и тясна и изглеждаше грозна. Единственото красиво кътче беше градината, обградена с високи стени. Разкошните поляни стигаха чак до гората. Там беше частното ловно поле на Едмънд Чатауърт.
Три фигури излязоха от гората и се запътиха към къщата. Джослин Лейн беше окачил лютнята на рамото си и прегръщаше с двете си ръце Глейдис и Бланш, кухненски прислужници в замъка. Беше прекарал чудесен следобед на открито с двете весели момичета.
Джослин харесваше всички жени и се любеше с удоволствие с тях. Никоя не беше достатъчно грозна или зла, за да я отблъсне. Освен това не правеше разлика между господарката и най-долната прислужница.
— Наистина ли дойде заради нея? — попита Глейдис.
Джослин я изгледа укорно и тя се изчерви. Ала Бланш не се плашеше толкова лесно.
— Чудя се как лорд Едмънд ти е разрешил да останеш в дома му. Той държи лейди Лилиан като пленница. Не й позволява дори да излезе на езда — само с него.
— А той не обича да язди, защото задникът му е много чувствителен — изкиска се злобно Глейдис.
Джослин я погледна учудено.
— Аз пък си мислех, че се е оженил за нея по любов. Богатият граф си е харесал бедно момиче…
— Каква ти любов! Глупости! Тази жена обича само себе си. Вероятно е смятала, че лорд Едмънд е глупак, и се е надявала да го върти на пръста си. Само че се е излъгала.
— Познавам много жени като нея — добави Глейдис. — Още щом дойде, искаше да заграби всичко. Ала лорд Едмънд по-скоро ще запали къщата си, отколкото да я даде в ръцете й.
— Защо тогава се е оженил за нея? — попита невярващо Джослин.
— Защото е красива. — Бланш вдигна рамене. — А той обича красиви жени.
— Също като мен! — провикна се весело Джослин. В погледа му имаше такава страст, че момичетата се закискаха смутено.
— Той е много по-различен от теб — прошепна замислено Бланш. — За него жените не струват нищо.
— Да, като бедната Констанс — допълни мрачно Глейдис.
— Познавам ли я? — полюбопитства Джослин.
— Я го виж ти! — извика Бланш. — Не ти ли бяха достатъчно две, та търсиш още?
Смеейки се весело, те влязоха в къщата, където Лилиан вече ги чакаше.
— Къде беше? — изфуча ядно тя, когато тримата влязоха в залата.
Бланш и Глейдис побързаха да се скрият в кухнята. Джослин обаче не се оставяше така лесно да го сплашат.
— Липсвах ли ви, господарке? — попита любезно той и целуна ръката й.
— Не, не така, както си мислиш. Отишъл си в гората с онези мръсници, а аз седях тук сама и се чудех какво да правя.
Джослин я погледай съкрушено.
— Оставил съм ви сама?
— Да. — Лилиан се отпусна в креслото до прозореца. Вече не беше толкова красива. Изглеждаше отслабнала, погледът й беше нервен и блуждаещ.
— Да — повтори тя. — Самотна съм. Тук нямам нито един приятел.
— Как е възможно! Мислех, че лорд Едмънд ви обича.
Лилиан се изсмя горчиво.
— Той не обича никого. Държи ме в дома си като птица в кафез. Не мога да говоря с никого, не ми позволяват да посрещам гости… — Тя се загледа в един тъмен ъгъл и въздъхна. След малко лицето й се разкриви от омраза. — Виждам само нея!
Джослин проследи погледа й, ала не откри никого в сенчестия ъгъл.
— Излез оттам, мръснице! — изсъска Лилиан.
Тогава Джослин видя една млада жена. Тя едва влачеше краката си, главата й беше сведена, раменете сякаш й тежаха.
— Погледни насам, гадино! — заповяда Лилиан.
Младата жена вдигна глава и Джослин остана омагьосан от очите й. Бездънни виолетови очи, в които беше събрана цялата мъка на света. Никога не беше виждал толкова отчаяние и безнадеждност наведнъж.
— Тя върви по петите ми като кученце. Той иска така — обясни Лилиан и се опита отново да привлече вниманието му върху себе си. — Опитах се да я убия, но Едмънд я спаси. Заплаши, че ако й направя нещо, ще ме накаже жестоко. Аз… — Лилиан млъкна изведнъж. В залата беше влязъл мъжът й.
Едмънд Чатауърт беше дребен, набит и много дебел. Под косо разположените му очи висяха тъмни торбички. С месестото си лице приличаше на малоумен. Ала близките му знаеха, че видът лъжеше. Лилиан също го беше разбрала.
— Ела после при мен — пошепна тя на Джослин и му махна да излезе.
— Вкусът ти се е променил — установи ухилено Едмънд. — Този хлапак не прилича на Гевин Аскот.
Лилиан не каза нищо. Беше женена само от един месец и всеки път, когато погледнеше Едмънд, си припомняше утрото след сватбата си. Беше прекарала първата брачна нощ сама.
На сутринта Едмънд я повика в покоите си. В деня след сватбата им съпругът й беше станал съвсем друг мъж.
— От днес нататък можеш да престанеш да се правиш на наивна и скромна — заговори с усмивка той. — Мислеше си, че ще си играеш с мен, както си искаш, и ще завладееш богатството ми, нали?
— Аз… не разбирам за какво говориш — измънка тя.
— Всички ме смятат за глупак. А смелите рицари, с които лягаше досега, ме наричат страхливец, понеже отказвам да се бия за краля. Но какво ме засягат враговете на другите?
Лилиан загуби ума и дума. Едмънд си наля вино и отпи голяма глътка. После отново се обърна към жена си.
— Как мислиш, защо се ожених за теб? — Той продължи, без да й даде възможност да отговори: — Смятам, че си най-развратната жена в цяла Англия. Сигурно си повярвала, че съм ослепял от любов като онзи безумец Гевин Аскот. Искаш ли да знаеш защо се ожених за уличница като теб, която не знае броя на любовниците си?
Лилиан понечи да стане, но той я задържа. Блъсна я обратно в креслото и продължи злобно:
— Баща ти има едно парче земя, което много държах да завладея. Намира се точно в средата на владенията ми. Той беше решил да го продаде на граф Уестън, който беше във вражда още с баща ми. Как мислиш, какво щеше да стане със земите ми, ако Уестън беше завладял онзи участък? Реката минава точно през него. Той щеше да отведе водата другаде, нивите ми щяха да изсъхнат, хората ми да гладуват. Баща ти беше твърде глупав, за да разбере, че аз искам само земята.
Лилиан го гледаше слисано.
— Но, Едмънд… — започна ласкателно тя.
— Мълчи! — изрева той. — Наредих на шпионите си да те наблюдават и знам колко мъже са се въргаляли в леглото ти. Знам всичко за срещите ти с Аскот. Ти му се хвърли на врати дори на сватбата му. Знам всичко за сцената в градината. Да се самоубиеш? Точно ти! Не ме карай да се смея. Знаеш ли, че и жена му е видяла всичко? Напих се до смърт, за да не чувам как всички ми се подиграват!
— Едмънд, аз…
— Казах ти да си мълчиш! Никога не бива да забравяш, че се ожених за теб само заради земята. Баща ти обеща да ми я даде, когато ми родиш син.
Лилиан се облегна назад и стисна здраво зъби, за да удържи напиращия истеричен смях.
Когато беше на четиринадесет години, тя забременя. Отиде при една старица в селото и я накара да й направи аборт. Получи силен кръвоизлив и едва не умря.
Нямаше никакво намерение да загрози красивото си тяло с огромен корем. През последните години беше имала много мъже, но не беше забременяла и беше сигурна, че след онзи нещастен случай вече не може да има деца.
Все пак положението й не беше розово. Трябваше бързо да измисли нещо, защото бъдещето, което я очакваше в дома на Едмънд Чатауърт, беше страшно.
