Отдръпна се, за да го погледне в очите.
— Титлата — прошепна тя.
— Точно така.
Лотрис сложи глава на рамото му. Това действително променяше някои неща.
— Няма да хареса на мама — каза Лотрис тихо. — Няма да й хареса, че не Хари е дук.
— Не се стремя към титлата — прошепна Тревилиън. — Никога не съм я искал. Хари е идеалният дук. Ходи на лов, дава празненства и е в състояние да дреме в Горната камара сред изтънчена компания. Аз не бих могъл. Тази роля ми е чужда.
— Но, Уили… — започна тя.
Той притегли главата й към гърдите си и я погали по косите.
— Не, наистина не я искам. Хари обеща да финансира бъдещите ми експедиции и това е всичко, което желая. Имам много планове за живота си, но в тях не влиза да умирам от скука в някоя от къщите ни, женен за най-богатата наследница, която съм успял да прелъстя.
Вече втори път намекваше за Клер.
— Запозна ли се с нея? С Клер, искам да кажа?
Този път Тревилиън се забави толкова много с отговора си, че Лотрис го погледна въпросително. Винаги — още от дете — очите му бяха такта. Дори си мислеше, че точно очите на Уили вбесяваха най- много майка им. Те бяха толкова пронизващи, толкова блестящи и странни. Човек не можеше да ги разбере, ако не познаваше добре Уили. Когато той беше на дванадесет години баща им му разреши да се върне за известно време в къщи. Но той остана само две седмици, тъй като го хванаха, че нощем влиза в подземието на църквата. Уили обясни, че търсел гробници. На следващата седмица той проникна през прозореца в пансиона на една вдовица. Разказваха, че там уж се вършели неприлични неща. Баща им не можа да прости на Уили това второ прегрешение и го изпрати обратно при дядо му. Имаше и други посещения на Тревилиън в родителската къща, но хлапакът всеки път успяваше така да вбеси баща си, че той на бърза ръка го отпращаше.
Като по-големи почти не се виждаха, но Лотрис получаваше от него безброй писма и купища снимки. На тях тя виждаше как Уили расте. Доставяше му удоволствие да се снима в най-различни дрехи.
Сега тя го погледна внимателно и позна, че той крие нещо.
— Защо все пак дойде при мен? Нямал ли си намерение да ми се разкриваш? Сигурно щеше да си заминеш, без да ми се обадиш?
Прочете отговора в очите му и едва се сдържа да не го засипе с всички ругатни, които знаеше — а благодарение на него имаше голям запас от мръсни думи, и то на няколко езика.
Склони отново глава на рамото му. Нямаше никакъв смисъл да му крещи. Беше руган повече от всеки друг човек, но без особена полза.
— Разкажи ми всичко — от начало до край, но наистина всичко.
— Вече е късно и…
— Иначе ще кажа на мама, че си тук.
Той се разсмя, защото знаеше, че това е празна заплаха. Тя никога нямаше да го издаде.
— Е, щом настояваш… — каза той усмихнато. — Дойдох в Брамли, за да си почина. Изкарах тежка болест и се нуждаех от място, където да се скрия и възстановя. Исках никой да не знае къде съм. Честно казано, дори не бях сигурен дали семейството е тук. Мислех си, че по това време сте на юг.
Облегната на гърдите му, Лотрис поглъщаше разказа му за първата му среща с Клер и за припадъка на полето.
— Беше малко…
— … тягостно? — попита тя през смях. Знаеше за неговата слава. Когато беше една на шестнадесет години й беше писал за своите приключения с жени: например как една нощ се прехвърлил през стената на девически пансион и лудували с послушниците. По-късно подобни изповеди ставаха все по-редки, но Лотрис, изолирана от света с дракон вместо майка, с равнодушен баща и двама не по-малко равнодушни братя, горещо го умоляваше в писмата си да й разказва всичките си приключения.
— Клер е хубава, нали? — попита Лотрис и го погледна с нескрито любопитство.
— Съществуват много видове красота, но у Клер има… живот.
Лотрис разбираше какво има пред вид. Клер беше пъргава като невестулка, казваше каквото мисли и умееше да наблюдава хората. Не беше личност, която се задоволяваше да се взира само в себе си.
— И ти си я съблазнил?
Тревилиън неочаквано се сконфузи.
— Тя е сгодена за Хари.
Лотрис потисна смеха си.
— Нима годежът те спря с онази прелестна малка танцьорка в Египет? Или пък когато се вмъкна в онзи харем? Жените там не бяха ли омъжени?
— Да, но не за брат ми.
Лотрис се усмихна. Въпреки всичките му приключения, той бе консервативен като останалите мъже.
— И освен това не й харесвам.
Лотрис го погледна удивено.
— В нейните очи съм грохнал старец.
Лотрис скри лице на гърдите му, за да потисне смеха си. Но той усети, че цялата се тресе.
— Смей се, колкото искаш, но тя действително не ме харесва. Побъркала се е от любов по Хари. Говори само за него и го смята за съвършен.
— Хари?
— Хари!
И двамата мълчаха, дивейки се на тази грандиозна глупост. После Тревилиън й разказа за останалите си срещи с Клер.
— Исках да й кажа да бяга оттук — изглеждаше толкова самотна. Никой не я разбира в тази къща, а Хари напълно я пренебрегва.
Лотрис познаваше самотата. Макар че къщата гъмжеше от хора, никой с никого не беше приятел. Поне не и с нея. Беше й противно да виси в салона и да клюкарства с лелите си. А не можеше да се разхожда навън, тъй като нямаше да чуе звънеца, с който майка й я викаше непрекъснато.
— Знам добре как се чувства Клер.
Лотрис отново се заслуша в разказа на Тревилиън и долови по гласа му неговата слабост към Клер. Преливащ от гордост, той й каза, че американката прочела всичките книги на капитан Бейкър. После той й описа онзи изключителен ден, който прекарали с Клер при Ангъс Мактарвит. Лотрис беше виждала майстора на уиски само веднъж като дете. Тогава двамата с Уили за пореден път се промъкваха през шубраците, за да крадат пиене и старецът ги спипа на местопрестъплението. Лотрис щеше да умре от страх. Но въпреки свирепия си вид той не им направи нищо, само се заканваше и после ги пусна. Уили каза, че човекът само се правел на страшен.
Сега ставаше ясно, че Клер е прекарала целия ден със стареца и танцувала със селяните. Това прозвуча на Лотрис тъй невероятно, сякаш Клер гостувала на феите от езерата и вместо чай пила нектар с тях.
— И какво друго прави тя? — прошепна Лотрис очарована. Тревилиън се усмихна.
— Пиеше уиски като моряк, яде странни ястия и ги обяви за вкусни, подкупваше сестра си, за да лъже семейството, а през това време се грижеше за мен, съборен от маларията. Освен това накара Хари да й покаже имението и да я представи на работниците си.
Лотрис погледна объркано брат си.
— И Хари какво? Та той не знае името на собствения си слуга, който го обслужва от десет години.
— Братлето ни се изхитрило да вземе със себе си Чарлз. Старият Мактарвит ми разказа, че Клер сметнала Хари за изключително скромен човек, тъй като през цялото време оставял служителя си да отговаря на въпросите й.
Лотрис се изкиска неудържимо, после се сети, че не беше се смяла от много, много отдавна. Единствената радост в живота й през тези години бяха писмата на Уили — чрез тях се чувстваше участник в приключенията му, те й даваха усещането, че живее. Той почти не споменаваше бедите си — е, ставаше ясно от време на време, че го боли нашареният от дядото гръб или че е измършавял като караконджул, тъй
