Той завеща на баща ми десет милиона, на майка ми също десет — дядо винаги защитаваше правото на жената на независимост — и на мен останалите десет като имущество под опека.
— А какво получи твоята достойна за възхищение сестра?
— Тогава тя още не беше родена.
— Мога да си представя, че и за нея ще има достатъчно пари.
Клер не отвърна нищо на думите му.
Той я погледна внимателно. Тя пререждаше машинално предметите на масата до леглото.
— И какъв е краят на историята? — попита той.
Клер не желаеше да му разкрива повече от вече казаното. Защо той никога не се задоволяваше с думите й. Защо ровеше като куче, надушило кокал под повърхността?
— Краят на историята ли? Той е съвсем прост. Моите родители похарчиха наследените пари.
Тревилиън направи ужасена физиономия. Клер се усмихна едва-едва.
— Баща ми е почитател на хубавите неща в живота. Пада си по коне, бренди и пътешествия със собствената яхта.
Значи безделник, реши Тревилиън.
— А майка ти? Тя как успя да пропилее своето наследство?
— Държеше на всяка цена да влезе в обществото, до което не е имала достъп като дете. И затова поддържаше салон и даваше приеми.
— Тя е прахосала десет милиона за партита? — попита той недоверчиво.
— Родителите ми похарчиха доста пари и за моето възпитание. Имах всичко, които исках. Същото важи и за Маймунката.
На Тревилиън му потрябва време, за да смели чутото.
— И значи сега твоето семейство притежава само имуществото под опека, което ти е завещал дядо ти?
— Да.
— И какви претенции можеш да повдигнеш ти за него?
— След смъртта на дядо всяка година ми се изплаща една четвърт от лихвите.
— Това означава, че в действителност сама си плащала за възпитанието и образованието.
Тя не отговори на хапливата му забележка.
— А когато се омъжа, ще получа капитала.
— Искам да чуя цялата история! — извика Тревилиън. — Хайде, изплюй проклетото камъче!
— Ще получа парите само при условие, че моите родители одобрят човека, за когото искам да се омъжа. Дядо е включил това условие, защото вече имал горчив опит с по-младата си сестра. Подарил й цяло състояние, а тя се запознала с някакъв нехранимайко и се омъжила за него. Негодникът пропилял всичко до последното пени.
— И какво направила тя после?
— След като парите се изпарили, се върнала при дядо ми и заживяла при него.
— И предполагам, че докато бил жив той, вече не й е дал нито пени.
— Нужно ли е да сте винаги толкова циничен? Когато дядо умря, тя продължи да си живее доста прилично от лихвите на сумата, която той й остави. Но дядо ми се е заклел още навремето, че повече няма да облагодетелства нехранимайковци.
— Значи е държал под контрол близките си?
— Той не обвърза с никакви условия наследството, което остави на майка ми и баща ми — възрази ядосано Клер.
— И така, сега имаш двама родители без средства за съществуване и сестра, която няма да получи нито пени от наследството на дядо ти. А кой ще вземе твоето наследство, ако се омъжиш за човек, който родителите ти не харесат?
— Не зная — отвърна тя тихо.
— Мисля, че Хари е добър за тях — каза Тревилиън.
— О, да. Майка ми твърди, че дори да притежаваше сто милиона, пак нямало да попадне в такива отбрани кръгове на обществото. И баща ми напълно одобрява начина на живот, който водят Хари и приятелите му.
— Тоест това, че прекарват дните си като убиват животни, а вечерите — като преяждат и пият бренди до безсъзнание?
— Но Хари управлява тази огромна къща и още три такива! Това поглъща цялото му време!
— Милото ми трудолюбиво и съзнателно американче, налага се да ти възразя, че Хари управлява своите имения толкова, колкото ги управлявам и аз. Той наема хора, които го вършат вместо него. Ако някой тук въобще управлява, това е майката на Хари.
— Не е вярно! Хари е принуден всеки ден да пътува по работа.
— Но под работа Хари разбира различно нещо. Той посещава различни магазини. Разглеждала ли си по-отблизо къщата? Тя е претъпкана с картини, мебели и финтифлюшки от всевъзможни епохи, а пък конюшните — с коне и екипажи. Тукашните дукове винаги са се женили само за богати жени и са прекарвали времето в безделие и разсипничество. Хари е възпитан в тази традиция.
— Да не искаш да кажеш, че той се жени за мен само заради парите ми?
— А ти не се ли омъжваш за него само защото искаш да станеш дукеса?
— Не, аз обичам Хари! Обичам тази къща и начина на живот в нея. Обичам и хората, които живеят тук, и страната!
— Ти обичаш романтиката. Ти обичаш това, което смяташ за истината. Ти обичаш — какво невероятно съвпадение! — точно същото, което искат за себе си твоите родители, за да станеш дукеса, да получиш наследството на дядо си и да им осигуриш живота, който те са свикнали да водят.
— Знаеш ли, не те харесвам много.
— Повече харесваш Хари?
— Много повече. Той е добър, мил и…
— … хубав.
— Да — потвърди тя предизвикателно и вдигна брадичка.
— Хубавата външност е позволила на поколения дукове Макарън да се женят за богати жени.
Клер замълча.
— И били ли са щастливи тези богати жени с дуковете Макарън?
— Повечето — да. Доколкото мога да съдя, мъжете от семейството трябва да са били превъзходни любовници и, противно на очакванията, до голяма степен верни на съпругите си.
— А какво повече може да иска една жена, нали? — попита Клер тихо.
— Ако аз бях жена, щях да искам много повече от мъжа — извика Тревилиън, сякаш и навън трябваше да го чуят.
Не й хареса обратът, който взе разговорът.
— Време е да се прибирам. Хари ще се върне днес и искам да го видя. Надявам се, че вече си добре, и ще кажа на Оман да…
Когато минаваше покрай него, Тревилиън посегна към ръката й и за миг я улови.
— Не си тръгвай — прошепна той.
Клер го погледна в очите и за частица от секундата надзърна като че ли в дъното на душата му. За нищожен миг проникна под студената му грапава обвивка и разбра, че е самотен. Толкова самотен, колкото и аз, помисли си тя. И също толкова отритнат от обществото.
Мигът отлетя толкова бързо, колкото се появи и на лицето му отново се изписа онзи подигравателен израз, който й препречваше всякакъв достъп до душата му. Отблъсна рязко ръката й.
— Тръгвай, върви при своя дук. Ще видиш коня, който е купил за теб. — Тревилиън й обърна гръб.
Клер бързо взе решение. Наистина, каза си, че ще остане, защото той е болен и се нуждае от грижи. Но в себе си знаеше истината. Нуждаеше се от неговата компания, от острия му като бръснач ум, който я пришпорваше да мисли. Трябваше да признае — той й се надсмиваше, беше присмехулник и циник, но у него имаше виталност, която я заразяваше и й даваше чувството, че също е жива.
Клер без обяснения излезе от стаята, за да поговори с Оман. Написа бележка, с която съобщаваше на
