— Е, да, всеки си има вкус — каза той тихо със своя шотландски акцент. Май само Клер го чу, но във всеки случай тя беше единствената, която прихна, а мъжът се обърна към нея и едва забележимо й се усмихна.
Въпреки енергичните команди на Арва мина цял час, докато ги настаниха в стаите им. Клер се съблече и се строполи върху огромното легло. Преди да се завие, беше вече заспала.
Но не спа дълго. Събуди се зъзнеща. Одеялото беше тънко, а в камината не гореше огън. С тракащи зъби слезе от леглото и затърси банята. Баня нямаше. Не намери и свещник.
След като снова известно време из непрогледната тъмнина, най-сетне тя напипа кутия кибрит и няколко свещи. Запали една от тях и я вдигна високо над главата си, за да се огледа. Но видя само грамадното легло и тежки дъбови мебели. На стената отсреща висеше и една картина, голяма колкото гардероб, от която някаква жена я гледаше втренчено. Жената от картината се усмихна и Клер си помисли, че разбира неловкото й положение.
Клер открехна вратата на огромен старинен шкаф, който за щастие са оказа пълен с дрехи. Може би докато спеше, някой беше разопаковал багажа й? Не, дрехите вътре не бяха нейните. Извади една, която, ако се съди по кройката, трябва да беше най-малко на петдесетина години.
Потръпна от студ — сега не беше най-подходящото време за изследване на къщата. Трябваше да навлече нещо върху памучната си нощница, за да не замръзне съвсем.
Отвори двете врати на гардероба и се залови да търси топли дрехи. Вътре имаше и детски одежди, и рокли за жени, които са надхвърляли стоте килограма. На дъното откри костюм за езда. Едно по-дълго препускане може би щеше да прогони студа от вкочанените й крайници, помисли си тя. Жакетът изглеждаше малко странно с широките си ръкави и повдигнатата, стегната с колан талия, и Клер реши, че костюмът е малък за нея, но той беше вълнен и дори да се окажеше къс, щеше да й стане.
Откри чекмедже, пълно с пожълтяло, миришещо на мухъл бельо, но намери и някои неща, които щяха да предпазят кожата й от грубата вълна на костюма за езда. Сред бельото имаше и няколко чифта плетени чорапи.
„Обувки“ — промърмори Клер и лека-полека взе да изпитва удоволствие от това приключение. Като дете обичаше да се преоблича в тоалетите на майка си и сега отново се наслаждаваше на тази игра.
Намери и чифт високи, заострени отпред ботуши с копчета.
Когато свърши с обличането, се огледа в старинното огледало и прихна от резултата. В тъмната стая с високия таван и стените, тапицирани с червен брокат, тя приличаше на героиня от роман. Когато се запъти към вратата, откри друг гардероб, отвори го и намери вътре ръкавици и няколко шапки. Накриви на главата си дръзка малка шапчица, която изглеждаше като миниатюрен мъжки цилиндър, и я закрепи с игла, взе от едно чекмедже и чифт груби кожени ръкавици, които бяха прекалено големи за нея, и напусна стаята.
За щастие, притежаваше отлична способност за ориентиране и намери пътя до външната врата през три коридора и две къси стълбища. Входната врата не беше залостена и ако се съдеше по ръждата върху бравата, вече поне стотина години не се заключваше.
Като предполагаше, че конюшните се намират зад къщата, тя се запъти натам. Десетина минути по- късно все още вървеше, без да е стигнала края на къщата. Дори с ръкавици й се налагаше непрекъснато да потрива ръце, за да ги постопли, и се боеше, че от студа ще й се вкочанят пръстите на краката. Когато най- сетне стигна до задната част на къщата, тя зави наляво и продължи да върви. Необходим й беше половин час, докато стигне до конюшните.
На изток небето тъкмо започваше да сивее, когато тя забеляза в обора светещ фенер. Долови и гласове.
Един младеж излизаше от конюшнята и почти се сблъска с нея. Той я изгледа така, сякаш виждаше призрак. В своите старомодни одежди действително приличам на привидение, помисли си Клер.
— Здравейте — каза тя на младежа. — Ще ми дадете ли кон? Искам да пояздя малко.
Младежът не каза нищо, само кимна и тръгна заднешком към конюшнята. Малко по-късно отвътре излезе по-възрастен човек и я попита какво предпочита — мъжко или дамско седло и дали умее да язди.
— Мога да яздя всякакъв кон — отговори Клер самоуверено. Стоеше на плочника в двора и чакаше да й оседлаят кон.
Лека-полека всички мъже от конюшните излязоха и я загледаха с нескрито любопитство, докато на Клер й се стори, че е циркова артистка, която трябва да даде представление. Завъртя се два пъти и се усмихна на мъжете.
Най-сетне изведоха коня й и по-възрастният мъж й помогна да го възседне. Наблюдаваше я критично, докато се закрепи на седлото и сетне отстъпи на крачка от коня.
— Ей там една пътека води на изток — обясни човекът и посочи надясно. Клер му кимна благодарно. Когато тръгна в тази посока, тя се обърна и помаха на мъжете, които стояха пред конюшнята и гледаха подире й. Те й се усмихнаха и някои също помахаха.
Щом излезе на открито, тя пришпори жребеца си. Боеше се да го пусне в галоп, тъй като не познаваше пътя и трябваше да внимава за остри завои и надвиснали клони.
След малко слънцето се показа на изток, така че можеше да вижда пътя пред себе си. Откри черен път или по-скоро следите от колела на каруци, които са минавали оттук. Клер прецени, че пътят е добър за препускане.
— Хайде, момчето ми — каза тя на животното, — нека се посгреем. — Пришпори го и конят незабавно реагира — явно и той изпитваше същото удоволствие от движението.
Клер приведе глава и подгони жребеца с темпо, с което можеше да спечели надбягване. Чувстваше се превъзходно — така свободна, както не бе се чувствала откакто пресякоха океана. Всичко стана изневиделица. Тъкмо стигна билото на малкия склон, изпод дърветата отдясно изскочи един мъж. Непознатият се движеше много бързо и, изглежда, по някаква причина не беше дочул чаткането на копитата на галопиращия кон в твърдата земя.
Жребецът се подплаши, а Клер прелетя над главата му и тупна лошо върху лявата си ръка. Конят избяга наляво към нещо, което изглеждаше като мочурище. Мъжът, който в първия момент бе вдигнал ръката си, за да се защити от копитата на подплашилия се кон, се завтече към жената.
— Нищо ми няма — каза задъхано Клер, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Хванете коня, преди да нагази във водата.
Мъжът се вцепени за миг, сякаш не разбираше езика, на който му говореше.
— Хайде! — настоя Клер и посочи към коня. Разтри натъртената си ръка и видя как мъжът захвърли пръчката, която носеше, и затича след жребеца.
По-скоро се опита да се затича, помисли си Клер. Мъжът куцаше. Едвам повдигаше десния си крак, а начинът, по който движеше раменете си, я наведе на мисълта, че всяка крачка му причинява болка. Изпита угризения на съвестта, защото изпрати да гони коня й един стар, сакат човек, но после усети пареща болка в лявата си ръка и я притисна към гърдите си.
Наблюдаваше отдалеч как човекът хвана юздите на коня и го успокои. Клер стисна зъби, изправи се на крака и дочака да върне животното. Тръгна да го пресрещне в края на полето.
Когато се бе приближила достатъчно до него, за да види лицето му, тя с ужас разбра, че той беше болен. Непознатият се обърна към коня и тя не можа да види очите му, но този неприятен жълт цвят на кожата му можеше да се дължи само на тежко заболяване.
— Много съжалявам — започна тя. — Ако знаех, че вие… — Спря насред думата. Какво искаше да му каже? Че ако е знаела, че е белязан от смъртта, нямаше да го помоли да хване коня й?
Мъжът отвори уста, за да възрази нещо, но изведнъж лицето му загуби странния цвят и побеля като сняг. Очите му се обърнаха и той залитна.
Обзета от ужас, Клер разбра, че човекът губеше съзнание.
— Сър! — извика тя, но той вече изпадна в несвяст.
Клер се затича към него и го улови с дясната си ръка. Мъжът падна с цялата с тежест върху нея. Тя се олюля под тялото му, разперила встрани лявата си ръка, която адски я болеше. Разтвори крака за по-голяма опора срещу тежестта му и се огледа за помощ. Но наоколо беше само конят, който кротко пасеше.
— Какво всъщност правя? — се попита тя гласно. Мъжът висеше с цялото си тяло на шията й. С голямо усилие успя да го положи на земята, но остана затисната под него. Заговори му, дори го плесна по бузата,
