Рейн се изправи с голямо усилие, на Клариса се направи, че не го забелязва, и не му помогна.
— Александър, този път ще възседна коня от другата страна и това няма да му хареса. Хвани юздите и го удържай. Кракът ми няма да понесе разтърсването.
Клариса застана пред коня, хвана го за главата и го погледна право в очите. После запя тихо, за да го успокои. Рейн имаше нужда от много време, за да го възседне и да се намести добре на седлото. После й подаде ръка, за да я вдигне на гърба на коня.
Докато вървяха обратно към лагера, Клариса се беше вкопчила в седлото и с ужас гледаше как кръвта се стича по бедрото на Рейн. Жребецът усети миризмата на кръвта и започна да подскача. Рейн инстинктивно стисна колене, за да подчини животното на волята си, и Клариса разбра, че това му причини силна болка, защото гърбът му се скова.
— Опитай се да го успокоиш с песента си — помоли тихо той.
— С граченето си, искахте да кажете! — отговори сърдито тя, все още засегната от думите му.
— Все ми е едно как ще го наречеш — промърмори Рейн и тялото му се скова още повече.
Клариса никога не го беше чувала да й говори с този тон, но веднага разбра, че той се стреми да заглуши болката. Твърдеше, че раната не е страшна, но кървенето не преставаше. Сега не беше моментът да му се сърди. Тя запя с пълен глас и конят се успокои.
— Трябва да те представя на братята си — промълви Рейн и направи опит да се усмихне. — Ако им разкажа за гласа ти, сигурно няма да ми повярват.
Когато наближиха лагера, няколко мъже излязоха да ги посрещнат. Очевидно бяха усетили, че нещо не е наред.
— По-добре да не забележат, че съм ранен — каза й тихо Рейн. — Трудно ми е да ги удържам дори с две здрави ръце, а и в момента имам достатъчно проблеми.
Клариса се плъзна бързо от коня и застана така, че мъжете да не могат да видят кървавото петно.
— Чухме, че е имало битка — заговори един мъж с почернели зъби и жадни очи.
— Битката съществува само в главата ти, дядка! — извика Клариса и всички се стреснаха от силния й глас. Тя буквално видя как множеството се сви. Дори конят на Рейн се разтревожи. — Отстъпете назад! — заповяда тя. — Жребецът е подивял. Трябваше да го нашибам с камшик, иначе щеше да офейка.
Хората се разстъпиха страхливо, устремили погледи към възбудения боен жребец, който потропваше нервно и застрашително въртеше очи. Рейн измъкна боздугана си от кожения му калъф на седлото.
— Нямате ли си работа? — попита заплашително той и размаха страшното оръжие над главата си. — Джос, ела в шатрата ми. Имам задача за теб.
Мърморейки недоволно, хората се разотидоха по колибите си.
Когато жребецът спря пред шатрата на Рейн, Клариса се надигна на пръсти, за да помогне на ранения да слезе.
— За Бога, не прави това — процеди той през здраво стиснатите си зъби. — Хората ни наблюдават. Иди при главата на коня и го дръж здраво. И запей високо и красиво, за да те чуе целият лагер.
Клариса изпълни заповедта и всички я зяпнаха смаяно. Мъжете и жените забравиха Рейн и се скупчиха около нея.
Мина почти половин час, преди да успее да ги разгони, защото искаха да слушат песен след песен. Никой не се сети, че песните й са били само прикритие.
Най-после Клариса успя да влезе в шатрата и намери Рейн в леглото с няколко възглавници под главата, облечен само с ризата и препаската на слабините. Розамунд беше коленичила до леглото и изстискваше кърпата в голям леген. Водата в легена беше кървава.
— Ето те и теб! — извика сърдито Рейн. — Можеш ли да свършиш и нещо друго, а не само да пееш? Бог да ни е на помощ, ако тръгнем на война! Противникът ще те помоли да запееш, ти ще хвърлиш оръжията и ще го зарадваш с артистичното си изпълнение. Свърши ли с мен, Розамунд? Тогава иди да се погрижиш за мъжа, когото раних. Джослин, покажи й пътя. А ти, безполезно пойно птиче, се опитай да превържеш крака ми. Или, ако искаш, пей, докато раната се затвори.
Клариса отвори уста и сигурно щеше да изтърси нещо не особено прилично, но Джос, който стоеше с гръб към Рейн, бързо сложи ръка на рамото й.
— Той има силни болки, не забравяй — прошепна в ухото й той и излезе от шатрата.
Клариса хвърли тревожен поглед към восъчнобледото лице на Рейн и разбра, че младият мъж е казал истината.
— Не ме зяпай така! Свърши нещо полезно — изфуча Рейн.
Клариса нямаше намерение да търпи повече нахалството му. Гневът и враждебността бяха вредни преди всичко за него самия.
— Я млъкнете, Рейн Аскот! — заповяда с командирския си глас тя. — Няма да ви позволя да ме обиждате. Не мърдайте, защото смятам да превържа крака ви. Вече не можете да промените нищо във факта, че ви раниха. Ако продължавате да ми крещите, това само ще ви направи още по-жалък.
Рейн понечи да се надигне, но Клариса го изгледа така повелително, че го върна обратно на възглавниците.
— Онези отвън ще се избият помежду си — проговори потиснато той и Клариса се ядоса още повече. Този човек мислеше само за отговорността си към другите!
— Нека се избият — отвърна безчувствено тя и заобиколи леглото. — Надали има и петима между тях, които заслужават да живеят на Божия свят.
Тя коленичи до леглото и вдигна кърпата, която Розамунд бе поставила върху раната. За първи път виждаше ранена човешка плът — разцепената кожа, възпаленото месо, кръвта, която продължаваше да тече. В стомаха й заседна буца.
— Ти май ще се отървеш скоро от обяда си? — проговори подигравателно Рейн, като видя бледото й лице. — Имал съм и много по-тежки рани. За съжаление тази се оказа доста дълбока.
Клариса огледа изпитателно набраздените от белези бедра. След малко вдигна ръка и предпазливо докосна един.
— Този е от брадва — обясни тихо Рейн и се отпусна назад. Загубата на кръв започваше да го мъчи.
Клариса почисти раната с възможно най-голямо внимание и смръщи чело, като видя, че мръсотията просто не иска да се махне. Сякаш някой беше потопил стрелата в калта и я беше почистил в тялото на Рейн. Когато най-после почисти раната и я превърза, тя седна на столчето до леглото и се вгледа в грамадния мъж. Очите му бяха затворени и той дишаше повърхностно, но равномерно. Дано беше заспал.
Не знаеше колко време е минало, когато Рейн заговори, без да отваря очи:
— Александър, под леглото ми има едно сандъче. Би ли го извадил?
Клариса скочи и веднага изпълни заповедта. В сандъчето имаше лютня!
— Можеш ли да ми посвириш? — попита все така тихо Рейн.
Клариса се усмихна самоуверено и извади лютнята. Пръстите вече я сърбяха, толкова жадуваше да опита струните. Удари леко един акорд и засвири една от композициите си. След малко запя.
Минаха часове, преди Рейн да заспи истински. Сърцето й се свиваше от болка. Той лежеше във възглавниците толкова тих и бледен, че сякаш беше мъртъв. Добре, че дишаше шумно и накъсано, сякаш искаше да й докаже, че още е жив. Клариса остави лютнята в сандъчето й и отчаяно си пожела Розамунд да се върне по-скоро. Състоянието на Рейн непрекъснато се влошаваше и тя имаше нужда от човек, който да я увери, че той ще се възстанови.
Тя огледа шатрата и се сети, че има нужда от вода. Освен това жакетът й беше напоен с кръвта на Рейн и трябваше да бъде изпран. Утре отлъчените щяха да я засипят с въпроси откъде е дошла тази кръв.
Тя грабна две кофи и напусна на пръсти шатрата. Изтича към реката, избягвайки срещите с обитателите на лагера. Огледа се за Бланш и с въздишка на облекчение установи, че тя играе на зарове с няколко мъже. Очевидно беше заета и нямаше да й хрумне да посети Рейн в отсъствието на пажа му.
Стигна до реката по тъмно. Напълни бързо кофите и изпра жакета си. Ризата също се оказа напоена с кръв и трябваше да изпере и нея. След кратко колебание тя се съблече, развърза кърпата от гърдите си и се потопи във водата. Косата й беше мръсна, кожата й лепнеше. Изми се хубаво, макар че накрая трепереше от студ. Изтърка се бързо с хавлиената кърпа, стисна здраво зъби и облече мокрите си дрехи. Наметна
