треската. Треперехме за живота ви.
Рейн се обърна към нея и я погледна със студени, корави очи. Клариса беше готова да се закълне, че в гърдите му бушуваше гняв.
— Донеси ми нещо за ядене. Мога да изям цял вол. Трябва да си възвърна силите. — Клариса не се помръдна. — Проклятие! — изрева Рейн и стените на шатрата затрепериха. Това избухване отне и последните му сили и ръката му попипа несигурно челото. — Подчинявай се — прибави по-тихо той и се отпусна на възглавницата.
Клариса грабна кофите за вода и се запъти към изхода.
— Донеси ми и горещо вино, момче! — извика подире й, Рейн.
— Момче! — въздъхна Клариса, когато излезе пред шатрата. — Момче!
— Александър? — повика я Джос. — Рейн ли крещеше така?
Тя кимна потиснато.
— Какво ти става? Защо Рейн вдигна такъв шум?
— Откъде да знам защо реве този див вол? — попита раздразнено тя. — Нима едно същество от простия народ може да знае какво става в главата на мъж, който е личен приятел с краля!
Джослин избухна в луд смях и се отдалечи, като си подсвиркваше една не особено прилична песен. Това я ядоса още повече.
— Проклети мъже! — изруга тя и отиде да налее вода от реката. Пусна кофата толкова дълбоко, че загреба пясък и камъни и трябваше да повтори процедурата. После коленичи на брега и от очите й закапаха сълзи. — Момче! — прошепна сърдито тя и се загледа в мътната вода. Толкова малко ли означаваше за него, та той не си спомняше дори че бяха прекарали чудна нощ заедно?
Сигурно му трябват няколко часа, за да си спомни, каза си с надежда тя и се запъти обратно към лагера. Отби се само при Бланш, за да й поръча ядене.
— Вече знам — отговори безсрамно жената. — Той ме повика в шатрата си и трябва да призная, че Рейн Аскот не е загубил нито частица от силата си. — Тя каза тези думи толкова високо, че да ги чуе половината лагер. После демонстративно закопча корсажа на мръсната си риза. — Вече му занесох храна. Много храна.
Клариса вирна брадичка и се върна в шатрата с пълната кофа.
— Защо се забави толкова? — попита с пълна уста Рейн. Тя се обърна и го изгледа унищожително.
— Имам си и друга работа, освен да се грижа за вашето ядене — изфуча разярено тя. — Както виждам, онази уличница ви е снабдила с всичко необходимо.
— Точно така — съгласи се добродушно той и захапа жадно парчето месо, което стискаше в ръка. — Мисля, че трябва да подкастря малко високомерието ти. Жената си е жена, крехка, безпомощна, нежна, същество, което трябва да бъде обичано и пазено, все едно на какво обществено стъпало стои. Ако се отнасям с уличницата като с дама, тя става дама, а дамата лесно може да падне до положението на уличница. Всичко зависи от мъжа. Запомни това, момче. Ще мине доста време, докато станеш мъж, но когато се стигне дотам…
— Когато се стигне дотам, няма да приемам съветите ви — отговори разгорещено тя и отново се обърна към изхода. Направи път на Джослин, който тъкмо влизаше, и го удостои с унищожителен поглед.
Джос я погледна изненадано, после отмести очи към Рейн. Настани се удобно на столчето до леглото и вдигна лютнята, която Клариса беше захвърлила на пода. Взе няколко акорда, без да откъсва очи от Рейн, който мълчаливо продължаваше да яде.
— Откога знаете? — попита най-после той.
Рейн прекъсна яденето само за миг и това беше единственото доказателство, че е разбрал за какво става дума.
— Всъщност само от няколко часа — отговори спокойно той. — А ти кога узна?
— Още от първата ни среща — отговори Джос и избухна в смях, като забеляза слисаното лице на Рейн. — Учудих се, че никой не го забеляза. За мен тя беше малко момиче, облякло дрехите на брат си. Когато я нарекохте момче, не можах да повярвам на ушите си.
— По дяволите! — изсъска ядно Рейн. — Защо не ми каза веднага? — Той се усмихна и показа трапчинките си. — Преди няколко дни й поръчах да ми напише едно писмо и тогава за малко не я целунах. След това бях като болен.
— Но вие я изтормозихте — отвърна укорително Джос. — Давахте й много повече работа, отколкото на мъжете. Знаехте ли какво правите?
— Сигурно съм го правил с намерението да променя фигурата й — отговори през смях Рейн. — Краката й ме възхитиха още първия път.
— И каква ще правите сега с нея?
Рейн отмести таблата, облегна се на възглавниците и се почувства слаб и уморен.
— Знаеш ли каква част от историята й е вярна? Какво е сторил Панел?
— Обвинил я е в кражба, обявил я е за вещица и е обещал добра награда за главата й.
Рейн вдигна високо едната си вежда. Чувстваше се ужасно глупаво. Как не беше забелязал нещата, които ставаха под носа му?
— Я си представи как ще реагират отрепките в лагера, като видят сред себе си младо момиче! А когато узнаят, че за главата му се дава награда…
Джос не отговори. Само сведе глава.
— Мисля, че е най-добре да си остане момче — проговори замислено Рейн. — Аз ще я пазя. Колкото по-малко хора знаят коя е в действителност, толкова по-добре.
— Мисля, че е редно да й кажете, че сте узнали истината…
— Ами! — изрева ядно Рейн. — Нека малката страда, както страдах аз. Непрекъснато ми показваше нахалното си дупе, а тази сутрин, като се сетих как ме правеше на глупак, едва не й извих врата. Не, ще я оставя малко да се помъчи, както се измъчвах аз. Тя си мисли, че не помня… — Той млъкна и бързо изгледа Джос отстрана. — Тя си мисли, че още не знам каква е в действителност, и аз нямам намерение да я разубеждавам, поне засега.
Джослин стана и го погледна право в очите.
— Нали няма да бъдете много груб с нея? Ако не се лъжа, тя е влюбена във вас.
Рейн се ухили чак до ушите.
— Добре де, добре. Няма да я тормозя много. Само ще я полекувам със собственото й лекарство.
След час, когато Клариса се върна в шатрата с гордо вирната брадичка, Рейн и Джос играеха на зарове и се правеха на много заинтересовани.
— Александър — проговори Рейн, без да вдига глава от заровете, — направи ли упражненията си днес? Или искаш малкото мускули, с които се сдоби през последните дни, да изчезнат?
— Упражнения! — изфуча сърдито Клариса, но бързо се успокои. — По причини, които вече не разбирам, бях толкова разтревожен за вас, че нито за миг не помислих за разкрасяването на слабото си тяло.
Рейн я погледна със смесица от обида и болка.
— Александър, защо ми говориш така? Наистина ли ти е неприятно, че оживях? Върви си, Джос, много съм уморен, за да продължа играта. Може би ще отида да си взема малко вино — разбира се, ако имам достатъчно сили — заключи той и се отпусна на възглавницата с добре изиграно изтощение.
Джос се закашля силно, за да скрие смеха си, прибра заровете в джоба си, извъртя очи към Рейн и излезе от шатрата.
Клариса се опита да остане недостъпна, но като видя свития под завивката Рейн, толкова бледен и безпомощен, въздъхна и се предаде.
— Аз ще ви донеса вино — промърмори тя. Когато му подаде чашата, ръката му трепереше толкова силно, че тя трябваше да сложи ръка на рамото му, да го подкрепи и да поднесе чашата към устните му. Дишането й се ускори и тя потръпна с цялото си тяло.
— Изглеждаш уморен — заговори съчувствено Рейн. — Откога не си се къпал? Момчетата на твоята възраст са невероятно мръсни. Е, нищо. — Той се отпусна назад и се усмихна. — Един ден, когато намериш подходящата жена, ще я глезиш. Разказвал ли съм ти за турнира, който се състоя в околностите на Париж? Там срещнах три жени, които…
