ненадейно се възцари на трапезата, когато всички тези чужди хора плюс прислугата се обърнаха и я изгледаха. Майка й никога не ставаше преди дванадесет часа на обяд, значи я нямаше тук, но баща й седеше приблизително в средата на масата от отсрещната страна.
Хари я погледна удивено, сякаш не разбираше от какво се оплаква.
— Тук санът определя кой къде ще седне, а ти си американка.
Клер го погледна безмълвно.
Хари, който явно не проумяваше нейното стъписване, се опита да й обясни:
— Като се оженим и станеш дукеса, ще имаш право да седиш срещу мен.
— О! — едва изрече Клер. Постара се да се върне с високо вдигната глава на мястото си, което се намираше в края на масата — в долния край, отреден за нямащите титли американци. И дори като се оженеха, все още нямаше да й разрешават да се храни до съпруга си.
Щом като седна, сервираха първото ястие — препечена наденица. Реши да излезе от неловкото положение, обърна се към мъжа, който седеше до нея, и каза:
— Днес е прекрасен ден, нали?
Мигом цялата суетня на трапезата стихна. Не потракваше вече нито един прибор и всички очи се впериха в нея. Тя се наведе напред и хвърли поглед към Хари. Той поклати глава в знак, че говоренето на масата не е уместно.
Клер се втренчи в чинията си и започна мълчаливо да се храни. Когато сервираха второто ястие — още нещо препечено, в стаята влезе лакей в ливрея, раздаде вестници на мъжете и те се заловиха с четене. Клер си помисли, че щом като не бива да говори, то поне може да чете. Затова когато предложиха вестници на мъжа от дясната й страна, тя взе един от таблата.
За кой ли път всички присъстващи се смразиха.
Какво сгреших сега, питаше се Клер, огледа се наоколо и забеляза, че нито една от жените не четеше вестник, а само мъжете. Като се стараеше да прикрие възмущението си от този абсурд, тя хвърли обратно вестника върху подноса, който лакеят държеше до нея.
Зае се да разгледа по-внимателно мълчаливите хора, които се бяха съсредоточили върху яденето или върху вестника си. На другия край на трапезата откри една жена, която отвърна на погледа й. Тя беше някак безцветна, но Клер реши, че с мъничко руж, пудра и една по-модерна рокля ще изглежда доста добре. Жената се усмихна на Клер и тя отвърна на усмивката й. Непознатата седеше точно до Хари, следователно сигурно имаше и по-висок „сан“, помисли си Клер.
След убийствената за нервите й закуска Клер изтича по коридора, за да настигне Хари, преди той да изчезне в някой коридор.
— Мога ли да говоря с теб?
Той се намръщи, но после се овладя и я въведе в малка гостна. Обърна се към нея и се опита да скрие нетърпението си. Конят му беше оседлан и го чакаше.
— Можеш ли да ми обясниш какво означава това? — настоя тя.
— Кое? — попита той и погледна към часовника на камината.
— Защо никой не говори по време на закуската?
— Мама е на мнение, че закуската е най-важното хранене за деня, а разговорите пречат на храносмилането.
Клер намръщи чело, защото отговорът му звучеше като наизустен урок.
— Разбирам да се мълчи, ако майка ти е на масата, но защо не оставят хората да разговарят, когато я няма. Храненето е много приятно, когато хората общуват помежду си.
Хари я погледна със снизходителна усмивка.
— Но мама е дукесата.
Клер едва се въздържа да не каже: „Но ти си дукът“, а отговори само:
— Разбирам. Тя командва къщата дори и когато не присъства.
— Разбира се. Вече е време да вървя. Баща ти и аз днес ще огледаме няколко коня.
— А как стои въпросът с вестниците?
За миг Хари я погледна недоумяващо.
— Мама е на мнение, че жените не трябва да четат вестници.
— А какво смята Нейна светлост, че трябва да четат жените? — Гласът на Клер трепереше от сарказъм, но Хари, изглежда, не забеляза нищо.
— Всъщност тя смята, че жените трябва да четат твърде малко. Твърди, че от това ставали недоволни. Но време е да тръгвам, скъпа — целуна я бегло по челото и се отправи към вратата.
— Хари! Мога ли да дойда с теб?
Хари, който вече й беше обърнал гръб, се ококори.
— Скъпа, на драго сърце бих те взел със себе си, но ще умреш от скука. Освен това ние ще яздим, а лекарят препоръча временно да не натоварваш ръката си. По-добре остани вкъщи и се забавлявай.
Клер се опита да скрие разочарованието си.
— Мога ли да разгледам къщата?
— Но разбира се — каза той с тона на човек, комуто излишно досаждат. — Можеш да правиш каквото си искаш. Но източното крило на къщата е обитаемо и не бива да смущаваш хората. Западното крило пък е заплашено от срутване и там е опасно. Крайно време е да тръгвам. Ще се видим на вечеря. — С тези думи той излезе, преди тя да успее да му каже още нещо.
— Мога да правя, каквото си искам, стига да не разговарям, да не чета, да не яздя и да не разглеждам къщата, която един прекрасен ден ще бъде моя — промърмори тя, но после си забрани да гледа песимистично на живота.
Поне имаше свободата да изследва централната сграда, макар и без крилата, и знаеше, че първо ще потърси библиотеката. Клер помоли един от лакеите да й покаже пътя и когато се приближи до помещението, се усмихна. Отвътре долиташе смях и глъчка и това я зарадва.
Но щом отвори вратата и пристъпи прага, смехът секна. Библиотеката беше пълна с мъже, които пушеха дебели пури, четяха вестници или разговаряха. Когато я видяха, мъжете замръзнаха на местата си.
Не беше нужно да си детектив, за да разбереш, че и тук женското присъствие не бе желано. Клер се отдръпна и едва не се сблъска с лакея.
— Струва ми се, че онова, което търсите, е Златният салон, госпожице.
Усмихна му се благодарно и го последва по коридора. Къщата беше построена в стила на шотландския архитект Адам и навсякъде пред погледа й се разкриваха изящни детайли. Стените бяха облицовани с копринен брокат, който вече се разпадаше от старост, но не беше загубил нищо от красотата си. Тук-там откриваше кресла, които явно се нуждаеха от ремонт.
Златният салон напълно оправдаваше името си — в него дори лампериите бяха позлатени. Рамките на огледала и картини, украшенията по тавана и дори мебелите бяха от злато. Осем дами седяха около камината с гергефи в ръце. Едно явно необходимо занимание, помисли си Клер, като погледна към износените тапицерии на креслата.
Когато Клер влезе, жените разговаряха тихичко помежду си, но тутакси млъкнаха. Явно именно тя беше обектът на техните сплетни. Никоя не се опита да я заговори, никоя не показа, че изпитва и най-малко любопитство към нея. Клер им се усмихна насърчително и се заразхожда из стаята с надеждата, че те ще подновят разговора си. Но това не стана и след малко тя напусна салона.
Върна се в спалнята си и каза на госпожица Роджърс, че е решила да се разходи и се нуждае от кафявия си всекидневен костюм и туристическите си обувки. При тези думи върху сивото лице на прислужницата се изписа смайване.
— Какво не е наред? — попита Клер уморено. — Нима не ми е разрешено да се разхождам?
— Нейна светлост е на мнение, че една дама не бива да се разхожда сутрин, докато росата не се е вдигнала от тревата. Трябва да изчакате с разходката до следобед.
— Не желая да чакам до следобед. Искам сега да се разходя.
Госпожица Роджърс изсумтя, показвайки какво мисли за безсрамието на Клер, и стана ясно, че няма да донесе нито роклята, нито обувките. При това положение Клер беше принудена сама да си намери нещата и да се откаже от помощта на прислужницата при обличането.
Беше вече единадесет и половина, когато успя да излезе от къщата. Спря на вратата, вдъхна дълбоко
