След няколко минути — струваше му се, че са изминали часове — той видя, че по тялото й премина тръпка. Жива!
Той я целуна нежно по бузата и с удвоена енергия започна да притиска ритмично гръдния й кош.
— Браво! Давай, мила! Още едно вдишване! Дишай, дявол да те вземе!
Тялото й отново потръпна и тя изхърка. На Джей Ти се стори, че самият той се задави от огромното усилие на първата глътка въздух. От устата й избликна струя вода и тя се закашля, като правеше трескави усилия да се надигне.
Джей Ти я гледаше усмихнат. Обзе го бурна радост, от която направо дъхът му спря. Той нежно я прегърна.
— Хайде, миличка! Изкарай всичката вода! Хайде — повтаряше той, като галеше черните й коси. Люлееше я в ръцете си като бебе и не преставаше да повтаря: — Сега вече няма нищо страшно! Всичко е наред! — И от възторг той притисна лицето й към врата си.
— Вие — закашля се момичето.
— Не говори! Почивай си! Като изхвърлиш всичката вода, ще те заведа в къщи!
— Вие… — започна пак тя, но отново се задави. — Вие… не бива…
— Какво не бива? Хайде, после ще ми разкажеш всичко. Първо ще облечем сухи дрехи, ще хапнеш нещо… Какво ще кажеш за една хубава рибена чорба?
Момичето правеше напразни опити да му каже нещо. Най-после той я пусна, за да може да вижда очите й. След това отново я пое в ръцете си, безкрайно внимателно, като че тя бе някакво безценно съкровище.
— Всичко е наред. Онези мъже си отидоха. Никой не те заплашва.
Тя се освободи с усилие от ръцете му. Отново го порази нейната красота. В нея нямаше и следа от яката, безцеремонна жизненост на модерните момичета. Приличаше на фея, не, не, приличаше на принцесите от старата книга, от която майка му му четеше преди да го сложи да спи. Усети някаква необикновена топлина, която накара дъха му да секне.
Той я задържа в ръцете си, за да я подкрепя, и попита тихо:
— Ето, така. Кажи сега какво искаше да ми разкажеш!
Гледаше я с безкрайно търпение и нежност, докато тя полагаше неимоверни усилия да си поеме дъх. Накрая тя изрече дрезгаво, с накъсан от кашлица глас:
— Не бива! Вие не трябва… да ме… докосвате! Аз съм… Аз съм от кралски род…
Тези думи напълно изчерпаха силите й. Джей Ти стоеше като вцепенен, вперил в нея недоумяващи очи.
Тя седна и се опита да изправи гръб.
— Аз съм принцеса… Нямате право — и тя изгледа презрително голите му гърди. — Вие не бива да ме докосвате!
— Да пукна дано! — изрече Джей Ти смаян. Никога в живота си не се бе чувствал така излъган и — преди всичко! — толкова унизен. — Неблагодарна малка… — започна той, но рязко прекъсна думите си. Стисна свирепо зъби, в очите му загоря зло пламъче. Така значи! Тогава си потърсете сама закуска, принцесо! — Той се обърна и си тръгна, без повече да я погледне.
ГЛАВА ВТОРА
Арайа остана седнала на плажа. Цялото тяло я болеше. Страшно й се искаше да се просне на пясъка и да се разреве, без да трябва да се сдържа повече. Но една принцеса не може да дава воля на сълзите си, не бива да показва чувства! Принцесата е длъжна да се усмихва винаги, дори и ако изпитва адска болка. За Арайа това се бе превърнало във втора природа.
Но се чувстваше толкова самотна! В чужда страна, след цяла нощ борба на живот и смърт! С този странен човек, кой я спаси… Тя огледа отчаяно плътната стена на дърветата около себе си. Ще донесе ли той най-сетне обещаната супа? Ще го помоли, разбира се, да не се появява повече необлечен в нейно присъствие. Майка й настойчиво набиваше в главата й, че не бива да позволява на никой мъж да се доближава до нея не напълно облечен — бил той съпругът й или някакъв туземец от Южните острови.
На плажа стърчеше самотна палма. Арайа се надигна с усилие и едва-едва се довлече до дървото. Но все пак вървеше със смешно изправен гръб. Принцесите не могат да вървят приведени! Усилието я зашемети. Но една принцеса наистина не може да си позволи да се отпусне! Майка й винаги казваше: „Където и да си, независимо от това дали някой те вижда или не, мисли винаги за това, че си принцеса от кралска кръв! Ако ти забравиш това, другите веднага ще се възползват!“
„Ще се възползват! — повтаря си сега тя. — Точно това направи мъжът тази сутрин! С какви нежни думи ме обсипваше! Как ме галеше само…“
Споменът за това плисна руменина по засраменото й лице и тя неволно притисна длани към страните си. Никой досега не беше се осмелявал да се държи така с нея! Защо този човек не разбира, че на простосмъртните не е позволено да се приближават до една принцеса от кралски дом?!
Тя седна в сянката на палмата. Искаше й се да се облегне на ствола, за да си почине поне мъничко, но не се осмели. Току виж заспи, преди той да се е върнал с яденето! Не бива да я види още веднъж толкова безпомощна…
Остана седнала, вперила поглед към морето. В главата й отново се заредиха събитията от последните двадесет и четири часа.
Изминалата нощ бе една от най-страшните в живота й. Само преди три дни напусна Ланкония, за да направи официално посещение в Съединените щати. Докато политиците се съвещаваха за сделките с ванадий, американските домакини бяха съставили за нея отделна официална програма. Дядо й, кралят, й бе обяснил, че няма да е необходимо тя да се занимава със сделката с този метал, но очаквал от нея, тя да представи достойно своята страна и да натрупа международен опит, да задълбочи умението си да общува с чужденци.
Беше дълго и изнурително пътуване — най-напред с влак, след това с някакъв стар военен самолет, спретнат набързо за случая със старинни кресла и брокатени завеси. Скъпите платове по стените не бяха добре закрепени и Арайа зърна на няколко места под тях забодени с кабърчета снимки от списания, но не спомена на никого за това — хубаво щяха да се посмеят двете със сестра й, като се върне в къщи!
Отначало американците се държаха твърде церемониално и сковано. Понякога й се струваха направо смешни! Докато някой се кланя до земята пред нея, друг ще я хване за лакътя и ще каже простичко: „Внимавай, скъпа! Стъпало!“
Приземиха се в някаква област, наречена Маями. Веднага я качиха на малък самолет, който я отведе до най-южната точка на Съединените щати — Ки Уест. Разведоха я из голямата морска база, разгледа огромните докове, в които се ремонтираха военни кораби. За нейно съжаление, целите две седмици на гостуването й бяха запълнени с посещения — къде ли не, морски бази, лазарети, някакви женски комитети… Би предпочела да има някой свободен следобед, да може да поязди, но не бе предвидено време за такива свободни занимания. Американците държаха непременно да я убедят, че ланконският ванадий е страшно необходим на Америка — поне така бе казал дядо й — така че нейните посещения на военни обекти бяха от голямо значение.
При слизането от самолета я очакваха червен килим и няколко мастити дами — само усмивки, коприни и пастелни тонове! Отрупаха я с букети. Арайа поемаше цветята с усмивка, макар че не чувстваше краката си от умора и я мъчеше главоболие от летните жеги в Ки Уест. На три пъти се наложи да крие с усилие прозявката си, докато подаваше поредния букет на придворната си дама.
Стаята, в която я настаниха в морската база, бе ужасяваща. Явно, бяха насъбрали безразборно де що има позлатени мебели от околността. Получената сбирщина бе обида не само за добрия вкус, но и на приличието. Арайа се боеше, че ще сънува кошмари. Но само въздъхна и се остави търпеливо в ръцете на две от камериерките, да я облекат за банкета.
На вечерята седеше сред генерали и градски първенци, чиито костюми миришеха непоносимо на нафталин. Всеки един от тях се чувстваше задължен да вдигне приветствен тост за нея, а тя не биваше да покаже и следа от отегчение. И на храната не можа да се наслади — бяха допуснали в залата фотографи, а на един член от кралската фамилия беше строго забранено да се остави да бъде сниман при такова
