Джуд Деверо
Алисия
ПРОЛОГ
Дори след като беше яздил цял ден, Стивън Аскот седеше на седлото гордо изправен. Не искаше да мисли за жената, която му предстоеше да види в края на пътуването си — и която го чакаше вече три дни. Снаха му Джудит беше побесняла от гняв, когато разбра, че не е тръгнал навреме за сватбата си, нито си е дал труд да изпрати вест, за да предупреди за закъснението си. Думите й бяха остри, но справедливи и Стивън не можеше да й се сърди.
Въпреки гнева на Джудит и съзнанието, че е опозорил бъдещата си жена, той тръгна на път с неохота. Не му беше лесно да се раздели със снаха си. Джудит, златооката съпруга на брат му Гевин, беше паднала по стълбата в кралския дворец и при това бе загубила горещо желаното бебе, което носеше под сърцето си. Дни наред тя се намираше между живота и смъртта, но когато дойде в съзнание и узна за загубата, първата й грижа беше не за самата нея, а за другите — това беше толкова типично за Джудит. Стивън бе забравил напълно датата на сватбата си и изобщо не се сещаше, че на границата с Шотландия го чака бъдещата му съпруга. Макар че беше много болна и тъгуваше за детето си, Джудит не се забави да му напомни за задълженията му. За шотландката, която кралят му бе избрал за съпруга.
Сега, три дни след този разговор, Стивън седеше на коня си и поглаждаше замислено гъстата си тъмноруса коса. Не искаше да бъде тук. По-добре да беше останал при брат си и при Джудит. Снаха му нямаше право да го укорява. Падането й не беше нещастна случайност, а дело на Гевиновата любовница Лилиан Чатауърт.
— Милорд!
Стивън дръпна юздите на коня си и се обърна към младия паж.
— Колите останаха далеч назад. Не могат да издържат на темпото ви.
Стивън кимна и безмълвно насочи коня си към плиткото поточе, което течеше край пътя. Слезе, наведе се над водата и намокри запотеното си лице.
Имаше още една причина, поради която не желаеше да тръгне на път. Никога не беше виждал бъдещата си съпруга. Крал Хенри искаше да възнагради семейство Аскот за дългогодишната им вярна служба и реши да омъжи втория брат за богатата шотландска наследница. Стивън би трябвало да му бъде благодарен за тази чест, но след всичко, което беше узнал за бъдещата си жена, изпитваше само недоверие.
Шотландката беше пълновластна господарка на един от най-могъщите кланове.
Стивън погледна към другата страна на потока. Проклети да са всички шотландци с абсурдното им убеждение, че жената може да бъде достатъчно силна и интелигентна, за да заповядва на мъжете, каза си той. Баща й е трябвало да избере друг наследник, мъж. При мисълта как би могла да изглежда жената, накарала баща си да я провъзгласи за водач на клана, лицето му се изкриви в отчаяна гримаса. Сигурно годеницата му беше най-малко на четиридесет години, с посивели коси и кокалесто тяло. През първата си брачна нощ двамата щяха да водят истинска битка, за да се разбере кой е по-силният — и той щеше да загуби.
— Милорд! — повика го пажът. — Изглеждате болен. Не биваше да яздите толкова бързо.
— Не е виновно препускането — отговори мрачно Стивън и се надигна бавно и гъвкаво. Силните мускули издуваха тънкия плат на одеждата му. Той беше едър, надвишаваше с цяла глава пажа си, а мършавото му тяло беше закалено от продължителните и упорити физически упражнения. Запотената коса падаше на гъсти кичури по врата му, брадичката беше силна и своенравна, устата фино изсечена, под блестящите сини очи се бяха очертали дълбоки сенки.
— Продължаваме пътя си. Колите ще пристигнат по-късно. Не искам да отлагам часа на екзекуцията си.
— За каква екзекуция говорите, милорд?
Стивън само махна с ръка. Трябваше да прекара още много часове на гърба на коня, преди да застане лице в лице с ужаса, който го очакваше. Само като си представеше масивната, безформена фигура на Алисия Макарън, го побиваха студени тръпки.
ПЪРВА ГЛАВА
Алисия Макарън стоеше до прозореца на английската господарска къща и гледаше мрачно към просторния двор. Прозорецът беше отворен, лятното слънце нахлуваше в стаята и тя се наведе навън, за да подиша малко чист въздух. Един от войниците в двора я забеляза и се ухили предизвикателно.
Алисия отстъпи бързо назад и затръшна силно прозореца. Обърна се ядно и тропна с крак.
— Тези английски свине! — изруга тихо тя. Ала гласът й беше мек и изпълнен с тъмен копнеж като високото плато, над което се спускаха гъстите шотландски мъгли. Пред вратата й се чуха тежки стъпки и тя затаи дъх. Изчака стъпките да отминат и въздъхна облекчено. Беше пленница, оставена на произвола на грубите мъже от северните гранични области на Англия, които беше мразила през целия си живот и които сега й смигаха заговорнически, сякаш познаваха най-интимните й мисли.
Тя отиде до малката маса в средата на стаята и стисна ръбовете й с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Англичаните бяха врагове. Те бяха убили баща й и тримата му помощници и тя беше присъствала на убийството. Беше преживяла как брат й, който отчаяно се опитваше да се отплати на англичаните за стореното зло, едва не полудя от отчаяние. През целия си живот беше помагала на хората от клана да се снабдяват с храна и дрехи, защото англичаните унищожаваха реколтата и палеха къщите им.
Само преди месец англичаните я заловиха в плен. Тя се усмихна при спомена за раните, които беше нанесла на английските войници. Четирима от тях не можаха да се възстановят и умряха.
Накрая я принудиха да се подчини, защото бяха много повече от шотландците. Доведоха я тук по лична заповед на английския крал Хенри VII. Той твърдеше, че иска в страната му да цари мир и че за тази цел кланът Макарън трябва да бъде предвождан от англичанин. Смяташе да постигне целта си, като омъжи Алисия за един от рицарите си.
При тази мисъл Алисия се усмихна подигравателно. Английският крал беше глупак. Тя беше господарка на клана Макарън и никой мъж не можеше да й отнеме тази титла. Нима кралят си въобразяваше, че верните й хора ще се подчинят на някакъв си англичанин само защото е мъж, а тя жена? Англичаните нямаха представа от шотландския характер и не можеха да проумеят същността на планинците. Затова и никога нямаше да го покорят.
В този момент Раб изръмжа и Алисия се обърна бързо към вратата. Раб беше ирландски вълчак, най- големият представител на расата си, строен, но невероятно силен, с гъста, твърда козина. Баща й го донесе от едно пътуване в Ирландия, за да го дресира като защитник на дъщеря си. Оказа се, че дресировка не е нужна, защото Алисия и кучето се харесаха от пръв поглед и скоро станаха неразделни приятели. Оттогава Раб беше доказвал многократно, че е готов да пожертва живота си за любимата си господарка.
Кучето замлъкна и напрежението на Алисия изчезна. Това беше знак, че към стаята й идва приятел. Когато вратата се отвори, тя погледна с очакване към изхода и се усмихна. Влезе Мораг.
Мораг беше дребна, сбръчкана женица. Фигурата й приличаше повече на разкривена лоза, отколкото на човешка снага. Очите й бяха като черно стъкло и пронизващият им поглед виждаше не само онова, което беше на повърхността. Тя използваше дребния ръст и незабележимостта си, за да помага на господарката си. Очите и ушите й бяха постоянно нащрек. Мораг се придвижи безшумно през стаята и бързо отвори прозореца.
— Е? — попита нетърпеливо Алисия.
— Когато затворихте прозореца, войниците избухнаха в смях Казаха, че много им се иска да ви обезщетят за пропуснатата сватбена нощ.
Алисия се обърна гърбом, за да скрие изчервяването си.
— Вие не преставате да им давате поводи за клюки. Дръжте главата си изправена и не им обръщайте внимание. Те са само англичани, а вие сте от клана Макарън.
Алисия се обърна като вихър и я изгледа сърдито.
— Нямам нужда от поучения! Знам как да се държа! — изфуча тя. Раб застана до нея, усетил
