момиче с плоски гърди и гръмък глас? Защо се чудеше, че Рейн не е забелязал маскарада й?
Тя избърса сълзите си с опакото на ръката и погледна отчаяно писмата. Сигурно и двете му снахи бяха красавици. Стройни, с пълни гърди и закръглени хълбоци…
Още една дълбока въздишка и тя сгъна писмата, сложи печата и ги отнесе на пратеника. Предаде му нареждането на лорд Рейн и го придружи до мястото, където беше оставил коня си.
— Виждали ли сте отблизо лейди Джудит и лейди Алисия? — осведоми се любопитно тя.
— О, да, много често.
— И как мислите, красиви ли са?
— Красиви? — засмя се весело младият мъж и се метна на коня си. — Бог сигурно е имал щастлив ден, когато е създал тези две дами. Лорд Рейн никога няма да напусне Англия. На негово място и аз бих постъпил така, ако имах в семейството си такива красавици. Слушай, момче, трябва да намериш някоя да го утеши — продължи със съзаклятническа усмивка гой. — Аз не бих се лишил от тази красота, защото ще се разболея от копнеж.
— Да му намеря някоя да се утеши! — мърмореше си Клариса, докато вървеше обратно към шатрата. Завари там Рейн, заобиколен от двама мъже, единият уличен крадец, а другият просяк. Клариса знаеше, че двамата бяха определени да стоят на пост през цялата сутрин.
— Благодарете на Бога, че не сте я убили — говореше Рейн и мъжете кимаха уплашено. — Оседлай коня ми, Александър — заповяда бързо той. — Имаме работа.
Клариса се втурна да оседлае големия жребец, с когото вече беше в приятелски отношения. Рейн излезе от шатрата си, въоръжен с бойна брадва и боздуган. Метна се на седлото и я вдигна на гърба на коня, преди Клариса да е успяла да му зададе въпрос къде отиват. Само след секунди двамата препускаха в луд галоп през гората.
След рискована езда, толкова бърза, колкото позволяваха дърветата, Рейн дръпна юздите на коня и скочи на земята. Клариса улови юздата, премести се напред, за да се настани удобно на седлото, и се огледа любопитно. Тук ставаше нещо интересно! Красива жена с големи кафяви очи и разкошна рокля, се притискаше до едно дърво и се взираше ужасено в тримата мъже, които я заплашваха с извадените си мечове.
— Марш оттук, негодници такива! — нареди мрачно Рейн и излезе напред. Силните му ръце ги разблъскаха настрана. Жената, която трепереше с цялото си тяло, го погледна безпомощно.
— Рейн! — прошепна с пресекващ глас, затвори очи и се свлече на земята.
Рейн я улови, вдигна я на ръце и я залюля като бебе в обятията си.
— Няма нищо, Ан — зашепна нежно той. — Всичко свърши. Тук си на сигурно място. Александър, донеси вино! Свали кожения мях от седлото!
Впечатлена от сцената, която се разиграваше пред очите й, Клариса слезе от коня, откачи кожения мях и го постави до Рейн, който беше седнал на едно преобърнато дърво и продължаваше да държи жената в обятията си.
— Изпий това, Ан — помоли той с необичайно мек глас. Жената затрепка с ресници и изпи няколко глътки. — Е, надявам се, че вече си добре — усмихна се все така меко Рейн. — Можеш ли да ми разкажеш какво търсиш в тази дива гора?
Тази жена не бърза да се освободи от прегръдката му, отбеляза ревниво Клариса, без да престава да оглежда прекрасните одежди на лейди Ан. Никога не беше виждала такива. Роклята беше от тъмночервена коприна, материал, който Клариса беше виждала досега само в църквата, цялата избродирана с мънички зайчета, сърни, риби и безброй други животни. Четвъртитото деколте беше много дълбоко и разкриваше голяма част от пълните й гърди. Талията и деколтето бяха обшити със златни конци и украсени с блещукащи скъпоценни камъни.
— Александър! — извика нетърпеливо Рейн и й връчи кожения мях с вино. — Успокой се, Ан — продължи много по-нежно той и я залюля на коленете си, сякаш беше дете.
— Какво търсиш тук, Рейн? — попита също така нежно тя. Тази жена не може да пее, помисли си веднага Клариса. В гласа й няма сила. Освен това обича да хленчи.
— Крал Хенри ме обяви за предател — обясни Рейн и показа трапчинките си.
Ан се усмихна с разбиране.
— Иска парите ти, нали? Какво си направил, за да му дадеш повод да те лиши от земите ти?
— Роджър Чатауърт отвлече сестра ми Мери и съпругата на Стивън.
— Чатауърт! — извика изненадано Мери. — Нали дамата, в която Гевин беше влюбен, се омъжи за Едмънд Чатауърт?
— Точно така — отговори мрачно Рейн. — Големият ми брат се влюби в една мръсница от най-лошия сорт, но не искаше да го види. Даже когато я разбра колко струва, остана лоялен към първата си любов. Беше влюбен в Лилиан и след женитбата си с Джудит.
— Но какво общо имат те с присъствието ти в тази гора?
Тази жена няма ли най-после да стъпи на собствените си крака, каза си ядно Клариса. Продължава да седи в скута му и говори тържествено, сякаш се намира в залата на благородния си баща!
— Дълга история — отговори с мека усмивка Рейн. — Поради нещастна случайност Лилиан Чатауърт беше обезобразена и заедно с малкото красота, която притежаваше, загуби и ума си. Откакто е вдовица, живее при Роджър Чатауърт. Сигурно тя е отровила ума му, защото той предизвика брат ми Стивън на турнир, за да му отнеме шотландската наследница, която му даде лично кралят.
— Да, спомням си — засмя се Ан. — Шотландката донесе на мъжа си значително наследство, нали?
— Права си. Алисия е много богата жена, но Стивън я желаеше поне колкото земята й. — Рейн се усмихна иронично. — Оказа се обаче, че Чатауърт не умее да губи. Затова е отвлякъл и снаха ми, и сестра ми.
— Господи, Рейн, но това е ужасно! Защо тогава кралят…
— Беше ми заповядал да отведа войската в Уелс. Точно тогава узнах, че Мери е била отвлечена. Върнах се веднага и бях готов да обкръжа замъка на Чатауърт.
— С кралската армия? — попита Ан и когато Рейн кимна, изкриви лице. — Дал си му чудесен повод да те обяви за предател. Затова ли си облечен като селянин и бродиш в непристъпните гори?
— Точно така — отговори Рейн и я погледна втренчено. — Изглеждаш чудесно Ан. Колко време мина, откакто…
Ан скочи от скута му, застана пред него и приглади роклята, която Клариса копнееше да докосне.
— Няма да ме прелъстиш още веднъж, Рейн Аскот. Баща ми обеща да ми намери съпруг и аз искам да се явя пред него с ненакърнена добродетел. Затова ти забранявам да ме омайваш със сладки думи! — Тя се обърна и едва сега забеляза Клариса. — Кое е това момче? Защо ни зяпа с отворена уста?
Клариса я погледна обидено и направи крачка назад.
— Това е пажът ми — отговори Рейн, очевидно развеселен от забележката й. — Вярно е, че съм принуден да живея в тази гора, но положението ми не е чак толкова лошо. Момчето работи добре, освен това може да чете и пише.
— Доколкото знам, още никой не е успял да те научи на четмо и писмо — изфуча сърдито жената. — Престани да ме гледаш така, чуваш ли! Няма да смекчиш сърцето ми дори с тези проклети очи. Ела тук, момче. Как се казваш?
— Александър Блейкит.
— Блейкит ли? — изненада се лейди Ан. — Къде съм чувала това име?
— Прочела си го на обявата, с която се дава възнаграждение за главата ми, отговори наум Клариса, обзета от паника. Защо не бе променила фамилното си име? Сега тази ужасна жена щеше да я изобличи пред Рейн!
— Името е съвсем обикновено и се среща често — отговори вместо нея Рейн и махна пренебрежително с ръка. — Александър, върни се в лагера и ме чакай там!
— Не, момче, остани тук! — възрази твърдо Ан. — Чуй ме, Рейн, говоря сериозно. Не искам да ме прелъстиш още веднъж, затова момчето ще остане с нас. По-добре ме отведи при другите ловци. Те ще забележат, че съм се заблудила, и ще тръгнат да ме търсят.
— Нали имам постове — засмя се Рейн, улови я за талията и я придърпа между бедрата си. — Ще останем сами толкова дълго, колкото е необходимо. Александър, махни се оттук!
