него.
— Тревилиън може да бъде много груб — каза Хари с пълна уста. — Но жените винаги го харесват.
— Аз също го харесвах. Гледах на него като на приятел, но той само ме е използвал. Изследвал ме е. Водел си и записки за мен, сякаш съм от онези диваци, чиито странни обичаи наблюдава и записва.
— Искаш ли да опиташ говеждата пържола? Великолепна е.
Клер седна на масата и Хари сложи парче говеждо в чинията й, но тя не го докосна.
— Можеш ли да ми кажеш какво го е направило толкова студен, толкова безчувствен?
Въпросът й го озадачи. Тревилиън безчувствен? Боже милостиви, та той не познаваше по-избухлив, по- подчертано чувствителен човек от него!
— Защо е тук? Защо си го приел при себе си?
— Какво ти разказа за роднинството си с нас? — Хари затаи дъх и зачака отговора й. Тревилиън му беше казал, че не желае херцогството, но беше достатъчно само да промени решението си и той, Хари, щеше да остане на сухо. Наистина щеше да получи малко пари от майка си, но абсолютно нищо друго. Тоест, оставаше с празни ръце, ако изпуснеше своята американка — нещо, което не смяташе да допусне.
— Каза, че бил братовчед, но не уточни точно какъв.
— Да, той ми е роднина, както и всички тези хора, които живеят в къщата.
— И ти се грижиш за тях? — каза Клер.
— Правя каквото ми е по силите — отвърна Хари скромно.
Тя стана от масата и отново закрачи из салона.
— Защо е променил името си?
Хари се забави с отговора си.
— Изгониха го от Брамли, когато беше на девет години.
— Пратили са го в интернат?
— Не. Доколкото знам, Тревилиън никога не е ходил нито в държавно, нито в частно училище.
— Защо тогава са го изпъдили от къщата?
Хари сви едва забележимо рамене.
— Това се е случило една-две години след като съм се родил и затова не знам всички подробности. Разказваха ми, че бил трудно дете, постоянно се карали с по-големия си брат и винаги Тревилиън започвал пръв. — Хари се усмихна. — Когато двете хлапета веднъж били с баща си във Франция и в града избухнала епидемия, нощем идвали мъже с каруци, които събирали и отнасяли труповете. Тревилиън и по-големият му брат подкупили един от тези колари, за да ги вземе при нощните му обиколки. Разказваха, че в рова, където хвърляли труповете, горял син пламък.
— Да, това му подхожда. И заради такива ли детски лудории баща му го изпъдил от къщи?
— Майка му го изпъдила от Брамли. Пратила го при своя баща. — Хари преглътна. — Наричаха стария човек Адмирала. Трябва да е бил твърде строг възпитател, защото се надяваха да внуши малко дисциплина на Тревилиън.
— Но и той не е успял, нали?
— Да. Тревилиън не искаше да се подчинява на никого. Несъмнено е имало страшно много кавги между него и Адмирала. Със сигурност знам, че в края на краищата двамата се намразиха. Когато Уили беше на шестнадесет години, той избяга от дядо си и постъпи в армията.
— Като Франк Бейкър?
— Да. Адмиралът искал Тревилиън да кандидатства във флота, но той не понасял нито кораби, нито морето. Накрая сам си купил офицерския чин в армията. И за да не може да го намери дядо му, сменил името си. Мисля, че играта му на криеница отначало била просто поредната детска щуротия, по-късно обаче стана много важна за Уили. Той искаше да докаже на дядо си какво може, защото именно старецът предричаше, че от Уили никога нищо няма да излезе, че е негоден за сериозна работа и без семейството ще е кръгла нула. Струва ми се, че Уили искаше да опровергае дядо си.
— И е успял напълно. Капитан Бейкър е доказал, че е велик човек.
— За някои, може би. — Хари се нацупи. Тази жена принадлежеше на него, не на брат му. Обърна се и мило й се усмихна. Хари умееше да използва красотата си.
Клер се приближи до масата и седна до него.
— А сега ми кажи защо си прекарвала толкова време с моя… братовчед. Нима няма достатъчно занимания за теб тук, в къщата?
— Струва ми се, че ми беше малко скучно. — Тя погледна надолу към ръцете си. Не искаше да изглежда в очите му като жена, която се оплаква. Не искаше Хари да си помисли нищо лошо за нея. — Беше ми само малко скучно. — Тя вдигна очи с надежда. — О, Хари, кога ще се запозная с майка ти?
— Когато поискаш — отговори той самоуверено. Но в себе си не беше толкова сигурен. Що се отнася до вироглавството, Тревилиън не представляваше нищо в сравнение с майка му.
— Хари, искам да прекарвам повече време с теб. Искам между нас да бъде така, както беше в Лондон. Искам да правим нещо заедно, да ходим на излети, да разговаряме. Искам да се показваме пред хората като влюбена двойка, каквато сме в действителност.
— Да, разбира се. — Трябва да поговоря с Тревилиън, помисли си Хари. В края на краищата беше ухажвал Клер достатъчно в Лондон и смяташе, че сега може да води отново собствения си живот. Беше си опекъл работата. Замина за Лондон, защото до ушите му стигна, че там може да покори сърцето на хубава богата американка, запозна се с нея и я спечели за себе си. А сега беше принуден да продължава да я ухажва, защото брат му се намеси.
— Искам също да мога да се виждам със сестра ти.
Лицето на Хари засия при тези три думи.
— С Лотрис ли? Ама, разбира се, можеш да прекарваш с нея колкото искаш време. Тя харесва същите неща като теб.
Клер приближи до него, за да погледне в лицето му.
— А какви неща според теб харесвам аз?
— Книги. История. И най-вече шотландци.
Клер се усмихна, а Хари въздъхна облекчено. Тези жени и проклетите изпитания, на които подлагат човек! В това отношение всичките му любовници си приличаха като две капки вода: не им стигаше, че беше при тях — не, те искаха още и доказателства за любов!
— Знам, че Лотрис обича да чете. И какво друго обича?
Хари посегна към чашата си с вино. Твърде рядко се беше хранил, без зад стола му да стои някой, който да го обслужва, а сега беше принуден и сам да си налива виното.
— Имаш пред вид, освен Джеймс Кинкейд?
Клер седна в скута му.
— Кой е този Джеймс Кинкейд?
Хари вече съжаляваше, че се изпусна.
— Никой. Просто шега. Никой, повярвай ми. По всяка вероятност вече е умрял. Не знам, наистина.
— И кой е бил все пак?
Хари пресуши чашата си и посегна към бутилката в сребърната кофичка. Не можеше да я стигне, без да обърне гръб на Клер, и се отказа. Жените в лабилно душевно състояние понякога имаха най-чудновати идеи. Ако загърбеше Клер, за да вземе бутилката, току-виж си помислила, че обича виното повече от нея.
— Лий се влюби в него до уши още като малко момиче. А може и винаги да е била влюбена в него, не знам точно. Бях още дете, когато… — Не можеше да си спомни какво се случи, когато сестра му за пръв и последен път се опълчи срещу майка му, но знаеше много добре какво стана след това. Нямаше да се учуди, ако и до днес в най-затънтените стаи на старата къща още ехтяха виковете на Лотрис.
— Какво се случи после?
— Изборът й беше крайно неподходящ. Лий е дъщеря на дук, както знаеш. Кинкейд беше… — спря се, защото забеляза у Клер онова унесено изражение, което всички жени придобиват щом надушат любовна история.
— Кинкейд е — или по-точно беше — най-ужасният човек, който можеш да си представиш. Абсолютно откачен. Скиташе из околностите и си говореше сам. Джобовете му бяха натъпкани с листчета, които
