на самотно малко момче, което се нуждаеше от нея. Целуна го по челото, когато се сгуши в тялото й.
След час Оман се върна и каза:
— Поръчението е изпълнено.
Клер, която държеше в прегръдките си Тревилиън, вдигна за миг очи към него. Но когато срещна погледа му, се изплаши. Имаше някаква промяна у него. И тъй като идваше от преговори с малката й сестра, Клер се досети защо е така смазан.
— Къде ви е смарагдът? — попита тя, когато забеляза, че големият квадратен камък липсва от тюрбана.
Оман само сви рамене.
— Временно ли й го дадохте или го подарихте?
— Отстъпих й го само за следващите три дни. Камъкът само ще спечели от това, че ще го носи такова младо и красиво същество.
— Ах, Маймунке — простена Клер тихо и погледна спящия в прегръдките й мъж. Като оставим настрана цената, малката щеше да си свърши добре работата, Клер го знаеше от опит. Несъмнено Маймунката щеше да е очарована да изплете мрежа от лъжи, които да внушат на хората в Брамли, че Клер лежи в стаята и не бива да я безпокоят.
Към полунощ Тревилиън заспа дълбоко и Клер се освободи от прегръдката му. Изправи се до леглото и го погледна от високо. Беше толкова капнала, че вече дори не чувстваше умора. Двата дълги прехода пеша, продължилите с часове танци и потресът от гледката на тежко болния Тревилиън я бяха съсипали напълно. Струваше й се, че ако легне, никога няма да има сили да стане отново.
Тревилиън лежеше по гръб и най-сетне спеше спокойно, настойчивите тъжни очи бяха затворени. Клер се наведе и отмахна влажните кичури от челото му. Косата му беше прекалено дълга, но въпреки това му отиваше. Оман беше запалил няколко свещи и на топлата им светлина тя се загледа в лицето му. Следобед му бе казала, че кожата му е загубила предишния си зеленикав оттенък и това беше вярно. Сега бе опъната и със здрав загар.
Докосна предпазливо продълговатия белег на лявата му буза, после другия отдясно и се запита какво ли ги е причинило. Това лице криеше тайни и тя изгаряше от любопитство да ги разкрие. Високи скули. Силна, енергична брадичка, покрита с небръсната четина. Гъстите му мустаци бяха меки на допир и сега забеляза, че покриваха наполовина една много чувствителна уста.
— Боже милостиви, Тревилиън, вие сте бил твърде привлекателен мъж — прошепна тя. Наистина, не притежаваше светлата, пращяща от здраве хубост на Хари. В някоя мелодрама Тревилиън би бил идеалното въплъщение на злодея, а пък Хари — на ангела. Може би трябваше да подшушне това на приятеля на Маймунката, онзи, който поставяше пиеси с един актьор.
— По-добре ли е?
Клер се сепна, сякаш я хващаха на местопрестъплението, че докосваше Тревилиън. Обърна се към Оман.
— Мисля, че най-лошото мина. Често ли страда от тези припадъци? — Клер се питаше дали това беше някаква неизлечима болест. Но всъщност боеше се да чуе, че Тревилиън е обречен.
Оман отново само сви рамене, което можеше да означава, че не знае, не го е грижа или че всичко е във властта на Аллаха.
— Ще ми донесете ли малко топла вода? Искам да го измия.
След няколко минути Оман се върна с кана топла вода и Клер изми лицето и шията на Тревилиън. Отметна завивката и разкопча колана, който стягаше килта. Внимателно и с известно страхопочитание откопча сребърната катарама, гравирана с емблемата на предводителя на клана, която прикрепяше карирания плат към рамото. Остави я на масичката до леглото.
Тревилиън спеше като мъртвец и сякаш нищо не можеше да го събуди. Дори не помръдна, когато Клер го обърна настрани, за да измъкне килта изпод тялото му. Ленената риза беше мокра от пот. Разкопча я до половината и изтри с влажна кърпа гърдите му.
Когато стигна ключицата, забеляза първия белег. Стресна се въпреки белезите на лицето му. Продължи да разкопчава ризата и откри още два белега. Тогава събра смелост и смъкна ризата докрай.
Гърдите му бяха мършави, но много мускулести. Колкото и слаб да беше в момента, очевидно бе човек, свикнал с големи физически усилия. Но онова, което особено я заинтригува, бяха многото светли белези по ребрата му. Докосна замислено браздите в кожата. Предполагаше, че са прободни рани с нож. Как ли ги е получил, питаше се тя.
Отстъпи крачка назад от леглото и се опита да си представи какво ли се е случило. Неочаквано й се прииска да го съблече напълно, за да види какво още са му сторили. Извика Оман.
— Помогнете ми да го съблека — каза тя и отбягна погледа на човека. Дано не си помислеше нещо лошо за американските момичета.
Тревилиън изстена, когато Оман с помощта на Клер успя да свали ризата от тялото му. По гърба му белезите бяха още повече. Четири от тях бяха в една редица, която се извиваше като дъга от гръбначния стълб през лявото рамо. Дали не бяха от нокти на голям хищник?
Клер отпрати Оман и се зае да измие и гърба на Тревилиън. После отвори шкафа до стената и намери там чиста риза. Беше доста странна риза, от фин памучен плат и щампована с малки кафяви и бели фигурки на хора. С неимоверни усилия успя да му я облече и тъкмо свърши, той започна отново да трепери. Без да се замисля, Клер легна отново при него, притисна го към себе си, погали го по челото и се опита да го успокои. Тревилиън се мяташе, разтърсван от нов пристъп на треска.
Той бавно идваше на себе си. Беше му трудно да си спомни къде се намира. Отначало му се струваше, че е отново в Пеша и че балдахинът над него е от леглото на Ниса.
Но когато извърна глава и видя каменните стени и тъмната, строга дъбова ламперия, отново си спомни всичко. Със сигурност главата му почиваше върху твърда женска гръд. Обърна се и видя, че Клер го притискаше в прегръдките си, преметнала крак върху тялото му. Тя спеше, но когато той се размърда, отвори очи и му се усмихна.
И така естествено, както денят сменя нощта, той сложи ръка на гърдите й и я целуна по шията.
За миг Клер затвори очи, усетила устните му по кожата си. Несъзнателно разтвори бедра, а Тревилиън се претърколи върху нея. Внезапно той се преобрази от болно дете в страстен мъж.
Устните му милваха шията й нагоре към ухото. Захапа меката висулка, докато ръката му галеше ненаситно гърдите й. Клер изви гръбнак срещу него.
Дланите му се спуснаха надолу по хълбоците й и погалиха бедрата, но той се спря, улови брадичката й и я накара да го погледне. Изглеждаше решен да й докаже, че не е безпомощният болник, а е той, Тревилиън.
Тя прочете зова в очите му и го отхвърли. Обърна глава настрани.
— Не — прошепна тя.
Без да каже нито дума, Тревилиън се отдръпна и Клер се изправи. Ръцете и тялото й трепереха неудържимо. Час по-скоро трябва да се махам от тук, помисли си тя и тръгна към вратата.
— От колко време си тук? — попита Тревилиън.
Тя се спря насред стаята.
— Две нощи и един ден — отговори тя, все още неспособна да овладее треперенето си.
— И се грижеше съвсем сама за мен?
— Оман ми помагаше. — Клер си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— А какво казаха онези, от къщата, за отсъствието ти? Навярно Хари се е тревожел.
Клер разбираше защо й задава един след друг тези делнични въпроси — боеше се тя да не си отиде, искаше да я задържи поне още малко.
— Никой не знае, че бях в твоята стая. Сестра ми убеди всички, че съм много, много болна и не бива да ме безпокоят. Сигурно е разправяла, че съм пипнала едновременно едра шарка и холера — или някоя друга ужасно заразна болест. — Гледаше го за пръв път открито. Никога не беше забелязала, че има толкова гъсти вежди.
Той се усмихна.
— Ти си наистина невероятна и имаш прелестна сестра.
— Тя не го направи безкористно. Отмъкна смарагда на Оман за три дни, а от мен поиска колието ми с
