да го погледне в лицето.
— Пак ли срещна Тревилиън?
Усмихна се на смайването й.
— Нали ти казах, че знам всичко, което става в къщата. Не бива да разказваш на никого за Тревилиън. Никой, освен нас двамата не знае, че той е тук — каза Хари строго.
— Защо?
— Има си причини. С него ли прекара толкова време? Затова ли пропусна обеда и чая?
— Четох в неговата стая. — Очите й блестяха. — В стаята на принца.
— Харесваш ли Тревилиън?
— Не знам — каза тя откровено. — Той е странен човек, нали?
Хари се изсмя.
— По-странен, отколкото можеш да си представиш. Но не те е докосвал все пак, или?
Клер го погледна ужасена.
— Не по начина, за който си мислиш. Той е съвършен джентълмен. Е, не съвсем съвършен. Понякога много ме ядосва, но има няколко интересни книги.
— Мога да си представя — каза Хари със саркастичен тон и се нацупи. Намираше се между чука и наковалнята. В крайна сметка не можеше да забрани категорично на Клер да се среща с Тревилиън. В такъв случай щеше да го попита защо не бива да го вижда и ако Хари не й дадеше задоволителен отговор, може би брат му щеше да изплюе камъчето. Хари не се съмняваше, че той щеше да й каже: „Моят малък брат се бои да не разбереш, че аз съм дукът, а не той.“
Хари я поведе обратно към къщата.
— Трябва да се прибираме. Утре ми се налага да изляза много рано и няма да ме има няколко дни.
— О, Хари, не може ли веднъж да прекараме деня заедно? Защо не оставиш за един ден работата си?
— Друг път. Утре тръгвам, преди да зазори, още няма да си станала — Докосна я с пръст по нослето. — Но може би следващият път ще дойдеш с мен. И ти обещавам, че като се върна, ще имам повече време за теб. — При тези думи Хари отново се намръщи от досада. Надяваше се, че периодът на ухажването на годеницата вече е минал, но появяването на Тревилиън проточваше нещата.
Той се усмихна.
— Какво ще кажеш за една целувка? — Наклони се и притисна устните си в нейните. В този миг Клер обви ръце около врата му и притисна затворените си устни към неговите. Хари оцени целувката й като крайно незадоволителна — не харесваше девственици и не изгаряше от желание да ги посвещава в любовта. Падаше си по жени, които му даваха нещо.
Когато Хари я отмести от себе си Клер все още поднасяше устните си със затворени очи. Той я погледна мрачно и каза:
— Страхувам се, че не е добре да те оставям тук сама. Ще трябва да говоря с мама да насрочи датата на нашата сватба.
Клер му се усмихна, но в този миг си спомни отново за ръкописа, който беше чела днес, и за всички тези истории за никога несекващата страст. А къде беше страстта между нея и Хари? Къде бяха камбаните и вълшебните песни на сирените? Но може би най-напред трябваше да овладее изкуството да целува, за да се появи по-бързо страстта.
Свали ръце от шията му и благоприлично тръгна до него към Брамли.
Когато се събуди на следващия ден, беше четири часа сутринта. Дали Хари беше заминал? На пръсти, за да не я чуе госпожица Роджърс, която спеше в съседната стая, Клер изтича до прозореца. Беше още прекалено тъмно, за да види нещо. Опря се на лакти на перваза и се загледа към езерото сред парка. В този миг й се стори, че там нещо се движи. Може би е сърна, помисли си тя, но после видя, че е човек.
— Тревилиън — възкликна Клер, невъзможно бе да е друг. Облече се бързо.
Слагаше си бельото, когато си каза, че не бива да тича след този човек. Това важеше за всеки мъж, но още повече за такъв като Тревилиън. Но после си представи как в противен случай ще прекара отново деня изолирана и страхът от самотата взе връх над разума й. В края на краищата Хари вече знаеше, че в негово отсъствие тя прекарва времето си с Тревилиън, и не беше против. Закрепи шапката към косите си, изтича от стаята и се шмугна надолу по стълбите. После изхвърча от къщата и започна да търси Тревилиън.
Десетина минути по-късно беше близко до отчаянието. Той сякаш беше изчезнал, а не смееше да го извика по име, за да не чуе някой.
Вече щеше да се връща обратно, когато едва не изпищя от уплаха — съзря лицето му само на педя разстояние от своето зад живия плет.
— Ужасно ме изплашихте — упрекна го тя. — Защо се криете тук в храсталаците?
— Знаех си, че ще ме търсите — отвърна той. — Извинете ме за самонадеяността. — С тези думи й обърна гръб и си тръгна.
На Клер не й се искаше да признае очевидния факт, че го търсеше.
— Излязох само да се пораздвижа — каза тя. — Днес утрото е чудесно. — Вдигна глава към още тъмното небе. — И въздухът е толкова прохладен и свеж.
— Е, тогава ви желая приятна разходка — каза той и се отдалечи.
На Клер й идваше да го засипе с проклятия. Този невъзможен човек не се сещаше дори да я покани в къщата!
— В известен смисъл наистина ви търсех — призна си тя.
Той се обърна към нея.
— Така ли? И какво щяхте да искате от мен? Още книги? Или да си поговорим пак за капитан Бейкър?
— Зърнах ви от прозореца, и си помислих, че ще е хубаво да ви придружа при разходката ви. Като бъдеща дукеса трябва да се грижа гостите ми да не скучаят и да се чувстват добре…
— Колко време ще ви трябва, за да престанете с извъртанията? Два или три часа?
Клер рязко се обърна и тръгна към къщата.
— Е, добре, елате с мен — каза той на гърба й. — Но само в случай, че издържате на ходене. Не устройвам излети за кекави госпожици.
Тя се обърна и го огледа от главата до петите. Прецени критично широкоплещата му фигура, по която нямаше ни грам излишни тлъстини, и бастуна, от който явно се нуждаеше.
— Колкото вие издържите, толкова ще издържа и аз.
— Ще видим.
Час по-късно Клер почти съжаляваше за самохвалството си — почти, но не съвсем. Тревилиън я водеше през стръмни, обрасли в трева хълмове и пенливи потоци. Когато за пръв път стигнаха до буен поток, тя се надяваше, че той ще й помогне да мине на другата страна. Тревилиън обаче продължи и дори не погледна назад.
— Почакайте! — извика тя след него.
Той се обърна.
— Какво има?
— Как да мина от другата страна?
— С крака — отвърна той, обърна й гръб и се заизкачва по обраслия склон.
Клер нямаше желание да продължава разходката с мокри крака и се огледа за камъни или дъски, които да й послужат за мост.
— Ако ви е страх, опитайте с ей това там! — Той се спря и посочи едно дърво, което се бе протегнало през потока малко по-надолу. Дънерът му нямаше и десетина сантиметра ширина.
— Но аз не съм въжеиграчка — извика тя.
Тревилиън само сви рамене и отново й обърна гръб.
— Почакайте! — извика тя повторно. — Ще ми дадете ли бастуна си?
Той погледна първо нея, после бастуна и се усмихна. Спусна се от стръмнината, нагази до средата на потока и й го подаде.
— Можете да ме пренесете и на ръце, знаете ли?
