почти се запъна при думата „роднини“.
Клер все още мълчеше и се задъхваше по хлъзгавата пътека, докато го подкрепяше.
— Познавате ли семейството на дука? Или се омъжвате със затворени очи?
— О, знам доста за него — заяви Клер, сякаш Хари й беше разказал подробно за семейството си. Нямаше да разправя на този човек, че между пробите и няколкото танцови забави, на които отидоха с Хари, бе посветила доста време, за да прочете историята на рода му.
— Струва ми се, че напоследък имаше няколко смъртни случая в семейството — подхвърли той.
— Бащата на Хари и най-големият му брат загинали точно преди една година при нещастен случай с лодка. След смъртта им Хари, става дук. Дотогава той се е наричал граф Тревилиън… — Тя замлъкна и го погледна стреснато.
Той се взря невъзмутимо в ококорените й очи.
— Не ме гледайте така. Тревилиън е много разпространено име в Англия и мога да ви уверя, че не съм никакъв граф.
— Хм — отвърна тя замислено, — това може да е вярно. Братът на Хари трябва да е бил по-млад от вас. — Клер продължи след кратка пауза: — Вторият син се разделил с живота само преди два месеца.
— Разделил се с живота? Имате пред вид, че е умрял, нали? — За кой ли път долавяше насмешка в гласа му, която страшно я разгневи. Сякаш я смяташе за глупава гъска.
— Не мисля, че е редно да се шегувате с такива неща. Защо не знаете нищо за човека, който принадлежи към вашето семейство?
— Никога не съм бил особено близък със семейството си. Разкажете ми за този син, който се разделил с живота. Долових в гласа ви нещо, което не разбрах.
Тя се изуми от неговата проницателност. Отвори уста, за да продължи, но после отново я затвори. Не искаше да споделя с него какво знае — от друга страна, имаше нужда да поговори с някого за това. Веднъж се беше опитала да разговаря с Хари за неговия брат, но той бързо смени темата. Можеше да разбере скръбта му от загубата на трима членове на семейството за толкова кратко време. На два пъти се беше опитвала да говори с баща си за това, но той също не искаше да я чуе.
Тревилиън я побутна с рамо.
— Изплюйте камъчето. Разкажете ми какво сте научили. Чули сте лъжи, готов съм да се обзаложа.
— Не става дума за никакви лъжи — възрази тя енергично. — Моите сведения са от най-сигурен източник и възнамерявам да предприема нещо в тази насока.
— Какво искате да предприемете в тази насока и кой ви е разказал тези лъжи?
Ръката му се плъзгаше бавно по рамото й, докато се озова плътно над гърдите й. Тя я отблъсна и го погледна строго. Той не обърна внимание на погледа й.
Да върви по дяволите, помисли си тя. Не желаеше да разменя вече нито дума с него, искаше само да го разкара, но у него имаше нещо, което я подтикваше да сподели мислите си. И към всичко се прибавяше копнежът да говори с някого за онова, което занимаваше ума й. От отпътуването си от Америка насам не бе срещала човек, с когото да разговаря за нещата, които четеше. В Англия не видя човек, който да се интересува от нещо друго, освен от последната забава.
— Уелският принц ми го разказа — заяви тя и се усмихна, когато гримасата му изчезна.
— Какво ви разказа Уелският принц?
— Да сте чували някога за изследователя капитан Франк Бейкър?
Изведнъж тя прикова цялото му внимание. Той се спря и се вторачи в нея. Беше хубаво, че най-сетне някой я слушаше толкова съсредоточено и с такъв голям интерес. Това даде на Клер усещането, че беше способна да предложи на света не само парите си, хубавичкото си лице и всичко останало, което можеше да се забележи от пръв поглед.
— Чувал съм за него — каза Тревилиън тихо. — Но какво знае едно невинно създание като вас за човек като него?
— Как смеете да давате такава преценка за мен? — отвърна тя с изненадващо самоуверен тон. Изпитваше чувство на блаженство, че успя да заличи надменното изражение на лицето му. — За ваше сведение съм прочела дума по дума всичко, което капитан Бейкър е написал за своите пътешествия и преживяванията си на петте континента.
Сега той я зяпна с отворена уста. Беше истински и докрай стъписан от нейното заявление.
— Всичките му съчинения?
— Всичките — отвърна тя, изключително доволна.
Когато тръгнаха отново, той мълча известно време.
— Като се изключат главите на латински език — каза той накрая. — И главите за…
— … за сексуалните обичаи на хората от други страни? Разбира се, прочетох и тях. Когато бях на шестнадесет години…
— Преди страшно много време — отбеляза той саркастично. Тя продължи, сякаш не бе чула тази забележка.
— Обясних на майка си, че не мога да се смятам за образована, докато не науча латински и затова тя ми нае за учител един възрастен човек. За щастие той смяташе, че знанието във всички случаи обогатява и ми помогна да преведа латинските глави на капитан Бейкър. Има няколко твърде необичайни думи в тези глави.
— Необичайни, да — отвърна той, потънал в унес, и после се удари по гърдите. — И какво общо има Уелският принц с всичко това?
— Принцът ми разказа, че братът на Хари — вторият, който преди два месеца се разделил с живота — може да е капитан Бейкър. Естествено това не се знае с пълна сигурност, защото капитан Бейкър се постарал с всички сили да запази в дълбока тайна истинската си самоличност.
— Чувал съм, че го сторил само защото искали да го задържат заради някакви престъпления и че щели да го обесят, ако знаели кой се крие под това име.
— Не вярвам в това — възрази тя бурно, обърна се към него и се изтръгна толкова бързо от прегръдката му, че той едва не се строполи на земята. — Нито за секунда не съм повярвала в тези брътвежи. И е невъзможно, ако сте прочели дори ред от съчиненията му, да давате ухо на толкова ужасен слух! Пуснали са го хора, които ни най-малко не могат да се мерят с него. Капитан Бейкър е бил велик човек.
Този Тревилиън страшно й лазеше по нервите. Може би нейният гняв беше необоснован, но тъкмо затова се ядосваше още повече. Беше кипнала дотам, че ако той в този миг паднеше мъртъв пред нея, щеше да сложи крак върху гърдите му, да отметне глава назад и да се смее тържествуващо.
— Наистина ли е бил такъв? — чу го да пита.
— Ще престанете ли да ми се подигравате? — сряза го Клер. — Само невежи като вас са способни да се шегуват с неща, от които нямат никаква представа. Капитан Бейкър е бил… — Тя прекъсна мисълта си, тъй като не й харесваше надменната усмивка, с която я разглеждаше — сякаш знаеше всичко на света и я смяташе за глупава гъска. — Хайде, елате — каза тя и не положи никакво усилие да скрие раздразнението си. — Ще ви отведа до вашата къща.
Тревилиън сложи отново ръката си около раменете й и те тръгнаха заедно.
— Какво имахте пред вид, когато казахте, че ще предприемете нещо в тази насока?
— Когато Хари и аз се оженим, възнамерявам да напиша биографията на капитан Бейкър.
За нейно неудоволствие последното, изглежда, още повече развесели болния мъж.
— Наистина ли? Съобщихте ли вече за намерението си на Хари?
— Да.
Отсега нататък щеше да му отговаря само с просто „да“ или „не“. Не виждаше защо да не разкаже на непознатия за плана си, но не го засягаха отношенията й с мъжа, когото обичаше.
— Разбирам ви добре. Не искате да ми кажете какво мисли Хари за това. Частният живот на двама влюбени е свещена тайна, нали? — Той й се усмихна, когато тя не отговори на закачката му. — Е, така да бъде — тогава ми разкажете за този капитан Бейкър. Какво толкова е направил, че имате такова високо мнение за него?
— Той е — по-скоро е бил пътешественик. Не, много повече от това: изследовател. Изследвал местата, където не е стъпвал кракът на бял човек, наблюдавал и записвал опита си. Бил е безстрашен при своите пътешествия. Искал да знае всичко за хората на тази планета. Бил е също така добър и верен приятел. И
