рубините.
— И ти й го даде?
— О, да. Не харесвам рубини, приличат ми на капки кръв. Смарагдите са много по-хубави. Нежни като пролетна зеленина.
Той затвори очи и се отпусна върху възглавниците.
— Благодаря ти.
Тя още усещаше устните му върху шията си.
— Мисля, че сега си по-добре. Оман ми каза, че след пристъпите бързо се оправяш. Вече трябва да тръгвам.
Той я погледна с умоляващ поглед.
— Моля те, не си тръгвай.
Клер беше сигурна, че той твърде рядко употребяваше думата „моля“…
— Аз… аз не мога да остана тук.
Лицето му се изкриви в познатата иронично — проницателна усмивка.
— Тръгваш си, защото те целунах!
— Не биваше да го правим — каза тя тихо.
— Бях още съвсем унесен. Не бива да ми се сърдиш за това.
— Не ти се сърдя. Просто…
— Аха, разбирам. Хари, нали? Тревожи те това, че моите целувки ти харесват повече от неговите. Или Хари още не те е целувал? Доколкото си спомням, той обича конете повече от жените, а опитните жени — повече от девиците.
— За твое сведение, аз харесвам целувките на Хари — отвърна тя озлобено и заобиколи леглото, за да види лицето му. — Обичам всичко у него. Във всеки случай е по-хубав от теб — с твоите черни като катран очи и с обезобразеното ти от белези тяло. Бас държа, че Хари няма нито един белег.
Тревилиън продължаваше да се усмихва с превъзходство.
— Но ти познаваш моето тяло, а не неговото — каза той толкова тихо, че тя едва го разбра.
— Отвратителен си.
Тя се обърна да си върви, но той я хвана за китката.
— Извини ме — каза той. — Извини ме за това, че поисках да любя една хубава жена, която лежеше в леглото ми. Това беше наистина отвратително от моя страна. Извини ме също, че завиждам на Хари, на когото всичко пада от небето. Права си: това е достойно за осъждане. В бъдеще ще се постарая да се владея по-добре.
Тя го изгледа гневно.
— Това не е искрено извинение.
— Но и не може да бъде такова, нали? Наистина може да ме проклинаш, но как да се разкайвам за нещо, което на драго сърце бих повторил?
Клер се разсмя.
— Ти наистина си отвратителен. — Искаше да измъкне ръката си, но той не я пускаше.
— Остани при мен. Хайде да си поговорим — помоли той и за миг тя съзря откровеност в очите му и молба, която беше искрена.
— За какво? — Още в мига, когато го каза, знаеше, че е загубена. Сама беше доловила в гласа си желанието да остане при него. — Аз трябва… — започна тя отново.
— Защо искаш да станеш дукеса? — попита той.
— Смешен въпрос. — Клер дръпна по-силно ръката си и я освободи от менгемето на дланите му. — Ако трябва да попитаме всички жени на света дали искат да станат дукеси, ще ми се да видя онази, която ще откаже.
— Дори кралиците, и принцесите ли?
— Мисля, че кралиците и принцесите с особено удоволствие биха станали дукеси. Престиж без всякаква отговорност.
— И ти ли това искаш — престиж?
— Аз искам Хари. Но сега наистина трябва да тръгвам.
— Не, не, остани още… разкажи ми нещо.
— Имаш предвид приказка?
— Не, истинска история. Разкажи ми за… — Той трескаво търсеше тема. Нещо такова, което да я накара да остане още малко при него. Тя му създаваше чувството, че наистина може да се излекува — не само от маларията, но и от всички рани, които беше получил през живота си. — Разкажи ми за своите родители.
Тя помълча малко.
— Ще ти разкажа една любовна история — истинска при това. Майка ми някога е била много хубава жена.
— Толкова хубава, колкото малката ти сестра ли? — Погледът му се насочи към гърдите й и гласът му стана тих и съблазнителен: — и като теб?
— Искаш ли да чуеш историята или не? — скара му се тя, но обърна настрани поруменялото си лице.
Той се усмихна и се облегна на възглавниците, явно доволен от въздействието на думите си.
— Да, разбира се.
— Трябва да се закълнеш в живота си, че няма да казваш на никого онова, което сега ще ти разкажа. Майка ми ще ме убие, ако научи. Тя би ме убила и ако разбере, че знам.
— Заклевам се — каза Тревилиън и се постара да изглежда сериозен.
— Майка ми с голямо удоволствие разказва, че произхожда от стара и уважавана вирджинска фамилия, но в действителност е прекарала детството си в дървена колиба в Смоуки Маутнънс. Израснала е без образование и бедна като църковна мишка.
— Но била хубава?
— Много хубава. На седемнадесет година напуснала бащиния си дом и заминала за Ню Йорк. Не знам откъде е взела пари за пътуването. Маймунката твърди, че баща й предния ден продал няколко свине и майка ми откраднала парите, докато родителите й спели, и запрашила за Ню Йорк. Но аз съм винаги малко скептична към историите, които разказва сестра ми. Така или иначе майка ми си платила пътуването и се появила в Ню Йорк в скъп костюм. Тук си намерила работа в парфюмерийния отдел на един елегантен магазин. И там се запознала с баща ми, влюбила се, омъжила се за него и двамата живеят щастливо заедно до ден-днешен.
— Разбирам — каза Тревилиън след известно време. Лицето му нямаше вече това меко, съблазнително изражение, а изглеждаше съсредоточено и напрегнато, както винаги, когато трябваше да реши някаква гатанка. — Двамата са се възползвали от великата американска свобода, с която твоята страна толкова се гордее, спечелили огромно състояние и направили от теб богата наследница и кандидат — дукеса.
— Не е точно така.
— Нима? — Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш би пробил дори стена.
— Моят дядо — бащата на баща ми — беше известен като Командора.
Тревилиън вдигна изненадано глава и я погледна с блеснали очи.
— Както виждам, името не ти е съвсем непознато — каза Клер и се усмихна, доволна, че е успяла да го впечатли.
— Каква щастлива случайност, че майка ти се влюбила тъкмо в сина на един толкова богат човек.
— Да. Може би няма да ми повярваш, но дядо ми съвсем не мислел да затрупа младоженците с пари. Във всеки случай не и със значителни суми. Те получавали десет хиляди долара годишно.
— Значи умирали от глад.
— За човек, свикнал да живее на широка нога като баща ми, това действително били трохи — отвърна тя светкавично.
— Но двамата с майка ти това не ги е смущавало. В края на краищата те се обичали.
Клер не позволи да я извади от равновесие със своя цинизъм.
— Когато дядо почина преди петнадесет години, остави в наследство около тридесет милиона долара.
