Съзнаваше, че трябва да изпитва състрадание, тъй като очевидно беше болен и преди малко припадна пред очите й. Но не й беше симпатичен. Някак я объркваше и ядосваше, макар и да не знаеше защо. Може би дори не той беше причината. Може би я потискаха само влагата, студът и гладът. Междувременно всички слуги в къщата сигурно бяха вече на крак и закуската беше отдавна готова. Горещо кафе, пресни хлебчета и препечена шунка. Тя ще облече най-после собствените си дрехи и…
Тревилиън забеляза как лицето й се изкриви.
— Не е нужно да ме придружавате — каза той и я отблъсна от себе си. Наведе се да вдигне влажния й жакет. — Моля, разрешете ми да ви придружа до коня. Нататък ще се оправя сам.
Тя го погледна, но не в очите. Избягваше тези очи и вместо тях разглеждаше белезите по бузите му и восъчната бледност на кожата му. Знаеше, че трябва да му помогне. Докато обличаше свилото се от влагата палтенце, се изкушаваше да го остави да върви сам, но съвестта й не позволяваше да зареже на произвола на съдбата човек, който беше толкова болен. Ако още веднъж загубеше съзнание, паднеше в дъжда и си навлечеше възпаление на белите дробове, вината щеше да е нейна.
— Не — каза тя с въздишка. — Ще ви помогна да намерите подслон.
Тя отново прихвана Тревилиън през кръста и той отново се облегна с цялата си тежест върху нея. Накуцваше, за да я убеди колко е необходима помощта й. Продължиха надолу по черния път, а конят пристъпваше кротко зад тях.
— Коя сте вие? — попита Тревилиън.
— Клер Уилъгби — отвърна тя на един дъх и мигом се прокле за смехотворната си реакция, но съприкосновението с този мъж я смущаваше. Внушаваше й странно чувство — гняв и безпокойство, което не й допадаше.
— И защо още преди да се развидели, в дрехи, които явно не са ваши, се бяхте понесли в стремглав галоп из тази местност, Клер Уилъгби? Да не сте избягали от гувернантката си?
Клер беше прекалено прогизнала, прекалено гладна и зъзнеща, за да бъде учтива. Отгоре на всичко компанията на този мъж с всяка минута й ставаше все по-неприятна.
— Много ми е любопитно защо човек на вашата възраст, който явно не е в добро здраве, му се разрешава да скита сам из пущинаците. Да не сте избягали от болногледачката си?
При тези нейни думи Тревилиън преглътна няколко пъти. Беше свикнал жените да го смятат за привлекателен и съвсем не му харесваше, че това прелестно малко създание е изключение от правилото. Реши да опита още веднъж.
— Предполагам, че живеете в Брамли. Защо?
— Не може ли да не се облягате върху мен с цялата си тежест?
— Да, разбира се. — Той се поизправи малко и за момент не висеше върху нея, но само няколко секунди по-късно Клер отново усети пълната тежест на тялото му. Тревилиън толкова много се наслаждаваше на допира с нея, че обмисляше да я върне по околен път в Брамли — през Уайлд Ууд, в чийто край се намираше стара градинарска колиба, и всичко това поне на пет мили оттук.
— Не искате ли да ми отговорите? — попита той.
Клер забеляза, че макар и да вярваше, че тя току-що е избягала от девическия пансион, човекът изпитваше удоволствие от допира с нея. Мръсен стар козел, си помисли тя, и съжали с цялото си сърце, че не го остави да лежи в дъжда на голата земя. Сега имаше само едно желание, и то беше час по-скоро да се отърве от него.
— Може би най-напред трябва да ми кажете кой сте вие. Далеч ли е домът ви?
— Не е далеч.
Той опря бузата си о темето й. Когато я видя за първи път, Клер носеше малка шапчица, но сега тя беше изчезнала — тъмните й влажни коси проблясваха на утринните лъчи.
— Няма ли да ми отговорите? — настоя тя и видимо потръпна, когато усети пареща болка в ръката си.
— Наранили сте се — каза той с глас, който съществено се отличаваше от досегашния му безпомощен тон.
— Не, не съм. Само си натъртих ръката. Умирам от глад, мокра съм до кости и ми е студено. Затова искам час по-скоро да се върна вкъщи.
— И като се върнете там, ще ви е още по-студено.
— Така си и помислих — промърмори тя.
— Какво си помислихте?
— Че познавате добре къщата. Живели сте там, нали? И познавате дука?
Мина цяла вечност, преди да отговори:
— Познавам дука дори твърде добре.
Тя се усмихна при мисълта за Хари.
— Ние ще се женим.
Тревилиън помълча малко.
— А, малкият Хари. Значи е пораснал вече? Когато го видях за последен път, беше още момче.
— Станал е великолепен мъж — обясни тя и после се изкашля неуверено. — Имам предвид, че той е… той е…
— Разбирам. Истинската любов.
Каза го с такъв циничен глас, че Клер възмутено отвърна:
— Не бива да се подигравате с неща, от които нямате никаква представа.
— Но в истинската любов се ориентирам като риба във вода. Бил съм влюбен поне стотина пъти.
Клер изскърца със зъби, макар и да съзнаваше, че няма основание да се сърди на този човек.
— Човек среща в живота си истинската любов само веднъж, и то ако му провърви. Съмнявам се, че повечето хора въобще я намират. Ако сте бил влюбен стотина пъти, то едва ли наистина сте обичали. Имам предвид, че сигурно не е заслужавало да се нарича истинска любов.
— Влюбена ли сте в Хари? — Не криеше развеселеността си и когато забеляза, че тя потръпва обидено, едва не се изсмя високо. — Колко сте млада все пак!
— А пък вие колко сте стар — върна му го тя.
Това малко го отрезви. Може би беше стар. Може би всичко, което бе видял, извършил и чул през живота си, го беше състарило преждевременно.
— Извинете, госпожице Уилъгби, че досега не се представих — каза той. — Аз съм Тревилиън.
Не беше склонна да го извини. Той беше един циничен старец и Клер би предпочела да не го е срещата.
— Тревилиън кой?
По някаква неизвестна причина въпросът го накара да се замисли.
— Само Тревилиън. Това е всичко. Няма друго. — Знаеше, че е засегнал чувствата й и затова се опита да се пошегува. — Родил съм се преди още да дават по две имена на хората.
Тя се засмя на остроумието му.
— Свързани ли сте по някакъв начин със семейството на дука?
— Може би съм вторият градинар. Вие как мислите?
— Мисля, че вероятно сте вуйчо на Хари или може би сте негов далечен роднина. Който и да сте, сигурно не сте от прислугата.
Последното го зарадва повече, отколкото искаше тя да забележи.
— И какво ви навежда на мисълта, че не съм от прислугата? — Надяваше се да чуе от нея, че въпреки своето явно разклатено здраве има осанка, която може да се нарече почти кралска.
— Вашите ботуши. Нито един работник няма да носи ботуши от толкова добро качество.
Не, в никакъв случай не приличаше на слуга. Ако търсеше работа при някой господар и го погледнеше с тези тъмни, изпитателни очи, никога нямаше да го вземат. Или щяха да го назначат, размишляваше Клер, но никога на второстепенна длъжност.
— О! — възкликна той, разочарован от нейния отговор. Повървяха известно време мълчаливо и почти прегърнати, когато Клер отново реши, че е време да се отърве от него. Не го понасяше толкова близо до себе си.
— Известно време не бях тук. Може би ще ми разкажете нещо ново за моите… роднини. — Езикът му
