— Аз пък искам красивият ти малък паж да остане с нас — отговори сърдито Ан, опря ръце на раменете му и го блъсна с все сила. — Ти живееш много отдавна в тази дива гора и сигурно си започнал да харесваш малките момчета…
Тя не можа да довърши изречението си, защото Рейн я привлече към себе си и затвори устата й със своята.
Клариса не откъсваше очи от Рейн и жената. Не я беше срам да ги гледа. Никога не беше виждала такава целувка. Двамата бяха наклонили глави, телата им се притискаха едно в друго. Толкова й се искаше да замести лейди Ан в обятията на Рейн…
Тя беше толкова вдълбочена в любовната сцена, че не се раздвижи дори когато първата стрела прелетя на сантиметри покрай нея и се заби в земята точно до крака на Рейн. Докато тя не проумяваше какво става, Рейн реагира светкавично и с бързо движение хвърли и нея, и Ан на земята.
— Искат да ме заловят — обясни спокойно той. — Александър, ти си дребен и ще можеш да се промъкнеш незабелязано към онези дървета. Опитай се да стигнеш до коня ми и донеси оръжията.
— Какво ще стане с вас? — прошепна с пресекващ глас тя и се сниши, за да избегне втората стрела.
— Аз ще отведа Ан на сигурно място. Изпълнявай заповедта, какво чакаш! — нареди строго той.
Без да мисли дълго, Клариса легна по корем и запълзя към близките дървета. Всеки път, когато в близост до нея се забиваше стрела, тя се сковаваше от страх. Не смееше да погледне назад, защото умираше от ужас, че Рейн вече лежи мъртъв на земята. Когато стигна до края на преобърнатото дърво, се надигна и хукна да бяга. Щом стрелите престанаха да свистят в ушите й, спря и се опита да се ориентира.
Конят, големият огнен жребец на Рейн, танцуваше възбудено на мястото, където го беше вързала. Един мъж стоеше пред него и се опитваше да отвърже юздата. Ако успееше да отведе коня, Рейн оставаше без оръжие и нямаше с какво да защитава лейди Ан и себе си. Проклет да си, Рейн Аскот, изруга ядно Клариса. Как можа да се заплеснеш толкова по младата дама, че да забравиш елементарната предпазливост!
Клариса отправи безмълвна молитва към небето, после отвори уста и запя мелодията, която конят обичаше най-много. Животното веднага наостри уши и застина на мястото си. В този момент мъжът успя да улови юздата и го отвърза. Сега жребецът беше в негова власт.
— И конят е глупав като господаря си — промърмори ядно Клариса и започна друга мелодия, която се състоеше от високи, пронизителни, дисонантни тонове, които конят мразеше. Жребецът й благодари, като се изправи на задните си крака и се изтръгна от похитителя си. Втурна се към нея и тя едва не примря от страх, но се овладя бързо и промени мелодията. Укротеният жребец спря на сантиметър от нея и й позволи да го възседне.
— А сега ще правиш само онова, което ти казвам — прошепна в ухото му тя. Животното извърна към нея грамадната си глава, изду ноздри и извъртя очи. Беше обучено да носи в битката тежък рицар в броня, а не дребно момче като нея.
— Тръгвай! — заповяда му с гласа, който пазеше за двадесет и петте момчета, с които упражняваше хорали.
Конят потегли в погрешна посока и Клариса трябваше да приложи цялата си сила, за да го обърне в посоката, от която беше дошла.
— Не! Рейн, не!
Пронизителният глас на лейди Ан уплаши Клариса много повече от всичко случило се досега. Конят вървеше послушно по едва забележимата пътека и когато изскочи на полянката, Клариса видя пред себе си Рейн, целият в кръв, наведен над трупа на мъж, а пред него други двама мъже, също въоръжени с мечове. Ан се беше свила зад него и се криеше зад широкия му гръб.
— Това са хората на баща ми! — изпищя отчаяно тя. — Дошли са само заради мен. Нали ти казах, че ще ме търсят! — Тя се откъсна от Рейн и коленичи пред мъжа, който лежеше на земята. — Още не е умрял. Ще го отнесем вкъщи — продължи тя и хвърли сърдит поглед към Рейн. — Защо никога не чуваш какво ти говорят? — изфуча разярено тя. — Защо първо вадиш меча си, а после разсъждаваш?
Клариса усети как в гърдите й се надигна луд гняв. Знаеше, че Рейн няма да се защити, защото го видя да стиска устни и да отвръща глава.
— Моят господар беше нападнат — заговори злобно тя. — Стрелите бяха предназначени за него. Защо искате да стои бездеен и да пита кой стреля, преди да извади меча си? А вие, благородна госпожице, дори не гъкнахте, докато прикриваше скъпоценното ви тяло със своето; едва когато лорд Рейн рани слугата ви и разбрахте, че вероятно трябва да се грижите за него, започнахте да протестирате. Забравихте ли как се опитвахте да го отвлечете в храстите?
— Александър — обади се тихо Рейн и сложи ръка на рамото й, — не е редно да говориш така на една дама.
— Не било редно! — изсъска вбесено Клариса. — Тя не е никаква дама, тя е…
Рейн затвори устата й с ръка и я притисна силно към гърдите си, макар че тя се мяташе отчаяно, за да се освободи.
— Ан, моля те за извинение от името на момчето — продължи спокойно Рейн, без да обръща повече внимание на Клариса. — То не е имало време да се научи на учтиво държание. Вземи хората си и се върни при реката. Ще изпратя някой от постовете да ви изведе от гората.
— Не се сърди, Рейн — помоли тихо лейди Ан и се изправи. — Не съм имала намерение…
— Върви си, Ан. А ако срещнеш някого от семейството ми, кажи му, че се чувствам добре.
Жената кимна и се обърна към хората си. Един от мъжете й помогна да се качи на коня си. Раненият беше вдигнат на седлото и малката група потегли към реката.
Рейн пусна Клариса едва когато конете се скриха между дърветата.
— Те се опитаха да ви убият — проговори мрачно тя и в очите й отново блесна гняв. — А тази жена се осмели да ви ругае, че сте ранили един от безполезните й слуги.
Рейн вдигна рамене.
— Кой може да разбере жените? Единствената им грижа винаги са били парите.
— А аз си мислех, че я познавате добре — рече тихо Клариса и потърка брадичката си. Още усещаше ръката на Рейн върху устата си.
— Баща й ми я предложи за жена.
Клариса го изгледа засегнато.
— Вие ли решихте да откажете или тя не ви искаше?
Мъжът се ухили и показа трапчинките си.
— Тя ми даде всичко, от което се нуждаех, но аз въпреки това не помолих за ръката й. Ан е непостоянна и на нея не може да се разчита. Не може да реши дори коя рокля да облече, когато иска да излезе. Сигурен съм, че щеше да ми изневерява, а ми е противно да бия жените.
— Противно ви е… — повтори слисано Клариса.
— Ако за днес си задоволил любопитството си по отношение на жените, мисля, че е крайно време да се погрижиш за крака ми — прекъсна я Рейн и се отдели от дървото, на което се бе облегнал.
Клариса погледна панталона му и откри огромно кърваво петно.
СЕДМА ГЛАВА
— Вие сте ранен — прошепна с пресекващ глас тя, като че Рейн беше на смъртно легло.
— Мисля, че е само драскотина, но все пак е по-добре да я превържем.
Клариса се втурна към него, хвана го за кръста и се облегна на гърдите му.
— Седнете тук. Ще повикам Розамунд и…
— Престани, Александър — прекъсна я развеселено Рейн. — Раната не е смъртоносна и спокойно мога да се кача на коня. Знаеш ли, че си най-лошият паж, който някога съм имал?
— Най-лошият? — озъби се Клариса и се отпусна тежко на земята. — Вие сте най-неблагодарният…
— Защо ти трябваше толкова много време, докато се върнеш с коня? Аз се биех за живота си и през цялото време те чувах как пееш в гората. Сигурно си изпълнявала серенада на враговете ми.
Клариса го погледна смъртно обидена. Никога повече нямаше да му проговори. Обърна му гръб и отиде да доведе коня. Чу тихия му смях зад гърба си и вирна упорито крехката си брадичка.
