Той попипа голото й рамо и се ужаси. Беше леденостудена. Бедното момиче мръзнеше. Тялото му беше вцепенено от студ. И тъй като познаваше само една възможност да стопли жените, Джослин легна до нея, взе я в прегръдката си и метна отгоре им дебелата вълнена завивка. Никога не беше лежал така с жена. Никога не беше изпитвал такива странни чувства.
На другата сутрин се събуди късно. Момичето дишаше тежко на гърдите му. По някое време се раздвижи и простена. Тялото й гореше и всяко движение й причиняваше болка.
Джослин навлажни една кърпа и я сложи върху горещото й чело. Констанс имаше треска.
Сега, когато отново беше светъл ден, той осъзна какво е сторил и с какъв товар се е нагърбил. Какво да прави с Констанс? Едно беше сигурно: Чатауърт не биваше да узнае никога, че момичето не е умряло. Ако попаднеше отново в ръцете на този брутален тип, тя нямаше да оживее. А ако Чатауърт не я убиеше, щеше да го направи Лилиан.
Той огледа малкото си царство и въздъхна обнадеждено. Тук не влизаше никой. Трябваше да прояви малко повече предпазливост и можеше да крие Констанс, докато оздравее. За останалото щеше да мисли после.
Джослин вдигна главата на момичето и наля в устата му разредено вино. Само няколко капки минаха през израненото гърло.
— Джослин? — извика отдолу женски глас.
Момъкът изруга. Защо тези проклети слугинчета не го оставяха на мира?
— Знаем, че си горе! Ако не дойдеш, ще се качим при теб!
Джослин слезе бързо по стълбата и се усмихна любезно на Бланш и Глейдис.
— Какво желаят дамите? — попита той и направи лек поклон. Глейдис се изкиска.
— Да не искаш да крещим, та всички да ни чуят?
Джослин се ухили. Хвърли последен поглед към тавана и прегърна приятелски двете момичета.
— Не можете ли да кажете на готвачката някоя добра дума за мен? Умирам от глад.
Следващите четири дни бяха истински ад за бедния музикант. Никога не му се беше налагало да пази тайна и нервите му бяха опънати до скъсване. Най-любопитна беше жената на ратая.
— Не знам какво криеш горе, но мога да си представя. Питам се само защо не искаш да я покажеш.
Джослин отвори уста да излъже нещо, но тя вдигна заповеднически ръка.
— Недей. Никой не обича тайните повече от мен. Ще ти помогна да се отървеш от онези малки досадници. Знам, че няма да ми е лесно, защото жените тичат подире ти като кокошки. Ти си невероятен. Ощастливил си повече жени от трима мъже взети заедно.
Джослин се тревожеше за Констанс. Лицето му беше винаги мрачно. Всички разбираха, че нещо го потиска. Само Лилиан не се интересуваше от вида му, а изискваше все нови и нови любовни нощи.
Денем Джослин трябваше да й свири дълго на лютнята, а нощем да се подчинява на капризите й. Страстните й изблици го докараха до ръба на изтощението. И най-лошото беше, че Лилиан всяка нощ му описваше с най-груби думи омразата си към Джудит Рейвдаун.
Всеки път, преди да се качи в скривалището си, той се оглеждаше внимателно на всички страни. Един ден най-после намери Констанс в съзнание.
Треската й беше отминала. През тези няколко дни Джослин беше опознал тялото й и беше свикнал с близостта й, но не се сети, че е чужд за нея.
Като го видя, тя издърпа завивката до брадичката си и се разтрепери като лист.
Джослин коленичи до нея.
— Много се радвам, че си по-добре. — Опипа внимателно лицето й, за да провери добре ли заздравяват раните. Дръпна завивката, за да прегледа й тялото й, но тя отблъсна ръката му.
— Не! — проплака безпомощно тя. — Кой си ти?
— Джослин Лейн. Вече си ме виждала при лейди Лилиан, не помниш ли?
При споменаването на Лилиан Констанс се разтрепери още по-силно. Джослин я прегърна, но тя се отбраняваше отчаяно. Спря да се съпротивлява само защото беше още много слаба.
— Тук си на сигурно място. Никой няма да ти стори зло…
— Лорд Едмънд — прошепна беззвучно тя.
— Той не знае, че си тук. Никой не знае къде си. Само аз. Той… той те мисли за мъртва.
— Мъртва? Но аз…
— Не се вълнувай. По-късно ще говорим за всичко. Първо трябва да оздравееш. Донесох ти хубава супа. Можеш ли да ядеш?
Констанс кимна. Тялото й не преставаше да трепери. Джослин я отдалечи малко от себе си и попита загрижено:
— Можеш ли да седнеш?
Тя кимна повторно. Момъкът гледаше съчувствено тясното й лице. Трябва само да се храни по-добре и ще се оправи, каза си с надежда той.
Беше принуден да измисля какви ли не номера, за да взема топло ядене от кухнята. Никой не го подозираше, когато излизаше с лютня в ръка, метнал калъфа на рамо. Никой не се сещаше, че калъфът е пълен с топла супа за болната.
Той хранеше Констанс като бебе, защото тя не можеше да държи лъжицата. Често се случваше да заспи насред яденето.
Когато се събуждаше, Джослин седеше до нея и я наблюдаваше загрижено. Тогава той лягаше до нея под завивката и я вземаше в обятията си. В сърцето му кълняха чувства, които не беше изпитвал никога досега. Той беше влюбен в това безпомощно същество и беше готов да го защитава от жестокия свят.
За съжаление Джослин не беше свободен човек. Имаше доста хора, които се интересуваха от делата му.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Яките кожени ремъци на камшика плющяха по гърба на мъжа. При всеки пореден удар той изпищяваше и дърпаше въжетата, с които беше завързан за стълба.
Джон Басе погледна към Гевин и когато господарят му кимна, развърза въжетата. Мъжът се свлече в тревата. Никой не направи опит да му помогне.
— Да го пусна ли? — изръмжа Джон.
Гевин погледна към замъка в другия край на тясната долина. Трябваха му две седмици, за да намери Уолтър Демари. Врагът му май се интересуваше повече от играта на котка и мишка, отколкото от претенциите си.
Преди шест дни Гевин бе разпънал лагера си пред замъка и се подготвяше за нападение. Излезе пред стражите, които пазеха стените, за да им обяви с каква цел е дошъл, но те отказаха да го изслушат.
Четирима от мъжете му копаеха подземен проход под старите стени. Но това отнемаше време, много време. Гевин се боеше, че Уолтър ще загуби търпение и ще убие Хелън Рейвдаун.
И, сякаш си нямаше достатъчно неприятности, един от войниците му, тази жалка твар в краката му, беше извършил престъпление. Бе опозорил четиринадесетгодишната дъщеря на един селски търговец.
— Все едно ми е какво ще стане с него — изрече мрачно Гевин. — Искам само да се махне от очите ми и никога повече да не го видя. — Той нахлузи кожените си ръкавици и заповяда: — Повикайте Одо!
Лицето на Джон се вкамени.
— Господарю, нали не смятате да заминете за Шотландия?
— Трябва да го направя. Нямам достатъчно хора, за да щурмувам замъка. Ако искаме да проникнем зад стените му преди края на годината, имам нужда от помощта на Стивън.
— Тогава изпратете мен. Ще намеря брат ви.
— Само аз знам къде обикаля. Ще тръгна с четирима рицари.
— Вземете повече хора. Имате нужда от защита!
— По-малкият отряд напредва по-бързо. Да се надяваме, че Демари няма да узнае за заминаването ми.
Джон кимна мрачно. Не можеше да се примири с мисълта, че господарят му ще тръгне на път без
