на парапета.
— Не смей да кажеш и дума против Лилиан! — изсъска гневно той.
— Нямаш право да ми забраняваш каквото и да било. Някой трябва да ти отвори очите. Тя ще разруши живота ти и ще направи Джудит нещастна.
Гевин вдигна ядно юмрук, но бързо го отпусна.
— Радвам се, че си отиваш. Нямам желание да слушам глупостите ти за отношенията ми с жените. — Той се обърна рязко и остави Рейн да се оправя сам.
— Какви ти жени! — извика подире му Рейн. Гласът му преливаше от подигравка. — Едната е обсебила душата ти, а другата не ти позволява да споделиш леглото й. Как тогава смееш да твърдиш, че разбираш жените!
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Поляната беше оградена с мрежа и в заграденото място пасяха десетина коне. Кой от кой по- красиви.
— Коя ли кобила да избера? — чудеше се Джудит. Тя се облегна на оградата и отново разгледа прекрасните животни. След малко се обърна към Гевин и в погледа й имаше недоверие.
През цялата сутрин той беше мил и любезен, първо в розовата градина, сега и тук. Помогна й да възседне коня си, после да слезе. Подаде й ръка и я отведе при конете. Любезността му я объркваше. Беше свикнала на грозни погледи и обидни думи.
— Кажи ми кой ти харесва най-много. Всички са обучени и вече не се плашат от сбруята и седлото.
Джудит се обърна отново към конете.
— Изборът не е лесен. Все пак мисля, че ще взема онази черна кобилка.
Гевин кимна одобрително.
— Кобилата е твоя — обяви тържествено той.
След няколко минути животното беше оседлано и Джудит можеше да го възседне. Прекрасно е да имаш собствен кон, каза си тя и се засмя. Подкара кобилката в лек тръс, докато стигнаха до разклона. Десният път водеше към замъка, а левият — към гората, ловната територия на семейство Аскот.
Без да мисли много, Джудит обърна кобилата към гората. Беше прекарала твърде много време в замъка и сега искаше да се наслади на свежия горски аромат и буйната зеленина. В гората растяха стари букове и дъбове.
Тя продължи пътя си, без да погледне дали Гевин я следва. Пусна коня в галоп и изпита чувство на освобождение.
Увеличи още повече скоростта, за да изпита и себе си, и коня. Инстинктът й подсказваше, че кобилата се наслаждава на бързата езда не по-малко от нея.
— Задръж малко, миличка — прошепна тя, когато навлязоха в старата гора. Кобилата се подчини веднага.
Земята беше като мек килим и дебелата трева заглушаваше тропота на копитата. Джудит вдъхваше дълбоко ароматите на гората и не следеше накъде върви кобилата.
Чу шум от водопад и се запъти нататък. Ала не намери водопад, а буйно горско поточе, което си пробиваше път през храсталаците. Слънцето рисуваше причудливи шарки по крайбрежните камъни.
Джудит слезе и поведе коня към потока. Животното се напи до насита, после новата господарка откъсна снопче трева и изтри внимателно запотения му гръб.
Беше толкова вдълбочена в работата си, че не видя как кобилата тревожно наостри уши и затропа с копита.
— Спокойно, няма нищо — проговори небрежно тя и помилва копринената й грива. Ала кобилата отметна глава назад и изцвили пронизително. Чак тогава Джудит се обърна стреснато. Посегна слепешком към юздите, но не намери нищо.
На полянката беше излязъл огромен глиган. Беше ранен и малките му очички бяха замъглени от болка.
Джудит се опита отново да улови юздите на коня си и точно в този момент глиганът подуши следата й. Кобилката изпадна в паника, повдигна се на задните си крака и препусна без посока.
Ужасена, Джудит събра полите си и се втурна да бяга. Глиганът беше по-бърз от нея и с два скока я настигна в самия край на полянката. В последната секунда тя успя да се улови за един клон и се изтегли нагоре по стъблото на един дъб. Вкопчи се като удавница в яките клони и се постара да остане неподвижна, докато разяреното животно бясно удряше с муцуна по ствола.
Най-после Джудит успя да намери опора за краката си и се изкатери още по-нагоре. Спомни си колко обичаше да се катери като дете и се зарадва, че все пак има някаква полза от упражненията.
Макар че беше на сигурно място, тя продължаваше да трепери от страх пред побеснялото животно, което люлееше дървото с непрекъснатите си удари.
— Ще се разделим на групи и ще тръгнем да я търсим — обясняваше мрачно Гевин.
Джон Басе, който стоеше до него, вдигна безпомощно рамене.
— Не сме достатъчно, затова няма да вървим по двойки — продължи Гевин. — Сигурен съм, че жена ми не е стигнала далеч.
Гневът му бушуваше с пълна сила. Джудит беше препуснала към гората, без да помисли, че отива в непознато място и че още не е свикнала с коня си.
Той остана при хората си, уверен, че щом стигне до края на гората, тя ще се върне. Затова и когато тя изчезна по горската пътека, в началото не предприе нищо, за да я спре. А сега… Откога я търсеха, но тя сякаш беше потънала в земята.
— Ти ще вървиш на север, Джон. Одо, ти претърси южния край на леса. Аз ще остана по средата.
В гората цареше тишина. Гевин се вслушваше напрегнато да чуе виковете на жена си. Познаваше добре ловната си територия и предположи, че конят й се е запътил към водата.
Отново и отново я викаше по име, но никой не му отговаряше. Изведнъж жребецът му наостри уши. Ноздрите му затрептяха. Животното беше обучено за лов и Гевин разбра, че е усетило някакъв дивеч.
— По-късно, добричкият ми, не сега! — опита се да го успокои той и го потупа по шията. Конят обаче отказа да се подчини на юздите. Гевин смръщи чело и се остави на желанието му. Скоро чу злобното пухтене на глиган, а след малко видя и самия дивеч. Щеше да го заобиколи, ако не беше открил нещо синьо в клоните на дървото.
— По дяволите! — промърмори той. Джудит беше нападната! — Не се плаши! — изкрещя той. — Ей сега ще дойда при теб. — Отговор не последва.
Конят му сведе глава, очаквайки неизбежната битка. Гевин извади меча си. Жребецът беше отлично обучен и знаеше какво трябва да направи. Втурна се в луд галоп и мина непосредствено до глигана. Гевин се приведе и замахна с все сила. Мечът се заби дълбоко в гърба му. Раненото живото изхърка задавено и се свлече на земята, като риеше безпомощно с предните си крака.
Гевин скочи светкавично от седлото и захвърли меча. Погледна към Джудит и се смая. Очите й бяха потъмнели от безименен ужас. Никога не я беше виждал такава.
— Няма нищо, Джудит, всичко свърши. Глиганът е мъртъв. Вече нищо не може да ти стори. — Не, страхът й нямаше нищо общо с глигана. Щом бе успяла да се покачи на дървото, тя беше на сигурно място.
Джудит се взираше в мъжа си, но погледът й сякаш минаваше през него. Цялото й тяло беше сковано.
— Джудит! — извика остро той. — Ранена ли си?
Тя не го чуваше. Очите й оставаха странно безжизнени.
— Скочи, аз ще те поема! Няма опасност — проговори меко Гевин и протегна ръце. — Пусни клона и скочи. Ще те хвана, ще видиш.
Тя не се помръдна.
Гевин погледна мъртвия глиган, после отново вдигна глава към жена си. Нещо я беше уплашило до смърт, но какво?
