— Тя не е от тези шумни и нетактични американки, които постоянно говорят как се печелят пари и непрекъснато искат да променят света.
— Докато в този дом са настроени враждебно към всяка промяна. Вехториите на дядо висят в гардероба му точно така, както ги оставих, когато като деветгодишно хлапе напуснах дома. Кажи ми, мама още ли иска всеки да си плаща вестниците, които чете в тази къща?
— Трябва да се пести. Мама не е лоша, уверявам те.
— Към теб — забеляза Тревилиън тихо. След кратко мълчание Хари започна:
— Какво ще правим сега? Ще разкажем ли на всички, че вторият брат е възкръснал от гроба и е законният дук? Като те гледам такъв, май си се наситил да скиташ по света. Решил си да разкриеш кой си всъщност?
— Вече ти казах какви са ми плановете. Искам да отдъхна и да пиша. Това е всичко. Ако зависи от мен, ти можеш да станеш проклет дук, или, по-точно, да си останеш такъв. — Тревилиън прониза Хари с хипнотизиращите си очи. — Аз трябва да спечеля пари за моите експедиции. Впрочем откъде, по дяволите, Уелският принц знае, че капитан Франк Бейкър и граф Тревилиън са едно и също лице?
— Баща ни го разказа на кралицата. Смяташе, че тя трябва да го знае и да те удостои с някой и друг орден.
Тревилиън се разсмя гръмко.
— И какво щях да правя с ордени?
— Би могъл да ги продадеш на търг и да финансираш някоя от експедициите си — предложи Хари и накара брат си за втори път да прихне. Хари изпи до дъно чашата си и изгледа брат си.
— Сериозно, Уили, какво ще правим сега?
— Уили — прошепна Тревилиън. — Много години минаха, откакто някой ме е наричал така. — Той се усмихна на Хари.
— Няма да правим абсолютно нищо. Ти ще продължиш да разказваш за мъртвия си брат, а пък аз ще си остана капитан Бейкър. Ще се ожениш за твоята добра партия, ще отгледаш няколко деца и ще оправиш покрива на тази уродлива къща. — Той помълча малко. — И ще ми пращаш пари за моите експедиции.
— Това няма да стане. Прекалено много хора в семейството знаят кой си. Мама например знае какво правиш. — Хари се намръщи. — И я се виж само! Приличаш по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек. Никак не е за учудване, че Клер те взела за старец. В това състояние е невъзможно да предприемеш истинска експедиция, която ще трае пет-шест години. Тъй като най-късно след три години ще бъдеш в гроба.
— Толкова по-добре за семейството — отговори Тревилиън злорадо и се втренчи неумолимо в очите на Хари. — Ти знаеш не по-зле от мен, че всъщност никога не съм принадлежал към това семейство. Всичко, което ми трябва сега, е местенце, където да се скрия, докато отново се изправя на краката си. После ще изчезна. Ако се разчуе, че капитан Бейкър противно на очакванията е все още сред живите, то това ще разсее всички слухове, че е член на твоето семейство. Граф Тревилиън е умрял преди месеци. Нека почива в мир.
— Но ако мама научи, че си още жив, тя ще…
— Ще й кажеш, че друг човек се представя за капитан Бейкър. Ще измислиш нещо. Безразлично ми е какво ще си помисли старият дракон — ако въобще нещо си помисли.
Хари наистина малко познаваше своя брат, но все пак достатъчно, за да знае, че няма никакъв смисъл да го придумва.
— Къде ще живееш?
— В стаята на Чарли. — Тревилиън се ухили до ушите. — Съмнявам се, че някой ще ме намери там. Ще ставам рано и се прибирам късно, така че никой няма да ме види, още повече, че тази къща се управлява от майка ни.
Хари се престори, че не забелязва сарказма.
— Имаш ли от какво да живееш? Та ти трябва да се препитаваш от нещо!
— Имам един човек, който се грижи за мен и ми набавя храна. Избягвам да го питам откъде я взема. — Тревилиън помълча известно време. — Кое е това дете?
Хари се усмихна.
— Имаш пред вид малката хубавица?
— Видях я само от прозореца. Но изглежда многообещаващо.
— Това е малката сестра на Клер, чаровно създание. При това е само четиринадесетгодишна. Трудно е да си представи човек как ще изглежда на осемнадесет или двадесет години. Прелестно дете, но кой знае защо баща й и сестра й я наричат Маймунката. Не познавам човек, който да заслужава този прякор по- малко от нея.
— Да, ти винаги си бил твърде проницателен психолог.
Хари се направи, че не чува. Ненавистта на Тревилиън към семейството не го засягаше.
— Ще те оставя да спиш — каза брат му и тръгна към вратата.
— Стой настрана от нея — посъветва го Хари.
Тревилиън се обърна още веднъж.
— Не искам твоята богата американка. Прочетох любов и вечна вярност в очите на момичето.
— Тя ще се омъжи за мен.
Тревилиън се втренчи в своя брат със състрадание и дяволитост.
— Навярно искаше да кажеш за теб, за твоите дългове и за твоята майка. — Лека нощ, братлето ми. — С тези думи Тревилиън напусна безшумно стаята.
Когато в края на втория си ден в Брамли Клер се качваше във високото си легло, тя трепереше от изтощение. Но това не беше изтощение от многото свършена работа, а състоянието на човек, който цял ден е правил всичко не както трябва.
По настояване на Хари тя прекара предишния ден в леглото. Беше ухажвана и глезена от прислугата. Носеха й яденето на сребърни подноси и всички се стремяха да й угодят. Като цяло това беше великолепен ден — точно какъвто според нейните представи подхождаше на една истинска дукеса.
Но вчера вечерта Хари й заяви, че днес щял да започне истинският й живот в Брамли и ще е най-добре да се запознае със семейството му и тукашния порядък. Клер зададе няколко въпроса и разбра, че всъщност повелята идваше от майка му. На въпроса кога ще се запознае с нея, той й даде мъгляв отговор, че ще е скоро. Майка му често боледувала и никога не напускала стаите си.
И тъй, сутринта Клер отвори очи, окрилена от очакването най-сетне да бъде приета в семейството на Хари и да заеме полагащото й се място до него.
Но денят започна с краката нагоре. Майката на Хари се беше заела да й потърси прислужница — някоя жена, която да помага на Клер, докато си намери подходяща камериерка. Точно в осем часа Клер беше събудена от слабовата дребна женица. Косите й бяха сиви, кожата й беше сива, дори гласът й се стори на Клер сив. На молбата да донесе червената й рокля госпожица Роджърс изсумтя и се върна в спалнята с тъмнозелената.
Отначало Клер си помисли, че жената не я разбрала правилно. Но не, беше я разбрала твърде добре. Само че госпожица Роджърс смяташе, че зелената е по-подходяща за това време на деня. Клер отстъпи, защото предполагаше, че тя знае по-добре обичаите в тази къща.
Клер тръгна за закуска точно три минути преди да удари девет часа. Пред трапезарията вече най-малко двайсетина души чакаха да се отвори вратата. Клер се стресна сериозно от тълпата, тъй като не знаеше, че в Брамли има и други гости, освен нейното семейство. Проби си път през навалицата към Хари и го помоли да я представи, но тъй тъкмо обсъждаше въпроса за някакъв кон, изглежда щеше да го купува днес, и само й каза, че не познава и половината от тези хора. „Изглежда са роднини“ — беше всичко, което можа да изкопчи от него.
Преди Клер да се представи сама, вратите към трапезарията се отвориха и всички тези хора се устремиха натам, за да заемат местата си. Оставиха Клер да чака зад вратата, но все пак един лакей й показа къде да седне. Мястото й беше доста далеч от мястото на Хари.
Станало е недоразумение, помисли си тя, стана и отиде при годеника си.
— Сложиха ме далеч от теб, чак накрая — каза тя. Прекалено добре осъзна гробната тишина, която
