— Не са ми приятели! — изсъска възмутено тя.
— Нито пък Панел е мой приятел! — отговори със същия тон той.
Клариса го погледна смутено. Съзнаваше, че това е вярно. Тя нямаше право да го мрази само защото друг мъж от неговата класа й бе причинил зло.
— Бланш! — изкрещя Рейн. — Дай ядене!
Клариса се зарадва, защото стомахът й къркореше. Бланш им донесе печено свинско, хляб, сирене и горещо вино. Клариса се нахвърли върху яденето като умираща от глад.
— Браво, момче — похвали я Рейн и се засмя доволно. После я потупа по гърба и тя едва не се задави от силния удар. — Ако продължаваш така, скоро ще натрупаш чудесни мускули.
— Ако продължавате да ме тормозите, както днес, след една седмица ще съм мъртъв — отговори тя и се закашля, защото в гърлото й влязоха трохи. Рейн отново избухна в смях.
След като се нахраниха, Клариса погледна с копнеж сламеника, приготвен за нея до стената. Толкова й се искаше да си почине. Да лежи неподвижно със затворени очи — това беше раят на земята.
— Още не, малкия — усмихна се Рейн, хвана я за ръката и я издърпа да стане. — Трябва да свършим още нещо, преди да си легнем. Отиваме да проверим постовете, после ще видим хванало ли се е нещо в капаните, а накрая ще се окъпем.
Клариса се скова в ръцете му.
— Да се окъпем? — повтори слисано тя. — Не, аз не!
— Когато бях на твоята възраст, братята ми ме вкарваха в банята само с бой — засмя се с разбиране Рейн. — Гевин всеки път ме търкаше с четката за конете.
— Нима са ви принуждавали да вършите нещо? — попита невярващо тя.
Гордостта на Рейн се засегна от този въпрос.
— Знаеш ли, другите ми двама братя трябваше да ме държат здраво, защото ритах и се опитвах да се освободя. Колко пъти съм насинявал окото на Гевин… Хайде, да се хващаме за работа!
Клариса излезе след него от шатрата, като се стараеше да имитира леката му, пружинираща походка. Това не й се удаде, защото очите й постоянно се затваряха. Крачеше замаяна след него, спъваше се, отплесваше се настрани, удряше се в дърветата, но не го губеше от поглед. Описаха голям кръг около лагера, защото Рейн държеше да се убеди, че всички постове са по местата си и са будни. От време на време той изваждаше по някой заек от поставените капани. В началото се опитваше да говори с нея, да й обясни какво прави, караше я да хвърля камъни в храстите и да чака реакцията на постовете; но след известно време я огледа на лунната светлина, видя, че е изтощена до смърт, и млъкна.
Когато излязоха на брега, той я настани в пясъка и й заповяда да стои тихо, докато той се окъпе. Клариса се облегна на едно дръвче, опря се на ръката си и проследи сънено как Рейн свали дрехите си и се потопи в ледената вода. Лунната светлина посребри тялото му, помилва яките мускули, поигра с бедрата му, направи раменете му още по-силни.
Клариса се отпусна на една страна и го загледа, без да се срамува. Досега животът й беше посветен изцяло на музиката. Докато другите момичета флиртуваха с момчетата край градския кладенец, тя композираше траурни песни за четири гласа и пишеше стихове на латински. Когато приятелките й се омъжиха, тя организираше момчешкия хор в църквата. Никога не беше имала време да поговори с някое момче, да го опознае — а и не се интересуваше от мъжете, защото беше твърде заета с музиката си.
Сега за първи път в живота си наблюдаваше гол мъж и усещаше първите трепети на… на какво всъщност? Разбира се, тя знаеше как се съчетават мъжете и жените, беше слушала приказките на току-що омъжените си приятелки, но никога не бе проявявала интерес към този процес. Когато Рейн излезе от водата и застана пред нея като кентавър, паднал от небето, в тялото й нахлуха чувства, които бе смятала за невъзможни.
Изпитвам желание към него, каза си тя и се изправи, за да го огледа по-добре. Най-обикновено плътско желание. Искаше той да се наведе над нея и да я докосне, да впие устни в нейните. Искаше да легне до него и да го милва навсякъде, за да усети сладостта на кожата му. Отново си припомни какво бе изпитала, когато седеше на гърба му. Топла вълна заля тялото й, краката й сякаш се съживиха, дори стъпалата й се затоплиха.
Когато Рейн отиде при нея, тя едва не протегна ръце, за да го прегърне.
— Ти май заспа? — усмихна се снизходително той и вдигна от земята голямата кърпа. — Сигурен ли си, че не искаш да се окъпеш?
Клариса гледаше втренчено кърпата, която беше увита около бедрата му, и само поклати глава.
— Прощавам ти, но само за днес. Много скоро ще се вмиришеш и ще те изгоня от шатрата. Ако и утре ми откажеш, ще те хвърля в реката с дрехите, а после ще те изкъпя от глава да пети и тогава ще видиш какво ще стане!
Клариса го погледна с разширени от ужас очи и дишането й се ускори. Как ли щеше да се почувства в ръцете на този езически бог?
— Какво ти става, момче? — попита загрижено Рейн и коленичи до нея. Момчето го гледаше толкова странно…
Момче! Клариса се намръщи грозно. Той продължаваше да я смята за момче. Какво ли щеше да се случи, ако му признаеше, че е момиче? Той беше благородник, докато тя беше само дъщеря на беден адвокат.
— Няма ли да настинете? — попита беззвучно тя, претърколи се настрана и стана. Обърна му гръб и го изчака да се облече.
Рейн свърши и тя го последва мълчаливо към лагера. Щом влязоха в шатрата, рухна върху сламеника си, но не можа да заспи, преди Рейн да се настани удобно в койката си и да утихне. Най-после въздъхна доволно и задряма.
ШЕСТА ГЛАВА
Клариса се наведе над водата и огледа изпитателно лицето си. Наистина приличам на момче, каза си тя и се почувства много, много нещастна. Защо не се бе появила на бял свят като красавица с женствена фигура, с лице, което никой не би нарекъл момчешко? Косата и се бе накъдрила и й придаваше още по- момчешки вид. На всичкото отгоре цветът й изобщо не можеше да се определи. Очите и устата й бяха като на горски дух, изобщо нищо не беше меко и женствено.
Когато отражението й се разми от закапалите сълзи, гласът на Джослин я стресна и тя подскочи.
— Пак ли миеш бронята? — попита весело той.
Клариса издуха носа си и грабна захвърлената кърпа.
— Рейн е много придирчив. Днес трябва да изравня и вдлъбнатините.
— Виждам, че полагаш големи усилия. Да не си започнал да вярваш, че и благородниците струват нещо?
— Рейн би струвал много даже ако принадлежеше към простия народ — отговори бързо тя. Ядоса се на необмислените си думи и извърна глава, за да скрие смущението си.
Вече цяла седмица живееше в горския лагер и прекарваше почти цялото си време с Рейн Аскот. Тези седем дни бяха достатъчни, за да променят из основи мнението й за него. В началото смяташе, че той е завзел лагера едва ли не насила, но сега знаеше, че отлъчените буквално са го принудили да им стане водач. Те бяха като деца и изискваха той да се грижи за тях, макар че се бунтуваха срещу грижите му. Рейн ставаше преди всички други и се грижеше всички да имат достатъчно храна, да не ги заплашват опасности, постовете да бдят през цялата нощ и какво ли още не. Той втълпяваше на хората си, че не е почтено да мързелуват, че трябва да работят, за да се издържат. Повечето от тях бяха убедени, че той е длъжен да ги снабдява с храна и да им пълни стомасите.
— Така е — продължи малко по-спокойно тя. — Рейн наистина струва много, макар че не получава благодарност за онова, което прави. Защо не напусне тези жалки негодници и не се оттегли в друга страна? Има достатъчно пари и може да живее охолно и в чужбина.
— Най-добре го попитай сама. Ти си най-близо до него.
Така си мислиш, възрази наум тя. Само ако знаеш колко искам да се доближа истински до него. Най- после тя започваше да преодолява изтощението от първите дни и да работи пълноценно. Даже се научи да
