като го държали с дни на хляб и вода. Но в повечето случаи писмата му преливаха от остроумни наблюдения и авантюри.
— Разкажи ми още нещо за Клер.
Тревилиън си пое дълбоко дъх.
— Срещнала се е с майка ни.
— Мама може да бъде много обаятелна, когато поиска.
— Но не и този път. Със сигурност е знаела повече за Клер, отколкото американката за нея. Мисля, че старата усеща силата на Клер.
— Силата ли? Къде виждаш сила у нея? Мама успява да я унижи по всякакъв начин. Явно не са я пускали в трапезарията, щом е закъснявала. А моята прислужница ми каза, че старата Роджърс се била качила на главата на Клер. Хвалела се в кухнята, че я командва за всичко. Сигурно я шпионира и донася на мама.
— О, сигурно я шпионира. — Тревилиън се загледа замислено пред себе си. — Питаш ме дали у Клер има сила. Да, има, макар че може би не я съзнава. Силна е със своя усет за хората.
— Е, не бих го нарекла точно сила… — отвърна Лотрис скептично. Беше преживяла достатъчно, за да знае, че човек прави каквото може, за да оцелее.
— Трябваше да я видиш у Мактарвит — каза Тревилиън. — Направо взе ума на стареца. И селяните я обожаваха. Оказаха й такава почит, с каквато кой знае откога не са удостоявали някого от нашето семейство.
Лотрис се отдръпна от него и го изгледа.
— Уили, ти си влюбен в нея.
Той я притисна към себе си.
— Не ставай смешна! Тя е дете, освен това е влюбена в Хари и иска да стане дукеса… — Той продължи през смях: — Не, скъпа сестричке, не съм влюбен в нея. Искам само да си отмъстя…
— На мама? — притаи дъх Лотрис.
— Че на кого другиго?
— Ще ти помогна — каза сестра му тутакси. — Ще я убием ли? Може би ще и сложим екзотична отрова в храната?
Тревилиън се изсмя.
— Не, няма да й се размине толкова лесно. Откакто Хари е дук, нашата майка живее с мисълта да властва необезпокоявана до края на дните си.
— Не откриваш Америка. Някой да е очаквал друго от нея? И не ми казвай, че твоята американка се надява да бъде дукесата!
— Тя не е моята американка. На Хари е. И наистина разчита, че свекърва й ще се оттегли дискретно във вдовишкото си имение. Готви се да отмени гадните правила в къщата. Намислила е с парите си да модернизира стопанството, да подобри живота на селяните, да обработва нивите и въобще да въведе всякакви американски хитрини за правене на пари.
— Боже милостиви! — възкликна ужасено Лотрис. — Тя е полудяла! Хари не й ли е казал, че…
Тревилиън я прекъсна гневно:
— Хари я е лъгал най-безсрамно и й говорил само каквото му изнася. Обещал й, че след сватбата е свободна да прави каквото си иска.
Лотрис въздъхна.
— Току-виж наистина си го мисли. Той прави само това, което си иска. И смята мама за ангел. Изобщо не проумява защо другите не споделят мнението му.
— Така е.
— Горката Клер — поклати съчувствено глава Лотрис. — Толкова е сърдечна и открита. Майка й е ужасна жена, много проста. Обръща се към Хари по невероятен начин, нарича го „Ваша чест“ и „Ваше светейшество“. Нашите лели й се присмиват безмилостно. Убедена съм, че й разправят само лъжи и после умират от смях зад гърба й.
Тревилиън се намръщи загрижено.
— А баща й?
— По-мързелив е и от Хари.
— Господи! — възкликна Тревилиън недоверчиво. — Бях останал с впечатлението, че той е силната фигура в семейството, но положението се оказва по-лошо, отколкото си мислех. — Той сложи ръце върху раменете на Лотрис и я отдалечи от себе си. — Мила, мисля, че е крайно време да предприемем нещо. Срамота е да скръстим ръце и да гледаме отстрани как съсипват момичето в тази къща.
Лотрис ядосано се изтръгна от ръцете му. Бе помислила, че замисляното отмъщение към майка им е нещо като начин да изразят чувствата си, но сега тя виждаше, че той говори напълно сериозно.
— Не, Уили, вече не сме децата, които вършеха щуротии. Сега си давам сметка какви ще бъдат последствията. Някак си оцелявах след мамините наказания и дори си създадох мъничко свободно пространство. Не искам да загубя и него.
— Но сега имаме шанса да я надвием! Откога чакаме този момент.
— Ти може би си го чакал, но не и аз. Забрави ли какво направи с теб, когато изпадна в немилост? Прогони те оттук завинаги. А мен… — Гласът й безсилно заглъхна.
— С теб е сторила най-лошото — прекършила е духа ти.
Лотрис съзнаваше, че това е кръвна обида. Отскубна се и скочи на пода.
— Ти си си все същият, знаеш ли? Не мирясваш, не преставаш да си търсиш белята. Ще умреш, ако не се бунтуваш. Детството ти премина в това да ядеш пердах, да гладуваш и да те заключват в стаята, но явно не си поумнял. Не си в състояние да се промениш!
— Да — каза той тихо. — Не съм се променил. Но винаги само съм отвръщал на удара с удар. Ако ще да ме разкъсат после — отмъщавах си. А сега съм възрастен човек и правя каквото искам. Но ти си все още боязливото момиченце, което са затворили в стаята му. На тридесет и една година си, нямаш семейство и собствен дом. Всичко, което притежаваш, са писмата на един брат, когото почти не си виждала, и един звънец, който командва живота ти.
Искаше й се да му изкрещи да върви по дяволите — и нека не идва повече да я тревожи. Понечи да заяви, че животът й е сносен и има всичко, което желае, но просто не можа да го изрече. Как да го излъже, когато той прекрасно знаеше истината.
Но още нещо я възпираше да го излъже — някаква все още мъждукаща надежда. През детството им, когато й отнеха Уили, тя беше запазила куража си още известно време. Но той беше борецът, не тя. Скоро разбра, че той е бил душата на приключенията, а тя само го е следвала и така ще си бъде винаги. След като мина година и Уили не се върна, Лотрис престана да се съпротивлява. Изпълняваше всички правила на майка си. Чак когато стана двадесетгодишна, се разбунтува отново, но загуби битката и оттогава насам не намери сили да й се опълчи.
— Какво си намислил? — Въпреки волята й гласът й трепереше от страх.
— Да те оженя за Джеймс Кинкейд — отговори Тревилиън.
Лотрис го погледна смаяна.
— Какво?!
Тревилиън й се усмихна.
— Това е идея на американката. Казала на Мактарвит, че първото, което ще направи, след като се омъжи, ще е да те събере с любимия ти. Чудно, но възнамерява чрез теб да подкопае постепенно властта на старата. Не зная какво точно си представя, но решех най-напред да те попитам искаш ли въобще да се омъжиш за Кинкейд?
Лотрис отвори уста да заговори, но не може да каже нито дума. Седна на края на леглото, погледна към брат си, отново понечи да каже нещо, но пак от устата й не излезе ни звук. За миг сведе очи. Когато най- накрая го погледна, лицето й се озари от усмивка.
— Не са ли странни тези американци?
В очите на Тревилиън проблеснаха дяволити пламъчета.
— Ако знаех, че са толкова странни, щях да зарежа проклетата Пеша и да изучавам тях.
Лотрис се изсмя.
