Тревилиън заговори тихо, сякаш сам със себе си:
— Старицата много бързо ще отгатне намеренията на Клер дори само по лицето й. Момичето не умее да се преструва. Освен това ще разкаже всичко на Хари. — Той изсумтя презрително. — На своя съвършен Хари. Със същия успех би могла да го изкрещи право в лицето на майка му. Хари няма мозък да проумее, че така излага Клер на опасност. Щом тя го помоли да й помогне да оженят Лий и Кинкейд, това ще му се види така трудно и досадно, че ще изтърчи да се оплаче на майка си.
— А тя веднага ще разбере какво всъщност става.
— Да — съгласи се Тревилиън. — Старицата ще проумее, че Клер се опитва да й отнеме част от властта. И ще отвърне на удара с удар.
— Както е постъпила някога с онова непослушно момченце — промърмори Ангъс.
По лицето на Тревилиън не пролича да е чул тези думи.
— Тя ще изчака, докато Хари и Клер се оженят. Боже милостиви, сега сигурно бърза да определи датата на сватбата. Разбунтува ли се, Клер е загубена.
— Какво ще й направи старата?
— Не мога да си представя — отговори Тревилиън тихо. — Ще я измъчва по начин, за който и най- свирепото африканско племе не би се сетило. Ще прекърши волята и духа й, както го стори с Лий. Знаете ли, че Лий като малка беше голяма немирница? Дори ни предвождаше в лудориите, които ние…
Той млъкна, защото Ангъс беше станал и тръгнал към вратата.
— Къде отивате? — изръмжа Тревилиън.
— Не казахте ли, че имате работа? А аз се връщам при момичето. Може да се простуди. Трябва да се погрижа за нея.
— Оставили сте Клер сама в оная колиба? Ами ако някой я нападне? Ако…
Ангъс се усмихна.
— Тук е Шотландия, по-сигурно място няма, или сте забравили? Не сме в Африка при даваните. Нито пък в оня град, дето все го търсихте и така не го намерихте.
— Намерих го.
— Не, момче, вие умряхте там. — Дълги мигове двамата мъже се гледаха изпитателно в очите, докато Ангъс отклони поглед. — Трябва да се връщам при момичето. Останете си тук и си пишете книгите. А когато оздравеете, върнете се при вашите диваци на другия край на света. Оставете тази къща на хора като Хари и майка му. Това не ви засяга. Вие не сте дукът. Не сте глава на клана. Не вие се жените за момичето. Останете си тук във вашата кула със слугата, яжте, спете, пишете и стойте настрана. Животът вън не ви засяга.
След тези думи старецът му обърна гръб и заслиза по стълбите. Тревилиън се приведе над писалището и взе писалката. Още работеше върху книгата си за Пеша. Щеше да разкаже на света истината — как той, преоблечен като местен жител, посети тайнствения град. Щом Джек Пауъл тържествено обяви, че е влязъл в Пеша, Тревилиън щеше да престане да мълчи и да публикува тази книга. Тогава всичко щеше да се изясни, защото никой на света не можеше да го опровергае.
Джек си въобразяваше, че е откраднал всичките му бележки за Пеша, когато го заряза болен, но Тревилиън пазеше в главата си много повече информация, отколкото беше поверил на хартията.
Минаха часове, когото Оман влезе на пръсти и му подаде плоско пакетче.
— Какво е това? — попита Тревилиън.
— Американската дама го донесе. Каза да ви го предам. — Тревилиън се досети, че става дума за Клер — в устата на Оман „дама“ беше високо признание. Намръщен отвори пакетчето, но когато извади първия лист, направо се ококори.
Рисунките бяха непретенциозни, направени от неопитна ръка, но не беше трудно да се познае кого изобразяваха. Клер беше рисувала него. Ето тук той беше пладнешки разбойник, когото бесеха на едно дърво. В другия ъгъл той бе малко момче, което стоеше самотно и с подигравателна усмивка зяпаше играещите деца, но си личеше колко му се иска да е с тях. А на средната скица той седеше съвсем сам в една кула.
Обзе го гняв. Как смееше тази американка, тази госпожица Никоя да го прави на палячо с тези рисунки! Как си позволяваше да го съди, да осмива слабостите му! Как дръзваше да…
Огледа още веднъж скиците и гневът му премина в обида. Оман, лишеният от чувства Оман, който посрещаше всичко с каменно лице, едва се сдържа да не прихне, когато видя карикатурата с разбойника.
— Не виждам нищо смешно — изсумтя ядосано Тревилиън.
— Има голяма прилика. Вижте очите и стойката. Много прилича на вас.
— Глупости — сопна се Тревилиън, и издърпа листа от ръцете му. Но после, когато слугата излезе, той отново се вгледа в рисунките и против волята си започна да се усмихва. Колкото повече ги разглеждаше, толкова по-широка ставаше усмивката му. Нима Клер бе забравила, че той е великият капитан Бейкър? Как смееше тази безсрамна малка американка да се надсмива над човек с неговите заслуги? Само той, Тревилиън, имаше право да се подиграва на другите.
Хвърли листа на масата и разбута дървата в камината. Клер не го засягаше и разговорът с Ангъс с нищо не променяше отношението му към нея.
Но изведнъж си спомни как се беше грижила тя за него по време на маларичния му пристъп. Не можеше да му помогне, но въпреки това бе останала при него. И на никого не беше казала кой е всъщност.
Преобърна още няколко пъти горящите дърва. Не го интересуваше войната на Клер с майката на Хари. Майката на Хари, помисли си той и направи гримаса. Жената беше и негова майка. Макар да беше видял от нея само обиди и издевателства.
Знаеше колко опасна можеше да бъде тя. Беше способна на всичко. Нима не изгони деветгодишния си син от къщи и не го прати при онзи стар изверг, баща си? Лиши го завинаги от семейство, дом и детство само защото бил невъзпитан и неучтив. Две седмици живот при стареца му бяха достатъчни, за да разбере колко много го мрази собствената му майка.
А какво ли щеше да направи дукесата с Клер, когато открие, че се опитва да я измести? Щеше ли да я превърне в своя пленница, както беше постъпила с Лий? И кой щеше да защити момичето? Със сигурност не Хари. Скандалите щяха да му пречат спокойно да ходи на лов. А родителите на Клер — щяха ли да я защитят? След всичко, което беше чул за тях, Тревилиън силно се съмняваше. Те щяха да получат всичко, за което мечтаеха — пък било и за сметка на собствената си дъщеря.
Значи в крайна сметка нищо нямаше да се промени. Както и преди старата дукеса щеше да се остане единственият и абсолютен господар на тази къща и на душите в нея — а сестра му и Клер щяха да бъдат нейните заложници. Животът щеше да си продължава както преди.
Тревилиън се опита да си представи как щеше да живее Клер под ботуша на старицата. Със сигурност нямаше да стъпи повече в къщурката на Мактарвит, да пие уиски да танцува със селяните.
Всъщност тук едва ли щеше да има селяни, с които да танцува. Тревилиън предполагаше, че майка му смята да използва част от парите на Клер, за да купи овце. А хората пречеха на овцете.
Тревилиън се загледа през прозореца. Всичко това не го засягаше. Беше се върнал в тази къща само да възстанови здравето си и да пише. Щом оздравееше и завършеше книгата, щеше да си отиде. Разбира се, ако Хари изпълни обещанието си да финансира експедициите му. Това значеше до няколко месеца да е отново в Африка. Там го чакаха още толкова неразкрити тайни.
— Не ми пука — извика той с пълен глас.
Погледна още веднъж скиците и повика Оман.
Глава четиринадесета
Хари спеше толкова дълбоко, че Тревилиън трябваше да го разтърси няколко пъти. Хари се обърна по корем, погледна злобно брат си, зарови глава под възглавницата и продължи да спи.
— Искам да говоря с теб — каза Тревилиън.
— Никога ли не спиш, по дяволите?
— Докато мога, не спя. — И пак го разтърси. — Събуждай се, защото няма да те оставя.
Хари изкриви лице и, стенейки, седна в леглото.
