Гевин я погледна. Златните й очи сияеха, кожата й беше мека, тя го изкушаваше с цялото си същество. Спомни си страстните часове от миналата нощ и въздъхна.
— Не ме питай — промърмори той. — Едно знам със сигурност: моята душа вече не ми принадлежи.
Първото, което направи неприятно впечатление на Джудит в Лондон, беше мръсотията. Канавките бяха пълни с боклуци. Свине и плъхове се ровеха в сметта. Къщите от дърво и камък бяха построени толкова близо една до друга, че в стаите почти не проникваха слънце и чист въздух. Повечето бяха четириетажни.
Ужасът очевидно беше изписан на лицето на Джудит, защото Стивън и Гевин избухнаха в смях.
— Добре дошла в града на нашия крал — поздрави я сухо Стивън.
Когато влязоха в укрепения Уинчестър, неприятните впечатления се заличиха. Тук не беше толкова мръсно. Един ратай притича да поеме конете им. Гевин помогна на Джудит да слезе от седлото. Първата й работа беше да провери колите с багаж и мебели.
— Не прави това! — задържа я Гевин. — Кралят вероятно е разбрал, че сме пристигнали, и не желае да чака, докато ти подредиш всичко.
— Така ли ще се явя пред краля? — Тази сутрин Джудит се бе облякла особено грижливо — в тъмнокафява туника и рокля от светложълто кадифе с богато извезани ръкави, — но въпреки това се чувстваше несигурна.
— Изглеждаш великолепно — увери я Гевин. — Ела, трябва да те представя на краля.
Сърцето на Джудит биеше неспокойно. Нямаше представа какво й предстои. Очакваше огромна, тържествена зала, затова се изненада от скромната обстановка.
Жени и мъже седяха по диваните, играеха шах и други игри, разговаряха. Три дами се бяха отпуснали в краката на един млад мъж, който свиреше на лютня.
Джудит не видя никъде краля. Изненада се още повече, когато Гевин прегъна коляно пред един скромно облечен мъж. Първото, което правеше впечатление в него, бяха малките сини очи, олисялото теме и умореният вид.
Джудит се отърси бързо от изненадата си и направи дълбок поклон. Кралят взе ръката й.
— Ела на светло, за да мога да те разгледам. Чувал съм много за красотата ти. — Той я поведе към прозореца. — Наистина си красива. — В гласа му звучеше искрено възхищение. — Погледни я, Бес. Това е лейди Джудит, жената на Гевин.
Джудит се обърна и видя красива дама на средна възраст. Макар че не бе познала крал Хенри, тази жена без съмнение беше кралицата. Горда и самоуверена. Тя се усмихна любезно на Джудит и не й позволи да довърши реверанса си.
— Ваше величество…
Елизабет й подаде ръка.
— Графиньо, радвам се, че ще останете известно време при нас. — Тя сведе леко глава и попита учудено: — Нещо лошо ли казах?
Джудит се усмихна сърдечно.
— Не, разбира се, че не. Само че никога не са ме наричали графиня. Знаете ли, баща ми почина неотдавна и…
— Трагична смърт. А мъжът, който е виновен за случилото се…
— …е мъртъв — довърши беззвучно Джудит. Споменът не преставаше да я мъчи. Никога нямаше да забрави как беше забила меча в гърба на Уолтър Демари.
— Вероятно сте уморена след пътуването. — Елизабет се усмихваше любезно. — Желаете ли да изпием по чаша вино в личните ми покои?
— С удоволствие, Ваше величество!
Кралицата напусна залата с отмерени крачки и Джудит я последва почтително.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Лилиан седеше пред огледалото. По цялата стая бяха разхвърляни рокли във великолепни цветове и кройки. Всяка одежда беше ушита с една единствена цел: да прави впечатление. Лилиан искаше всички да говорят за нея.
Когато видя великолепните тоалети на Джудит Рейвдаун на сватбата й, тя едва не умря от завист. Сега искаше да привлече отново интереса на Гевин.
Днес щеше да го види отново! Само заради него се обличаше така грижливо. Червената кадифена рокля, която носеше над розова туника, беше избродирана с огромни цветя. И й стоеше много добре, както установи със задоволство Лилиан след обстойно разглеждане в огледалото.
След страшните месеци с Едмънд Чатауърт тя имаше нужда от любовта и обожанието на Гевин.
— Разгледай добре диадемата — обърна се тя към прислужницата си Ела. — Нима смяташ, че тези сини камъни подхождат на очите ми? Какво си въобразяваш? — Тя смъкна накита и го захвърли настрана. — Онзи златар е глупак. Как е могъл да сложи такива камъни?
Ела се наведе и вдигна грижливо красивата диадема.
— Той работи за кралицата и Нейно величество е напълно доволна от него — осмели се да възрази тя. — Освен това каза, че никога не е създавал такава прекрасна диадема.
Ела знаеше как да умилостиви господарката си. Затова добави с мила усмивка:
— Няма скъпоценен камък на света, който може да се мери с цвета на очите ви.
Лилиан се почувства поласкана.
— Наистина ли смяташ така?
— Разбира се — увери я тържествено Ела. — Нито една жена не може да се мери с вас по красота.
— А какво ще кажеш за онази Рейвдаун? — Лилиан упорито продължаваше да я нарича с моминската й име и след сватбата й с Гевин.
— И тя — промърмори мрачно Ела. — Господарке, нали няма да сторите нищо, с което да заслужете гнева на Църквата?
— Какво бих могла да й направя? Гевин беше мой, преди да се ожени за нея. Смятам отново да го спечеля за себе си.
Ела знаеше от опит, че няма смисъл да възразява на господарката си. Въпреки това се осмели да изрази известно съмнение:
— Не забравяйте, че сте още в траур за съпруга си. А тя за баща си.
Лилиан избухна в смях.
— Баща й беше още по-отвратителен от скъпия ми съпруг.
— Не се говори така за мъртвите!
— Стига с тези глупости! — ядоса се не на шега Лилиан. След малко успокоено приглади роклята си и попита: — Смяташ ли, че веднага ще ме забележат?
— Кой би могъл да ви пропусне! — усмихна се с обич Ела.
Джудит стоеше до съпруга си. Чувстваше се слаба и безпомощна. Гостите бяха толкова разкошно облечени…
Гевин очевидно се ползваше с уважение в двора. Всички го посрещаха радостно и това я изпълваше с гордост. Той се отнасяше към нея като истински кавалер и тъй като знаеше, че не е свикнала с много хора и шумни празненства, оставаше до нея почти през цялото време.
За вечеря бяха наредени дълги маси. Музикантите вече настройваха инструментите си, за да забавляват гостите по време на яденето.
— Харесва ли ти тук? — попита тихо Гевин.
— Да. Макар че е доста шумно и цари ужасна бъркотия.
Гевин избухна в смях.
— И ще стане още по-лошо. Трябва само да ми кажеш, когато се умориш, и веднага ще си тръгнем.
— Не те ли притеснявам, като искам през цялото време да стоиш до мен?
— Дори напротив. Бих се ядосал, ако се държеше другояче. Нали виждам как мъжете те поглъщат с
