целия ден в леглото.

— Сама ли?

Клер се опита да стане от стола си.

— Няма да остана ни секунда повече! Няма да позволя да ме обиждате!

Но когато стана, й се зави толкова силно свят, че се наложи отново да седне. Тревилиън вдигна очи от ръкописа си чак когато Оман се появи в рамката на вратата.

— Яденето е там отсреща — каза той и отново натопи писалката си.

Клер стана предпазливо и с несигурна крачка мина през вратата в съседната спалня. Това беше чудесно помещение — стените бяха покрити със златист копринен брокат, каменният под беше застлан с превъзходни персийски килими, а в средата се издигаше най-удивителното легло, което беше виждала през живота си. Беше огромно, с разкошно резбовани крака, широки сигурно по половин метър. Подпорите на балдахина и таблите също бяха целите в резба. Всичко бе тапицирано с червена коприна.

Клер се изкуши да скочи в леглото, но после забеляза на масата до стената подноса с ядене и се насочи натам. Не беше виждала никога такова меню. Паничка с нещо като бял крем, паничка с варени картофи, друга с тънки резенчета месо, а в средата имаше купичка със салата. Освен това голяма купа с домати и нарязани краставици. Това не беше начинът на хранене, на който беше свикнала.

Седна до масата, взе лъжицата и я потопи в белия сос. Супа ли беше, или може би сметана? Поднесе го към носа си.

— Кремът се нарича кисело мляко — извика Тревилиън от вратата. — Представлява ферментирало мляко.

— Изглежда прекрасно.

Клер поднесе лъжицата към устата си. Кремът накиселяваше, но беше приятен. Тя се усмихна на Тревилиън, и той, изглежда, остана доволен, че й допадна киселото мляко. Влезе, настани се на креслото до прозореца и се зае да пали една лула с ароматен тютюн.

Клер се нахвърли като вълк на храната.

— Какво правите тук? — запита тя между две хапки. — Защо са ви единадесет писалища? На кого е принадлежала по-рано тази стая? Вие ли сте единственият обитател на това крило? Много ли сте болен?

Той я изгледа през синкавия дим на лулата си.

— Май се чувствате малко самотна тук, нали?

— Разбира се, че не съм самотна. Най-малко стотина души живеят под покрива на тази къща. Как може да се чувствам самотна? — Тя погледна отново към подноса. Сега, когато стомахът й беше пълен, приятното замайване от уискито започна да изчезва.

— И освен това имате Хари, нали?

Тя остави вилицата върху подноса.

— Мисля, че е най-добре да си тръгвам.

— Това е стаята на Чарли.

Клер го погледна учудено.

— Още не познавам тук човек на име Чарли.

— Чарли, принцът.

За миг девойката занемя.

— Бони принц Чарли? За него ли говорите?

— Че кой друг. Загинал е през… — 1745 година.

— Да, точно в тая година е прекарал тук една нощ. Моите роднини, а те, разбира се, са и роднини на Хари, са били негови привърженици и са го помолили да пренощува тук. Което той и направил. — Тревилиън посочи с лулата си към леглото.

Сега Клер разглеждаше леглото със съвсем други очи.

— Бони принц Чарли е спал в това легло?

— Дори е оставил няколко неща в онова чекмедже.

Клер предпазливо доближи малката масичка до леглото и отвори чекмеджето. Вътре имаше парче кариран плат с цветовете и монограма на принца. Клер вече беше виждала в музеи няколко връхни дрехи от този плат. До него лежеше сгънат на две пожълтял лист хартия. Разтвори го предпазливо и намери вътре къдрица светлокестенява коса. Погледна Тревилиън.

— Негова ли е?

— Да — каза той и се усмихна едва забележимо.

Клер грижливо върна къдрицата и плата в чекмеджето и го затвори.

— Мястото на тези неща всъщност е в музея.

Тревилиън само сви рамене и дръпна от лулата си.

Клер разгледа със страхопочитание леглото и после направи онова, което винаги й се приискваше при вида на някой чудесен музеен експонат: докосна го. Нежно поглади дърворезбите по краката на леглото и червената плюшена покривка.

— Леглото не е прогнило. Тъй като всяка нощ спя в него, мога да ви уверя, че е достатъчно здраво.

Клер го погледна, за да види дали не се шегува, но после се покатери с блажена усмивка върху леглото и се изтегна. Оттук можеше да се любува на същото късче небе, което е виждал и принц Чарли.

— Струва ми се, че чувам да свирят гайди — каза тя тихо. — Това е истинската Шотландия.

Тревилиън я гледаше настойчиво.

— И как си представяте истинската Шотландия?

Тя се подпря на лакти.

— За мен това е историята на тази страна. Вие шотландец ли сте?

— Наполовина. Майка ми е англичанка.

— В такъв случай вашите родители са се мразили. — Тя се отпусна върху червената плюшена завивка.

— Колко вярно — каза той. — Не съм срещал друга съпружеска двойка, да се мрази толкова силно, колкото моите родители.

— Напълно обяснимо. Англичаните са преследвали с векове шотландците. Знаете ли, че един английски крал бил наречен „шотландския чук“? — Тя се усмихна към балдахина. — Но никой, абсолютно никой не е успял да пороби шотландците. Каквото и да са им причинили англичаните, не са успели да ги сломят. И накрая те дори са излезли победители.

Тревилиън дръпна отново от лулата си.

— Ако ние, шотландците, сме толкова бедни, а англичаните — толкова богати, как може да сме ги победили?

— Яков Първи, естествено. Елизабет Първа поднесе на тепсия цяла Англия на един шотландец. Всички останали английски крале и кралици имат шотландска кръв.

Тревилиън стана, отиде при леглото и я погледна отвисоко.

— Каква романтична душа сте! Винаги ли вярвате в онова, в което ви се иска?

— Познавам историята и…

— Ха! — прихна той. — Яков Първи е живял в Шотландия само като бебе. Той е толкова англичанин, колкото и вашият млад дук, а сегашната ни кралица Виктория е повече германка, отколкото англичанка.

Разбира се, Клер знаеше тези факти не по-зле от него, но предпочиташе да ги омаловажава.

— Въпреки всичко… — Тя млъкна, защото Тревилиън беше излязъл от стаята, отпусна се на леглото и се усмихна. Беше приятно да побъбри с човек, който все пак има представа от история. Трябваше да се радва, че въобще намери с кого да си поговори. Стана и отиде в съседната стая. Тревилиън отново седеше пред една от масите и пишеше.

— Какво… — започна тя, но той се обърна и я сряза:

— Ако искате да останете тук, пазете тишина. Не търпя да ми се дърдори, когато работя.

— Ако ми кажете върху какво работите, може би ще мога да ви помогна. — Самата мисъл да се залови с нещо беше достатъчна, за да се почувства щастлива.

— Умеете ли да четете арабски ръкописи?

Вы читаете Дукесата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату