— Не! — прекъсна го сърдито Клариса. Рейн отвори очи и я погледне невинно. — Не искам да слушам мръсните ви истории.
— Пажът трябва да умее да си служи с оръжие, но това не е всичко. Когато например свириш на лютнята, мелодиите и текстовете ти са по-подходящи за жена. Дамата иска мъж, който е силен, самоуверен, твърд, а не гукащо момче, което пее като момиче.
— Гукащо момче! — повтори невярващо Клариса. Това беше смъртна обида. Тя може би не беше красива, но не позволяваше никой да се меси в музиката й. — И какво знаете вие за жените? — изфуча тя. — Сигурно също толкова малко, колкото за музиката. Вие сте един… един…
— Какъв съм? — попита заинтересовано Рейн и се опря на лакти. — Красив? Силен? Или похотлив? — допълни той и се ухили безсрамно.
— Вие сте суетен! — изкрещя разярено тя.
— О, ако фигурата ти отговаряше на този дълбок и силен глас, щеше да бъдеш чудесен паж. Опитвал ли си се някога да разрушаваш стени с крясъка си? Защо не измислиш някоя мелодия, с която да поведеш бойните жребци на вражеската армия към блатото и да ги удавиш заедно с рицарите!
— Престанете! Не искам да ви слушам! — изкрещя разярено тя. — Мразя ви! Вие сте само едно грамадно, тъпо, слабоумно чудовище с благороден произход.
Тя се обърна и закрачи към изхода, но Рейн я задържа със спокойния си, свикнал да заповядва глас.
— Повикай Розамунд, ако обичаш. Не се чувствам добре.
Клариса направи крачка към него, но бързо се овладя и излезе навън. Около шатрата се бяха събрали десетина души, които очевидно бяха чули караницата им. Тя се опита да се изолира от тях, да не забелязва как се побутваха и се смееха. Отиде на площадката за упражнения и прекара цели три часа в стрелба с лък. Накрая, когато усети, че не може повече, се изкъпа в студената река, изми косата си, нахрани се и най- после се върна в шатрата.
Беше тъмно и тъй като не се чуваше никакъв шум, Клариса предположи, че Рейн е заспал. Ако имах малко повече кураж, каза си отчаяно тя, сега щях да напусна лагера и да не се върна никога повече. Защо беше толкова глупава да повярва, че този владетел на обезправени ще се заинтересува от нея? Без съмнение, той беше свикнал да има постоянно жена в леглото си и изобщо не забелязваше разликите. Какво означаваше една повече или по-малко? Ако тя му разкриеше истината, той щеше да я приеме като последното си завоевание и да й се изсмее или да я причисли към постоянните си метреси. Един ден сигурно щеше да я замени отново с Бланш, за да задоволи животинската си страст.
— Александър? — попита сънено Рейн. — Дълго те нямаше. Нахрани ли се?
— Изядох цяла кофа — отговори грубо тя. — Нали искате да порасна и да стана голям като коня ви.
— Александър, не искам да ми се сърдиш. Ела, седни при мен и ми изпей нещо.
— Не знам песен, която да ви хареса.
— Аз въпреки това ще слушам — отговори мъжът и гласът му беше толкова уморен, че Клариса веднага се предаде. Взе лютнята и запя тихичко.
— Джудит ще те хареса — промърмори в полусън Рейн.
— Джудит! Красивата съпруга на брат ви? Защо смятате, че една лейди като нея ще се заинтересува от… сина на един най-обикновен адвокат? — За малко да каже „дъщеря“.
— Музиката ти ще й хареса — обясни тихо той и Клариса продължи да свири на лютнята.
Когато беше сигурна, че Рейн е заспал, тя остави инструмента, отиде при него, коленичи до леглото и го загледа втренчено. Дали искаше да се увери, че е жив и оздравява?
След малко въздъхна тежко и се изправи. Настани се на сламеника си и стисна здраво зъби, за да не се разплаче.
На следващата сутрин Рейн настоя да отиде на площадката за упражнения. Нито Клариса, нито Джослин успяха да го разубедят, колкото и да му втълпяваха, че е по-добре да почива още един ден. Докато вървеше редом с него, Клариса не откъсваше поглед от капчиците пот по челото му и сърцето й замираше от тревога. Очите му бяха мътни, ходенето го изморяваше ужасно.
— И какво ще спечелим всички ние, ако умрете? — попита горчиво тя.
— Ако умра, ти ще отидеш при семейството ми и ще ги уведомиш за смъртта ми — отговори сериозно той и Клариса потрепери. — Обещаваш ли ми? — попита той и показа трапчинката си. Тя разбра, че се е пошегувал, и гневът й избухна с пълна сила.
— Ако умрете, ще натоваря грамадната ви мърша на гърба на коня ви и ще я отнеса на благородното ви семейство. Само че няма да коленича край снахите ви, за да ви оплаквам.
— Ще има и други жени, освен снахите ми, които ще съжаляват за смъртта ми. Разказах ли ти вече за камериерката на Джудит? Никога в живота си не съм срещал толкова мило и услужливо дете като Джоан.
Клариса му обърна гръб и се нацупи. Рейн й отговори с гръмък смях.
След като направи няколко упражнения, Клариса се върна в шатрата, за да донесе на Рейн една чаша от билковата отвара на Розамунд. Завари Бланш да се рови в дрехите на лорда.
— Какво правиш тук? — изкрещя сърдито Клариса и жената се сви под гръмкия й глас.
— Аз… събирах дрехи за пране — отговори уплашено тя. Погледът й блуждаеше.
Клариса избухна в подигравателен смях.
— Откога знаеш какво значи сапун? — Тя се втурна към Бланш и я сграбчи за рамото. — Кажи ми истината! Знаеш, че наказанието за кражба е изгонване от лагера.
— Ако знаеш колко ми се иска да се махна оттук! — изхленчи жално Бланш. — Нищо не ме задържа повече в тази проклета гора. Пусни ме веднага!
Тя се дръпна с все сила, но Клариса й зашлеви силен шамар. Бланш полетя през шатрата и удари гърба си в един от стълбовете.
— Ще ми платиш за това! — изсъска вбесено жената. — Ще има да съжаляваш, че ми отне лорд Рейн.
— Аз? — попита гордо Клариса, без да си прави труд да се прикрива. — Какво означава, че съм ти отнел Рейн?
— Много добре знаеш, че той престана да ме вика в леглото си! Откакто си има момче…
— Внимавай какво говориш! — изрече предупредително Клариса. — Струва ми се, че трябва да се пазиш по-скоро от моя гняв. Какво търсеше в шатрата на лорд Рейн?
Бланш вирна брадичка и не отговори.
— Тогава ще се наложи да те обадя на Рейн — заключи твърдо Клариса и се обърна към изхода.
— Не! — извика Бланш и очите й се напълниха със сълзи. — Нямам при кого да отида. Моля те, не ме издавай! Няма да крада. Никога не съм го правила.
— Добре. Няма да кажа на Рейн, но при едно условие.
— Какво искаш от мен? — попита уплашено Бланш.
— Разкажи ми истината за Джослин.
— Джослин? — повтори Бланш, сякаш никога не беше чувала това име.
Клариса я изгледа унищожително.
— Рейн скоро ще изпрати някого да ме търси и ако дотогава не ми кажеш каквото искам да знам, ще го уведомя, че си крадла.
Бланш я погледна с омраза и веднага започна да разказва:
— Джослин ходеше да пее в господарските домове и всички високопоставени дами го харесваха. Не само заради музиката, а най-вече защото той… — Тя млъкна за малко. — Той се не уморяваше никога. — В гласа й имаше копнеж и Клариса разбра, че тя говори от собствен опит. — Един ден дойде в замъка на лорд Чатауърт по заповед на лейди Лилиан.
При името Чатауърт Клариса вдигна изненадано глава. Чатауърт беше човекът, който държеше в плен сестрата и снахата на Аскот.
— Лейди Лилиан е зла жена — продължи горчиво Бланш. — Обаче съпругът й, лорд Едмънд, беше самият дявол. Той се забавляваше, като пребиваше жените от бой и ги караше да страдат, за да ги вземе насила. Имаше една жена, името й беше Констанс. Един ден той я преби от бой и помисли, че е умряла.