го примамят в капан. Дано Бог му отвореше очите! Съдиите й и Панел бяха прави — Рейн не можеше да разчита на помощта на рицарите си. Панел беше заповядал на войниците си да заемат цялото пространство северно от замъка на Рейн, за да му попречи да потърси помощ.
Клариса седеше на ниското столче и мислеше за мъжете в лагера на Рейн, които бяха жалки войници и предпочитаха да мързелуват, вместо да се упражняват в бойното изкуство. Освен това я мразеха и сигурно щяха да откажат да тръгнат на бой, за да я защитят.
— Моля те, Господи! — плачеше тя. — Направи така, че Рейн да не дойде сам! Ако дойде, запази го жив, Господи, и се погрижи мъжете да се бият добре.
На деветия ден преди зазоряване в стаята й влезе дебела, воняща старица и й подаде бяла ленена риза, която трябваше да облече за изгарянето. Клариса се подчини безропотно и навлече безформената дреха. Докато траеше процесът, тя се молеше на съдиите да пощадят живота на детето й, но те само я гледаха неразбиращо, сякаш тя не беше обвиняемата, а вещ без всякаква стойност. Един от съдиите каза на Панел да я накара да млъкне и той й зашлеви силна плесница. Каквото и да им кажеше, те просто не я чуваха. Бяха решени да я изгорят на кладата, за да примамят Рейн в клопката, и не се стряскаха, че ще погубят живота на едно невинно дете. Панел дори твърдеше, че първо ще хванат Рейн и ще го държат вързан, докато Клариса гори в пламъците.
Тя вирна гордо брадичка и слезе по витата стълба. Старицата я следваше по петите, метнала на ръката си роклята й — награда за риска, който беше поела да влезе в стаята на вещицата.
Клариса събра всички сили, които й бяха останали, и накара краката си да й се подчиняват. Свещеникът я чакаше в края на стълбата, за да я изповяда. Тя му заяви решително, че не е вещица и не носи в себе си изчадието на дявола, но той само я изгледа недоверчиво, помаза я набързо и я изпрати по пътя към ешафода.
Сигурно изглеждам странно, каза си с отсъстващ вид Клариса. Една толкова дребна и слаба жена като мен върви съпроводена от половин дузина силни, тежко въоръжени мъже: един вървеше напред, вторият маршируваше отзад, от двете й страни по още двама. Дрънченето на ризниците им заглушаваше биенето на сърцето й. Тя устреми очи към дъсчената платформа и неволно закрачи по-бавно. Високият кол се издигаше застрашително към небето, около него бяха струпани сухи клони и треви.
Тълпата се развика зарадвано и проследи с жадни очи отиването й към ешафода. Всички очакваха с нетърпение жестокото зрелище. Изгарянето на вещици беше рядкост по това време.
Когато Клариса изкачи дървената стълбичка, стражите я заградиха и й обърнаха гръб. Очите им претърсваха хоризонта. Клариса също се огледа изпитателно. В сърцето й се смесваха страх и надежда. Боеше се за живота на Рейн, ако той се опиташе да я спаси, и в същото време се надяваше, че няма да умре.
Един от войниците улови ръката й и я поведе към кладата. Завърза ръцете й на гърба и я изправи пред кола.
Клариса вдигна очи към небето, съзнавайки, че за последен път вижда слънцето. Вече се развиделяваше и тя погледна с копнеж към далечната гора. Не искаше да вижда лицата на зрителите. Не искаше да отнесе във вечността спомена за тези страхливи, жалки мъже и жени. Не знаеше какво я очаква — небето или адът, но искаше да запомни живота си с добро.
Тя затвори очи и се опита да си представи лицето на Рейн.
— Върви напред — проговори груб глас и я принуди бързо да отвори очи. За нея гласовете бяха нещо живо и тя ги помнеше много по-дълго от лицата или имената. Потърси с поглед в множеството, но не позна никого. Лицата и телата се сливаха в мръсна, блъскаща се тълпа.
— Аз ще запаля огъня — продължи същият глас и този път Клариса разбра. Отвори широко очи и срещна погледа на Розамунд. По гърба й пролазиха студени тръпки, ушите й забучаха и в душата й припламна отчаяна надежда.
Стражите, които я бяха наобиколили, не бързаха да запалят огъня. Очевидно се надяваха, че Рейн Аскот ще й се притече на помощ в последния момент, и претърсваха равнината за блестящия рицар и войската му.
Не можейки да повярва на очите си, Клариса отново впи поглед в тълпата.
— Какво чакате още? — попита ядосан мъжки глас, когото Клариса познаваше по-добре от своя. Там, в първата редица, с почернени зъби и мръсна превръзка на едното око, стоеше Джослин. Мъжът до него също беше от лагера на отлъчените, един от онези, които я обвиниха в кражба. Мъжете изглеждаха още по- мръсни и занемарени, отколкото в спомените й, но всички бяха тук, престъпниците и нещастните селяни, потърсили убежище в кралската гора. Те стояха около кладата и я гледаха с тихи, съзаклятнически усмивки, очевидно забелязали, че тя ги е познала.
Макар че стискаше здраво зъби, от очите й потекоха сълзи. Всичко се замъгли пред погледа й, но тя въпреки това разбра, че Джос се опитва да й съобщи нещо. Минаха секунди, докато разбере за какво става дума.
— Този огън ще накара вещицата да запее с пълна сила — обяви той и Клариса чу ожесточението в гласа му.
Тя погледна скришом към стражите, които се взираха намръщено в далечината и не се сещаха да погледнат към тълпата, която се блъскаше към кладата.
— Достатъчно сме чакали — заяви решително един от облечените в черно рицари зад Клариса. — Запалете кладата!
Един от войниците хвърли запалената си факла в сухите треви и те пламнаха веднага. В същия този миг Клариса напълни дробовете си с въздух. Отчаяние, страх, надежда, радост — всички тези чувства се смесиха в гласа й и се издигнаха към небето с такава сила, че множеството се вцепени от страх. Джослин беше първият, който се раздвижи. С крясък, който отстъпваше твърде малко на вика на Клариса, той скочи на платформата, последван от двадесетина мъже и жени. Един от отлъчените се хвърли като бесен срещу пазача, който държеше факлата. Огненото кълбо излетя от ръката му и запали съчките зад гърба на Клариса. Веднага избухнаха пламъци.
На платформата бяха събрани шестима пазачи и четирима съдии. При първата заплаха съдиите вдигнаха робите си до коленете и се втурнаха да бягат. Черните роби се развяха подире им като дяволски крила.
Клариса не смееше да помръдне. Отвсякъде я заобикаляше гъста стена дим и тя едва успяваше да види как мъжете и жените от лагера се бият с тежковъоръжените рицари. При всеки удар, който се стоварваше върху гола плът, тя усещаше пронизваща болка. Тези хора бяха дошли да спасят живота й, макар че тя се бе отнесла много лошо с тях. Димът се сгъсти и от очите й потекоха сълзи. Тя се разкашля и направи безуспешен опит да се отдръпне малко по-далече от страшната горещина, която изгаряше гърба й. Все още се опитваше да наблюдава хората, които я заобикаляха, осъзнавайки колко слаби са те в сравнение с тежковъоръжените, стегнати в броните си рицари. Единствената й утеха беше мисълта, че Рейн е проявил достатъчно разум да не рискува живота си в тази жестока битка. Поне той беше останал далече от опасното градче и сега я чакаше на сигурно място.
Мина известно време и тя установи, че един от рицарите не се отбранява срещу нападенията на отлъчените. Ала едва когато чу гръмкия му глас, отекващ глухо в стоманения шлем, тя повярва, че един от пазачите й е бил Рейн.
— Джослин! Отрежи въжетата! — заповяда Рейн и само след миг стовари тежката си бойна брадва върху рамото на един въоръжен рицар. Мъжът изохка и падна на колене. Една жена скочи върху падналия рицар и му свали шлема, а едноокият мъж, застанал до нея, стовари боздугана си върху незащитената му глава.
Димът стана толкова гъст, че Клариса престана да вижда какво става около нея. Не можеше дори да кашля и имаше чувството, че всеки момент ще се задуши. Джос се втурна към нея, за да пререже въжетата, с които бяха стегнати китките й, и тя захълца от радост, когато приятелят й я улови за ръка и я издърпа по- далече от лумналата клада.
— Да вървим — проговори меко той и я дръпна към себе си. Ала Клариса спря и се обърна към платформата. Рейн се биеше с двама мъже едновременно, размахваше бясно обкования в желязо боздуган и в същото време избягваше умело сипещите се от две страни удари. Зад него огънят се разгаряше, отразяваше се в блестящите ризници на мъжете и ги заливаше с кървавочервеното си сияние.
— Клариса! — изкрещя гневно Джослин. — Рейн ми заповяда да те махна оттук. И без това е бесен, че
