плебейско занимание като яденето. Така че тя отмести с въздишка чинията си и се усмихваше вежливо, макар че я мъчеше ужасен глад. Когато най-сетне можа да се добере до стаята си, минаваше полунощ, а само след шест часа беше следващият ангажимент — закуска с някакъв военен политик. В седем часа следваше посещение в една лаборатория…

Арайа застана в средата на стаята си и чакаше камериерката да й помогне да свали роклята си, докато прислужницата подготвя банята.

Но нейните верни помощнички се губеха някъде. Изведнъж някой метна вонящ парцал на главата й, вдигнаха я на ръце и я понесоха нанякъде. Чувстваше, че се задушава, когато двамата мъже най-сетне махнаха чувала.

— Ще ви бъде заплатен откуп, какъвто пожелаете, ако остана невредима! — побърза да ги увери тя, но кърпата, която единият от мъжете набута в устата й, я накара да замълчи.

Вързаха ръцете и краката й и я хвърлиха на задната седалка на някакъв автомобил, който моментално потегли със свирещи гуми.

Майка й и дядо й я бяха предупреждавали неведнъж за опасностите, които заплашват един член на кралска фамилия. Когато беше на дванадесет години Арайа преживя дори истински атентат. Сега лежеше кротко на задната седалка и се освобождаваше бавно и безшумно от въжетата.

Мъжете на предната седалка не проговаряха. Най-сетне колата спря. Двамината излязоха навън, Арайа почувства миризмата на море. Беше успяла да се освободи от въжетата, но ги остави да висят разхлабени на местата им. Мъжете се върнаха при нея и преди да успее да зърне нещо, отново й метнаха чувала на главата. Отнесоха я до една лодка и чак там свалиха торбата. Видя небето над главата си. Разбра, че ще я убият.

След като пътуваха с моторницата около час, единият от мъжете каза:

— Излязохме достатъчно далеч. Давай да свършваме!

Той намали мотора, а другият зареди пушката. Арайа реагира светкавично. Измъкна се от разхлабените въжета и скочи през борда. За няколко секунди мъжете останаха като втрещени и това й даде известно предимство. Гмурна се под водата, но когато се показа на повърхността да си поеме въздух, мъжът стреля. Тя се гмурна отново, стараеше се да остава колкото се може по-дълго под водата… След четвъртия път изгуби съзнание и се събуди в ръцете на този полугол мъж, който шепнеше в ушите й непристойни думи…

А ето че сега седеше под една палма в някаква непозната страна, жарена безмилостно от слънцето, не бе мигнала цяла нощ, не бе хапнала нищичко, а единственият човек на този безлюден остров беше някакъв полуоблечен грубиян. Наистина да се отчаеш!

Тя стана, приглади роклята си и пооправи косата си. Реши да го потърси. Защо не й поднесе извиненията си за невъзможното си държане? Защо все още не донася нищо за ядене? Би могла да му позволи да я върне на американското правителство… Но сега главното бе да го намери.

Оказа се, че това съвсем не е лесна работа. Трябваше й повече от час, за да обиколи острова, но не го откри никъде.

„Какво безочие! Да се отнася с такова неуважение към член на кралския дом!“

Знаеше, разбира се, че Америка никога не е била управлявана от крал, но това в никакъв случай не можеше да оправдае наглостта на този човек. В собствената й страна населението откликваше на мига на всяко нейно желание. Всеки път, щом излезеше от двореца, хората се трупаха по улиците, приветстваха я възторжено, отрупваха я с дарове. Представителите на дворцовата аристокрация също бяха на услугите й, само да изречеше някакво желание. Но тук, в Америка нямаше аристокрация, нямаше кралски двор — единствено само граждани.

Арайа отново седна на пясъка. Защо не донесе нещо за ядене този мъж?! И най-обикновеният човек от народа ще знае какво да поднесе на една принцеса…

Към пладне се скри в сянката на палмата. Изтощена и гладна, тя заспа. Събуди се чак на другия ден, когато слънцето изгряваше. В главата й се мерна ужасна мисъл — онзи гол мъж може да е напуснал острова, може да е останала сам сама… Може и да си умре така…

Някаква сянка закри слънцето и тя вдигна очи уплашено. Мъжът стоеше пред нея. Бе облякъл риза, незакопчана отпред, така че не скриваше мускулестите му космати гърди. Тя сведе поглед.

— Гладна ли си? — попита той.

— Да.

Той пъхна под носа й няколко сурови риби, но тя се извърна отвратена. Той хвърли улова си на пясъка и се зае да събира дърва.

— Началото на запознанството ни не беше кой знае колко обещаващо — каза той. — Може би се държах прекалено свойски с тебе, но в края на краищата нали заради тебе започнаха да стрелят по мене преди дори да съм закусил?! Не е чудно, че не бях кой знае колко очарован! Правя ти едно предложение: дай да опитаме да започнем всичко отначало! Казвам се Джей Ти Монтгомъри.

Тя го погледна крадешком, докато беше коленичил до огъня и набождаше рибите на пръчки, които въртеше над пламъка. С отворената риза, черните косми на гърдите и прорасналата брада изглеждаше като някакъв див скитник. Не, не! Приличаше й по-скоро на Атила, вожда на хуните. Пак значи дивак някакъв… Майка й я съветваше да стои настрана от примитивните мъже, но Арайа много се съмняваше, че майка й изобщо знае за съществуването на такива мъже като този Монтгомъри.

— Как се казваш? — попита той и се усмихна. Тази свойска усмивка й бе неприятна и тя отвърна ледено:

— Следва да се обръщате към мен с „Ваше кралско височество“. Такъв е протоколът.

Мъжът обърна поглед и усмивката му се стопи.

— Окей, принцесо! Както ти речеш!

Той й подаде с шиша една изпечена риба.

Арайа гледаше подозрително апетитно миришещата храна. Вярно е, че една принцеса трябва да яде всичко, което й се поднесе, но как ли се яде такова набучено на пръчка нещо?!

Джей Ти поклати глава, измъкна рибката от пръчката и я постави на един палмов лист.

— Май така ще е по-добре.

Арайа продължаваше да се взира в рибата. Но съвсем се смая, когато непознатият седна срещу нея и започна да яде своята риба.

— Но вие… Не можете… Как си позволявате? — заекна тя, поразена от това безочие.

— Какво не мога? — запита той безгрижно. Изгледа я и напъха в устата си голямо парче риба.

— Не бива да седите в мое присъствие! Вие сте прост гражданин, а аз съм…

Това вече е прекалено! — извика той, скочи и застана пред нея в цял ръст. — Писна ми от тези глупости! Най-напред рискувам живота си да те спася и единствената благодарност, която получавам, е „Вие не можете да ме докосвате, аз съм от кралско потекло!“. След това ти нося да ядеш, а ти изискваш да се обръщам към тебе с „пресветлейшо височество“. Сега пък…

— Кралско — каза тя с достойнство.

— Ка-акво? — изрева той.

— Аз съм кралско височество, а не княжеско. Аз съм престолонаследница и един ден ще стана кралица. Правилно е да се обръщате към мене с „кралско височество“. Необходимо е да ме заведете незабавно в морската база. А освен това ми трябват вилица и нож, за да мога да се справя с тази риба.

Мъжът изтърси някакви думички, които не беше чувала от своя учител по английски.

„Възможно ли е — помисли си Арайа — да е разгневен?!“

Не можеше да си представи какво го вбеси толкова. В края на краищата тя го удостои с голямата чест да я отведе в базата. Би могъл да разправя после на внуците си…

Арайа реши да остави без внимание изблиците на този простосмъртен. Гражданите са безкрайно емоционални — сигурно се дължи на лошото им възпитание…

Тя се обърна към него вежливо, но твърдо:

— Трябва да напусна това място колкото е възможно по-скоро. Може би ще е най-добре това да стане веднага след като се нахраня. Ако изплакнете малко ножа, който носите, ще мога да си нарежа храната…

Вы читаете Принцесата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату