме ги за броните вместо шарнири. Така стават много по- гъвкави. Умно измислено, нали?
— Кой ви даде тази идея? — процеди през здраво стиснатите си зъби Гевин.
