огнища без комини. Но когато разговаряше със собствениците на тези къщи, объркването й нарасна. Разпитваше ги за земята, която бяха взели под аренда от Хари. Дядото на Клер притежаваше доста ферми и ги беше превърнал в твърде печеливши предприятия. Но тук срещаше плодородна земя, която не се обработваше, и плугове, които ръждясваха под навесите. И не видя човек, който да работи на полето.
Попита Хари защо е така и получи смущаващия отговор, че хората тук предпочитали животните. Не проумяваше с какво това пречи да се обработва земята.
Горите също бяха съвсем запуснати. За нея дървото беше един възстановяващ се продукт. Дърветата се секат и се насаждат нови: горите бяха като житните култури, само дето носеха по-бавно печалба. Тези гори тук изглеждаха така, сякаш най-малко двадесетина години никой не се беше грижил за тях. Младите дървета растяха безразборно и всичко беше обраснало в къпинак.
Попита Хари защо са оставили дърветата на самотек и как добиват дървесина. Господин Сорънсън й обясни, че младите гори са прекрасно убежище за лисици и яребици. Нима имаха ферма за дивеч?
Хари я погледна така, сякаш е полудяла.
— Те ни трябват за лов. Не ги продаваме.
Клер разбра, че отново разсъждава като американка. Вече беше присъствала на лов за лисици и знаеше, че англичаните обожават да стрелят по животни.
Когато се върнаха в къщата, беше почти обяд. Навъсеният Хари потърси нещо за ядене, а Клер отиде в стаята си да се преоблече. Не обърна внимание на ужасната госпожица Роджърс, която не спираше да мърмори. Престарялата женица беше убедена, че трябва да подрежда живота на Клер по часове и негодуваше, че отново целият й график е отишъл по дяволите.
— Оставете ме на мира — й каза Клер, но когато старицата не се помръдна, я изгледа така свирепо, че тя подви опашка и изчезна от стаята.
Клер седна по бельо пред тоалетната масичка и се взря в огледалото. Очевидно не знаеше абсолютно нищо за живота на бъдещия си съпруг. Не разбираше нито хората, които живееха тук, нито страната им.
Беше видяла гладни селяни, но и изоставени ниви, годни за добив на пшеница или други култури. Дори къпините, които можеха да се берат и продават, гниеха по земята. Беше видяла коне, настанени по-добре от хората.
Видяното през деня я наведе на размисъл. Не беше човек, който иска всичко наготово. Беше дете на дядо си. Вярваше в упорития труд и в това, че онези, които работят най-много и имат най-добрите идеи, ще спечелят и най-много пари.
Но с парите растеше и отговорността. Дядо й винаги казваше, че най-голямото богатство е живият човешки труд и постоянно се грижеше за своите работници. Затова никога не беше имал главоболия със стачки и саботажи.
Клер се опита да си внуши, че в Шотландия всичко е различно, но веднага пред очите й застанаха одрипавелите деца, които браха цветя за нея. Думата „клан“ означаваше „деца“. Според господстващата тук традиция тези хора бяха деца на Хари, но той не се държеше като техен баща.
Помъчи се да не вижда Хари в неприятна светлина. Трябваше да мисли само хубави неща за него. Важно бе да го обича какъвто е в действителност — а не какъвто би искала да бъде.
Тя отиде до гардероба да извади друга рокля. Може би Тревилиън беше прав — такива бяха възможностите на Хари, така беше възпитан. Това отношение към земята и хората беше единственото, което познаваше.
След обяда щеше да поговори с него. Може би щеше да й разреши да промени нещата, щом като се оженят. Не виждаше защо Брамли да не стане печелившо предприятие. Сигурно това желаеше и Хари — само че не знаеше как да го постигне. Да, това беше причината. Беше сигурна, че е така.
Извади роклята от гардероба и се усмихна. Да, това трябваше да е причината.
Глава единадесета
— Искам да знам всяка дума, която е казала — настоя пред най-малкия си син Юджени, дукеса Макарън.
— Мамо — каза Хари умолително, — убеден съм, че Клер не искаше да…
— Аз сама ще си направя преценка!
— Тя е американка. Човек трябва да е по-внимателен с нея.
Юджени фиксира сина си с пронизващ поглед.
— Е, добре — каза Хари мрачно. — Днес сутринта я заведох да обиколим имението. Чарлз ни придружаваше — или по-точно ние го придружавахме. — Хари млъкна за миг. — Нямах представа, че толкова неща се случват в имението. Беше интересно — не че ще повторя тази обиколка — но беше интересно. Американците наистина са странни хора.
— Какво правеше тя?
— Изглежда харесва децата — цялата сополива сган. Пи мляко от ведрата, по които лепнеха говежди лайна. Цяло чудо е, че не й стана лошо.
— Може би не трябва повече да допускаш такива неща след сватбата.
Хари сви рамене.
— Тогава този проблем вече няма да съществува. Цялата мръсна пасмина от просяци ще е изчезнала от имотите ни, нали така?
— Ти каза ли й го или още не си? — осведоми се остро Юджени.
— Да не съм идиот! Въобще няма да научи, че възнамеряваш да изпратиш милите на сърцето й селяни в Америка или някъде другаде, да събориш отвратителните им коптори и да пуснеш овце из освободената земя.
— Не разбирам защо го казваш тъй, сякаш е нещо лошо! Правя само това, което почти всички чифликчии отдавна са направили. — Гласът на Юджени прозвуча жаловито: — В края на краищата го правя само заради теб, Хари.
— Знам, мамо, и съм ти благодарен за това. И аз като теб ще се радвам, когато се отървем от тези бордеи. Тогава ще мога да ходя на лов и из нивите.
— И да печелиш от овцете.
— Говориш като Клер.
— Какво искаш да кажеш? — изсумтя Юджени. — Да не искаш да кажеш, че приличам на твоята американка, която си вре носа във всичко?
— Не, разбира се, че не. Исках да кажа само, че Клер постоянно измисля възможности да се печелят пари. Иска да сече дървен материал, да отглежда пшеница, иска дори да продава мармалад от къпини. Не знам какво още — главата ме заболява, като я слушам.
— Готви се да поеме управлението на имота — каза Юджени тихо. — Иска да ме изгони от тук!
— Не си спомням да е казвала такова нещо. Не виждам защо майка ми и жена ми да не си помагат. Щом като и двете искате да превърнете това имение в печелившо предприятие, защо да не си подадете ръка?
Юджени дълго гледа как синът й се поклаща на стола си и го обзема скука дори само при думата работа. Да си помагаме, да си подадем ръка, помисли си Юджени. Хари не проумяваше, че между двете жени щеше да се разрази борба за власт и тя, Юджени, беше решила да победи на всяка цена.
Изведнъж тя простена силно и притисна с ръка глезена си. Левият й крак беше в дебел кожен ботуш с висока подметка.
Хари веднага се наежи.
— Мамо, боли ли те? Искаш ли да си легнеш?
— Не — отвърна Юджени със слаб глас. — Не ме боли, поне не повече от друг път — сякаш откакто си се родил, не е все така. Сърцето ме боли мене. Като се ожениш, вече няма да имам син.
Хари седна на пода до майка си и опря глава на коляното й, както безброй пъти преди това.
— Какви са тези глупости! Никога няма да те забравя.
Тя погали златистите му къдри.
— Обичаят повелява майката да се оттегли във вдовишкото си жилище в деня, в който се ожени синът.
