Вземаше късчетата хартия от масата и четеше, колкото можеше: записка за езика на Пеша и жителите й, миниатюрни скици на пешанци и техните дълги одежди, с ръце, от горе до долу отрупани с накити; записки за размерите на стените и разстоянията между тях.
Насочи се към осмата маса и преживя най-големия шок в живота си, тъй като там намери бележки за самата себе си, написани, както веднага позна, с дребния уверен почерк на Тревилиън. Беше записвал всеки разговор, който бяха водили досега. Прелисти набързо страниците, в които се разправяше как се опитвала да излезе на глава с обитателите на Брамли. Тревилиън блестящо я описваше като добронамерено, но твърде наивно дете.
Сред изписаните страници намери още скици. Вече беше виждала стотици илюстрации на капитан Бейкър и познаваше отлично стила му. Най-отгоре имаше скица, изобразяваща как е преметнала Хари върху един стол и го тупа по гърба, за да излезе костилката, с която се задавил. Тя беше грамадно, прилично на кон женище, а Хари — малко слабовато човече. Друга рисунка я показваше седнала до прозореца на Тревилиън и забила нос в някаква книга, да гризе ябълка. Отдолу пишеше: „Богата американка чете капитан Бейкър на латински.“
Откри трета скица, на която беше възседнала подплашен кон. Размахваше камшика, за да накара стар болен човек да усмири коня й. На друга карикатура седеше начело на невероятно дълга маса, с херцогска корона на главата, а от двете й страни бяха насядали роднините на Хари, всичките великолепно шаржирани.
Бавно, безкрайно бавно остави листовете на масата и пристъпи към прозореца.
— Намери ли каквото търсеше? — попита Тревилиън зад гърба й.
Клер дори не трепна, когато чу гласа му. Обърна се и го видя, облечен в странен халат, да й се усмихва, сякаш очакваше да бъде поздравен, задето толкова дълго е опазил тайната си.
— Ти си капитан Бейкър — успя да прошепне тя.
— Точно така — гордо произнесе той и зачака.
— Трябва да вървя. Хари вече си е дошъл.
Усмивката угасна върху лицето на Тревилиън. Улови я за ръката, преди да стигне до прага.
— Само това ли ще ми кажеш? Преди ме засипваше с въпроси за капитан Бейкър.
Клер дори не го погледна.
— Няма какво повече да кажа. — Колкото се може по-учтиво освободи ръката си и тръгна надолу по стълбата.
— Ще те видя ли утре? — извика той след нея.
Тя се спря и се обърна назад.
— Не. — И продължи надолу.
— Все ми е едно дали ще дойдеш ли не — извика Тревилиън след нея. Ех, тези женски настроения, помисли си той. Току-що се бяха запознали и тя обяви капитан Бейкър за велик човек… да, точно думата велик беше употребила, а сега, когато кумирът й стоеше пред нея от плът и кръв, побягна като от чума.
Тревилиън тръсна глава, може би пък избяга, обзета от страхопочитание през него? Такова нещо беше забелязвал и у други свои почитатели. Едва говореха от смущение.
Той се усмихна и се втурна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.
Настига я точно до вратата към градината и я дръпна назад.
— Няма причина да се боиш от мен — каза той. — Нали видя, че съм човек като всеки друг — същество от плът и кръв. Може пак да идваш при мен.
— Може ли?
— Да — отвърна той. Изобщо не усети иронията във въпроса й.
Тя стоя почти цяла минута, вперила очи в него.
— Белезите по бузите ти са от африканско копие нали? Влязло е от лявата страна и е излязло от дясната.
Той кимна.
— А белезите по ребрата ти са от африкански лъв, който те е нападнал отзад?
Усмивката му стана по-широка. Действаше му като мехлем на душата, че тази жена знаеше толкова много за него. Подвизите му бяха известни на доста мъже, но за малко жени книгите му бяха достъпни.
— А белезите от нож върху гърба ти? — попита тя.
На това той не даде отговор веднага.
— Ти си посветен в суфизма2 — каза тя тихо. Той беше силно впечатлен от разкритията й. Клер невесело се усмихна.
— Сега знам това, което другите не знаят. Ти наистина пишеш, че си бил посветен в суфизма, но един критик заяви, че било невъзможно да останеш жив след онези… ритуали. Ако си спомням добре, става дума за церемония, при която си изпаднал в транс и после сам си нанасял раните… — Тя не искаше да си представя какво е правил със себе си по време на този ритуал, но в края на краищата той беше учен, каквито преди него не е имало. Не се задоволяваше да изследва основно една тема — искаше да изпита всичко сам. За да бъде посветен в суфизма, трябваше да изпадне в транс и да се пробожда с нож, докато пее и танцува. Посветеният в суфизма можеше да лекува раните на учениците си, като сложи ръка върху тях.
С лек поклон Тревилиън потвърди точността на думите й. Клер го изгледа слисана и улови дръжката на вратата. Той сложи ръка върху нейната.
— Каквото било — било. Може винаги да идваш при мен. Ще те науча… — Той се усмихна. — Ще те науча на езика на Пеша.
Тя изтегли ръката си изпод неговата.
— А на какво ще те науча аз?
— Да ме научиш? Аз владея всички езици, които говориш. Аз…
— Може би ще дообогатя представите ти за богатата американка? Какви чувства изпитва в стремежа си да стане дукеса?
— Не те разбирам!
Тя трябваше да излее гнева си. До преди миг се надяваше, че ще успее да избяга в градината, преди да избухне.
— Ще напишеш ли книга, като използваш онези там бележки от масата? Твоите наблюдения и анализи върху моя душевен живот? Ще виждам ли карикатурите си във всички книжарници по света?
Мина време, докато Тревилиън проумее за какво говори.
— Както вече си се убедила, записвам си всичко, което наблюдавам.
— А също и за онова, което приятелите ти споделят с теб? — Тя се усмихна с горчивина. — Сега, когато разкрих тайната ти, не мога да разбера защо веднага не отгатнах кой си. Белезите. Студените очи, които виждат всичко и аутопсират всеки, за да го опишат за каталога. Ще ми дадеш ли латинско название, тъй като пръв си ме идентифицирал? Americana bakera, може би? Ще претендираш ли за авторски права или не съм достатъчно интересна за теб?
— С какво съм заслужил такава жестока присъда? Не съм сторил нищо, което…
— Наистина ли не си? При всеки удобен случай разпитваше за мен и за семейството ми. Искаше да разбереш какво мисля за хората, които са ми близки. — Клер прехапа устни от гняв. Какво е мнението ми за капитан Бейкър. — Изгледа го от главата до петите. — А ме разпитваше всъщност за самия себе си. Та това си е като да подслушваш зад вратите, не е ли така, капитан Бейкър? Или може би Тревилиън? Или въобще без име, анонимен, както досега?
Отново посегна към дръжката на вратата, но той й препречи пътя.
— Не исках да те засегна. Имам сериозни основания да крия истинската си самоличност.
— За да подслушваш хората, нали?
— Не подслушвам никого.
— Може би жителите на Пеша са на друго мнение. — По лицето му личеше, че още не разбира какво имаше пред вид. — Нека да ти обясня нещо, пък ти се наричай както си искаш — не съм дивачка в африканския пущинак, която да оглеждаш с изследователски интерес. Като си помисля само как ме наблюдаваше в къщата на Мактарвит! И сетне, как тук… като се грижех за теб… — Отстъпи крачка назад, сякаш не понасяше присъствието му. — Не съм от онези примитивни същества, чиито обичаи и навици
