— Да се омъжа за Джеймс? Не съм го виждала с години. Дори не съм се сещала за него. Какво ли прави сега?
— Нямам представа, но сигурно още работи върху оная книга. — Каза го с цялото превъзходство и снизхождение на плодовития автор към нещастника, който цял живот пише една-единствена книга. — За какво ставаше дума в нея? А, за един от Тюдорите, струва ми се. Не беше ли за Хенри Осми и неговите жени?
— Ставаше дума за Хенри Седми и то за икономическата му политика, не за жените му — троснато отвърна Лотрис. — И престани да се подиграваш на Джеймс. За да се напише една биография, е необходимо да се проучат основно източниците. А ти просто запрашваш за някъде, където не е стъпвал бял човек и описваш видяната Джеймс трябва да прекарва години над средновековните ръкописи. А някои от тях се налага първо да бъдат открити, преди да ги… — Тя го стрелна гневно. — Защо се хилиш пак?
— Не си мислила от години за него, така ли? Докъде е стигнал с труда си?
Лотрис извърна очи и се изчерви.
— Последния път, когато чух за него, беше на шестата година от царуването на Хенри — прошепна тихо.
— И за какво ставаше дума в оная книга? Май пак не разбрах добре. За жената на Хенри Шести, нали така?
— Ах, ти! — извика тя и запрати една възглавница по него. Тревилиън я улови във въздуха.
— Години наред ми разправяше в писмата си само за Джеймс Кинкейд. Описваше ми и най- незначителното нещо, което той е направил. Бях започнал да вярвам, че е бог. Никога не съм слушал за по-забележително човешко същество. По време на пътешествията си. Бог ми е свидетел, съм срещал доста хора, но нито един, които може да се сравнява с великия Джеймс Кинкейд. Само ми беше трудно да повярвам, че става дума за същото момче, което живееше на няколко мили от Брамли и ни гонеше от градината си, за да не плашим с гласовете си пойните птички.
На Лотрис й идеше да го убие на място.
— Но ти от цяла вечност не си се сещала за него, нали? Още като дете се питах защо все минаваме покрай тяхната къща. Спомняш ли си как се криехме зад дърветата и го замеряхме с буци пръст?
— Никога не съм правила такова нещо.
Усмивката изчезна от лицето на Тревилиън, той се наведе стремително и храна ръката й.
— Защо не си се омъжила за него? Нима не ти е предлагал?
— Напротив. Предложи ми още когато бях на шестнадесет години. После, когато бях на седемнадесет и на осемнадесет. — Тя въздъхна. — Но не поиска ръката ми, когато бях на двадесет години. — Гласът й заглъхна. — А сега, когато излизаме с файтона с мама и случайно го срещна, извръща поглед. Той ме мрази.
— Несъмнено нашата скъпа майка е…
Лотрис се изправи на крака.
— Да! — каза тя. — Да, да, да. Това беше най-ужасната сцена в живота ми и не искам да си спомням за нея. А ето, сега се появяваш ти, Уили, възкръснал от мъртвите, и ми казваш, че искаш да ме ожениш за Джеймс.
— Не аз. Американката на Хари.
Лотрис си пое дълбоко дъх и погледна сплетените си ръце. Изпитала бе на гърба си безмилостната жестокост, с която майка й наказваше непослушанието; тази американка нищо не знаеше. Не можеше да си представи какво щеше да направи майка й, ако тя, Лотрис, дръзнеше още веднъж да се опълчи срещу волята й и отново загубеше.
Но пък ако успееше… Не смееше да мисли, какво ще значи това за нея. Щеше да напусне тази къща, да избяга от ужасния звънец, от постоянните изисквания и оплаквания на майка си…
Лотрис погледна Тревилиън:
— Какво трябва да направя?
Глава шестнадесета
Бяха минали три дни от срещата със старата дукеса. Вечерта Клер се прибра в стаята си и тогава се случиха едновременно две неща.
Дойде икономът със сребърен поднос, на който имаше плик. Точно когато достолепният служител се покланяше насред стаята, големият портрет на стената изведнъж се отмести и иззад него се появи хубавото лице на Маймунката, цялото в паяжини и прах.
— О, здравейте — извика девойчето, радостно изненадано, че е попаднало тъкмо в тази стая. Клер понечи да й се скара, но се въздържа заради иконома. Даде си вид, сякаш сестра й едва ли не редовно й идваше на гости през тайната врата зад портрета. Взе плика и го разкъса. Вътре имаше кратка бележка:
Държат ме затворена. Моля, помогнете ми. В стария павилион. Елате веднага.
Клер прочете три пъти посланието, преди да започне да разбира смисъла. Погледна иконома, но лицето му приличаше на безизразна маска. Знаеше, че най-напред трябва да се отърве от госпожица Роджърс, която в този миг беше в стаята за преобличане. И трябваше да отпрати Маймунката.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита икономът.
— Роджърс — прошепна Клер.
Възрастният служител се поклони.
— Ще имам грижата госпожица Роджърс да е заета цялата вечер — каза той и тръгна към стаята за преобличане.
— О! — възкликна Клер. — А също и… — Тя погледна към тайния коридор, където стоеше сестра й.
Икономът се усмихна снизходително.
— В този дом човек се учи да не вижда някои неща. — С тези думи той излезе от стаята.
Маймунката извика:
— Тази къща е невероятна! Намерих план на сградата. Тоест даде ми го някакъв старец, когото не бях виждала досега. Той е в инвалидна количка и май е убил четирите си жени, преди петата да стреля в него. Живее в другия край на…
— Нямам време сега за безкрайните ти истории. Моля те, върни се в стаята си и остани там.
Маймунката обаче не мислеше да си ходи. Вгледа се в лицето на сестра си.
— Какво пише в тази бележка?
Клер извади костюма си за езда от гардероба, а през това време Маймунката успя да надзърне в листа. Очите й станаха кръгли от любопитство.
— Искам да дойда с тебе!
— И дума да не става. Ще си идеш в стаята и няма да казваш на никого. Не знам какво значи това, но съм решила да отида.
— Защо сестрата на Хари е изпратила на теб това послание? Защо не се е обърнала към Хари?
Клер, която тъкмо обличаше костюма за езда, се спря за миг замислено.
— Интересен въпрос. Но не знам отговора. А сега изчезвай. И не казвай на никого за тайните коридори.
Маймунката дори не се помръдна. Погледна решително сестра си и си пое дълбоко въздух:
— Ако не ме вземеш със себе си, ще кажа на мама, че освен с Хари се срещаш и с още един мъж. А на татко ще се оплача, че се държиш лошо с мен. Хари пък ще научи, че в прахоляка на тайните коридори има следи от стъпки, които водят към стаята ти. Другият пък…
— Е, добре — примири се Клер. Сега нямаше време да се бори със сестра си. — Можеш да дойдеш с мен, но ще стоиш настрана и ще правиш каквото ти кажа. Разбра ли?
