— Не, но аз…
— Тогава не можете да ми помогнете. Седнете там. — Посочи с глава към тапицираната пейка до прозореца. — Вземете си книга или нещо за писане и се занимавайте.
Клер седна до прозореца и се опита да погледне навън. Наложи се да отвори ръждясалата рамка със старовремски панти, за да види нещо, тъй като стъклото беше съвсем потъмняло и зацапано. Виждаха се градините и буренясалите хълмове към гората.
Клер остана дълго така, вдишваше сладкия хладен шотландски въздух и разглеждаше хълмовете. По някое време се извърна и забеляза, че Тревилиън я пронизва с очи. Изглежда четеше мислите й, а тя нямаше представа какво мисли той.
Изплаши се от настойчивостта, с която я гледаше, и от зеленикавия оттенък на кожата му.
— Много ли сте болен? — попита тя тихо.
— Бях — троснато отвърна той. Очевидно не искаше да говори с нея за своето здраве. — Четете само от време на време или сте от онези момичета, които ги мързи да отворят книга и прекарват времето си в безделие?
— Към всички ли сте толкова високомерен, или само с мен?
Той едва не се усмихна.
— Към всички съм еднакъв.
— Каква ужасна мисъл — произнесе тя тихо.
Сега той наистина се усмихна, и тя забеляза, че не изглеждаше нито толкова болен, нито дори толкова грозен. Когато отвори уста, за да каже нещо, той я предупреди:
— Никакви въпроси повече!
После се изправи и отиде при две тесни дъбови врати, вградени в стената. Когато ги отвори, Клер видя, че зад тях се криеха книги. Тя скочи пъргаво от пейката до прозореца и се мушна пред него, за да види по- лесно заглавията по гърба на книгите. Не забеляза как Тревилиън погледна към тила й. Той се наведе, за да вдъхне аромата на косите й. Те ухаеха на слънце и треви и той с усилие устоя пред изкушението да я целуне по врата.
Клер почувства, че изневиделица я побиват тръпки. Видимо потръпна, сякаш нещо беше опърлило кожата й.
— Аз… аз мисля, че е най-добре да си вървя.
Той направи онази гримаса, която толкова я дразнеше. Под мустаците му устните потрепнаха в лека усмивка, когато извади една книга от рафта.
— А аз си помислих, че искате да прочетете нещо. А, ето четиво за вас. „Преоткритият Тибет“. О, не, книгата е на италиански.
Той понечи да я върне на рафта, но Клер я грабна, като се стараеше да стои по-далеч от него.
— За ваше сведение, мога да чета на италиански. Случайно вече познавам тази книга. Не ви ли казах, че съм прочела всичко от капитан Бейкър?
— Да, казахте. Не си струва тези книги да се четат повторно, така ли?
— Главите, които ми харесаха, съм ги чела по няколко пъти.
— Какво имате пред вид с това „главите, които ми харесаха“?
— Защо се засягате толкова от думите ми? Човекът е писал за всичко, което е видял. Някои неща ми бяха твърде скучни.
— Кои например?
Беше направил крачка към нея. Клер намръщено се принуди да отстъпи назад.
— Неговото описание на превозни средства например — отговори тя припряно. — Има обичая да ги измерва и после да изброява всичките им размери: диаметър на колелата, дължина на каруците, големина на седалките и тъй нататък. Един безкраен списък, който довежда читателя почти до отчаяние.
— А може би вие не сте чак толкова голяма, колкото се мислите, за да оцените тези неща — заяви той подигравателно. — Вие…
Тя отново се обърна към него. В очите й се четеше такова въодушевление, че Тревилиън неволно потръпна. Клер имаше вид на човек, който вярва в нещо, и тъй като той отдавна вече бе загубил всяка вяра, в първия момент не можа да си обясни този ентусиазъм върху прелестното й лице. Наблюдаваше как очите й искряха от възбуда и устните й набъбваха. Защо не беше забелязал веднага, че е красива? Защо беше видял само повърхността и не оцени силния темперамент, който бушуваше под нея? Отново пристъпи още малко напред.
— Чудесното в неговите книги са описанията на хората — заяви Клер възторжено. — Той е великолепен познавач на човешките характери. Книгите на повечето изследователи в това отношение са доста скучни. Всички пишат някак дистанцирано и когато се натъкнат на нещо интересно, читателят най-често трябва да се задоволява с такива оскъдни описания като: „Днес видях едно необикновено племе. Членовете му се изхранват с мравки.“ Такова нещо може да доведе читателя до лудост. Той веднага иска да разбере дали тези хора пекат или варят мравките, дали ги отглеждат. Връхлитат го безброй въпроси. А капитан Бейкър винаги засища любопитството на своите читатели. Той обяснява всичко.
— Включително диаметъра на колела и превозни средства — каза Тревилиън почти машинално, впечатлен не толкова от думите й, колкото от страстта, с която ги произнасяше.
— Не мисля, че сте в състояние да разберете такова нещо.
— Но капитан Бейкър щеше несъмнено да го разбере, както и младият Хари, разбира се. — Тревилиън сам се стъписа от ревнивия си тон. За щастие, малката американка сякаш не го забеляза.
Тя се наведе да прочете заглавията по гърба на книгите, които лежаха на най-долния рафт, а погледът на Тревилиън се плъзна по тялото й. Толкова копнееше да сложи ръце на талията й, че пръстите му се разтрепериха.
— Сигурно постоянно намеквате за младостта на Хари, защото вие самият вече не сте млад? И баща ми се държи така с по-младите мъже. Изглежда това му създава чувство, че ги превъзхожда.
Клер се изправи отново и едва не се сблъска с Тревилиън.
— В този шкаф виждам книги само от капитан Бейкър. — Обърна се и се отдръпна малко, за да го погледне. Изразът на очите му накара дъхът й за миг да секне. Никога мъж не беше я гледал така. Нормално ли беше това? Очите му, в които най-често проблясваха подигравателни искри, бяха пълни с… Не беше сигурна с какво, но във всеки случай не беше ехидство.
Отстъпи крачка назад.
— Струва ми се, че и вие сте очарован от този човек. Права ли съм? — попита тя припряно. — Затова навярно и се обидихте, когато го критикувах.
— Какво носите под полата си? — попита той тихо. Клер отвърна с къс, нервен смях:
— Турнел. Къде сте живели, че не знаете какво е турнел?
— Прекарах много години в чужбина.
— Сигурно е така. — Тя се обърна отново към шкафа и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои малко пулсът й. — Ще взема тази книга. Въпреки, че съм я чела поне десетина пъти.
Той взе книгата от ръцете й, прочете заглавието „Търсенето на Пеша“ и я сложи обратно на рафта.
— Щом като сте я чели десетина пъти, наистина ще ви е скучна.
— Но тя няма да ми е скучна. Аз…
Сложи длани върху китката й и й попречи да вземе отново книгата.
— Имам нещо от него, което положително не сте чели.
Тя дръпна ръката си.
— Чела съм всичко…
— Става дума за ръкопис, който не е печатан.
Клер затаи дъх, обърна се към него и се усмихна.
— Моля ви, покажете ми го.
Има най-откритото лице на света, помисли си Тревилиън. По него можеше да се чете като в отворена книга. И това усърдие, тази жажда за знания, които се изписваха по него — Тревилиън се трогна. На драго сърце би й дал повече, отколкото можеше да научи от книгите. Отдръпна се неохотно от нея, отиде при една ракла до стената, взе някакъв ръкопис и й го подаде.
— „Ухаещата градина“ — прочете Клер, — преведена от капитан Бейкър. — Погледна го и му се усмихна
