ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Двадесет минути по-късно довтаса граф Джулиън с цяла малка армия. Бяха планирали да използват ловната хижа като главна квартира за издирването на Арайа и на коварния атентатор. Когато Джулиън се втурна в трапезарията, намери там Нейно кралско височество, седнала на една маса с обикновен гражданин, поглъщаща с апетит най-обикновена храна!
— Радвам се да ви видя, графе! — провикна се американецът. — Вече смятахме, че последното нещо, което сме видели от вас, ще е гърбът ви!
— Заловете го! — заповяда Джулиън на гвардейците, застанали зад гърба му.
Арайа стана.
— Не! Той ми спаси живота. Излезте навън!
Гвардейците се поклониха и се изтеглиха навън.
— Джулиън — заяви Арайа твърдо — ти и стражата ще ме придружите до къщи. Имам няколко ангажимента за днес следобед.
Джей Ти скочи и застана на вратата.
— Сега не бива да се явявате на публични места!
— Какво очаквате да направя? Да се заключа в някаква кула? Да си назнача човек, който да опитва всяко ястие да не е отровно? — Арайа се обърна към Джулиън: — Ще казваме, че съм паднала от коня и е трябвало да се върна пеша. Така ще мога да обясня защо не съм спазила програмата си. По-добре да ми се подиграват, отколкото да се страхуват за живота ми. — Тя вирна глава и мина царствено през вратата.
Джей Ти спря Джулиън.
— Вие не бива да допускате това! Много е опасно за нея!
Един Господ знае как Джулиън успя да погледне огромния Джей Ти „отвисоко“:
— Естествено е, човек като вас да не може да разбере тези неща. Арайа е принцесата на тази страна. Тя е бъдещата кралица!
— А чух, че сте щели да я обичате…
— Какво общо има това с този случай?
— Какво ли? Тя е в смъртна опасност, проклети малки… — Джей Ти се пресече по средата на изречението. След това продължи със застрашително тих глас: — Или искате да я премахнете от пътя си?
— Ако живеехме в друга епоха, и ако бяхте джентълмен, щях да ви извикам на дуел! — Джулиън мина презрително край Джей Ти и излезе от стаята.
— Хайде де! С удоволствие приемам да се бия с тебе! — извика Джей Ти след него.
Остатъкът от деня беше истински кошмар за Джей Ти. Опитваше се да бъде през цялото време близо до Арайа, но тълпата непрекъснато го изтикваше далеч от нея. Хората искаха да я видят отблизо, протягаха ръце към нея. Сълзи блестяха в много очи. Принцесата беше отсъствала толкова дълго, искаха сега всички да се уверят, че се чувства отново добре.
За американец като Джей Ти беше трудно да разбере какво означава Арайа за тези хора. Някакъв старец на стол с колелца избухна в сълзи, когато Арайа хвана ръцете му. „Не съм живял напразно… — хлипаше той. — Да доживея такова нещо…“
Джей Ти се опита да си представи, какви реакции би предизвикала у американците появата на техния президент. Поне половината от тях щяха да се възползват от случая да му кажат какво той, според тях, е сбъркал. А освен това, президентът се избира за четири години. Арайа обаче ще властва през целия си живот. Друг е въпросът колко ще трае този неин живот…
Хората се трупаха по улиците, Арайа постоянно се спираше, за да разговаря с тях. Най-сетне отидоха в Академията на науките — на някаква отегчителна сказка за насекомите. Джей Ти беше застанал до стената и по едно време се прозя толкова звучно, че лейди Верта се извърна и го изгледа неодобрително.
В седем без четвърт Арайа се качи на един стар, лъснат като огледало ролс-ройс, за да се прибере в двореца. Джей Ти си проби с мъка път, отвори вратата и седна до Арайа и лейди Верта.
— Вън! — прехапа устни лейди Верта. — Веднага спрете! — заповяда тя на шофьора.
— Всичко е наред — каза Арайа спокойно.
— Нищо не е наред! — изсъска лейди Верта. — Не бива да се показвате заедно с него! Хората ще се усъмнят, може никога да не успеем да върнем истинската принцеса! Да не я видим никога повече!
Арайа понечи да потупа успокоително лейди Верта по ръката, но Джей Ти предупредително й кимна с глава.
— Ама ти всъщност какво искаш! — смени тя бързо тона. Сега вече играеше ролята на Кети Монтгомъри, но й се стори много трудна. — Казала съм ти веднъж завинаги, че не искам да те виждам повече! Казах ли ти?
— Да, каза ми, но старият крал ме натовари да охранявам принцесата, как да го направя, като непрекъснато се навираш между хората!
— Все пак тя трябва да изпълнява задълженията си — възкликна гневно лейди Верта.
Джей Ти искаше да каже още нещо, но преглътна думите си. „Нямат ли капчица разум тези хора? Не виждат ли, че обожаваната от тях принцеса ще бъде убита, ако не я пазят достатъчно?!“
Неохотно я остави да се прибере сама в покоите си, защото и той трябваше да се преоблече.
Един дребен човек в ливрея в сиво и златно стоеше в средата на стаята му.
— Какво правите тук? — запита Джей Ти подозрително.
— Негово величество ме помоли да се грижа за вас по време на престоя ви в Ланкония. Казвам се Уолтърс. Ще ви помагам при обличането, ще предавам вашите съобщения и ще изпълнявам нарежданията ви. Негово величество ми е наредил да бъда максимално дискретен. Позволих си междувременно да ви приготвя банята и да изгладя официалната ви униформа.
— Никой не ми е нужен! — започна ядно Джей Ти, но млъкна и набръчка чело. Може пък този Уолтърс да се окаже полезен…
— Трябва да ви предам писмо от Негово величество.
Джей Ти разчупи печата. Кралят пишеше, че може да се довери безусловно на Уолтърс, защото сам кралят го е уведомил за всичко. А бил и много опитен в набирането на информация.
Джей Ти започна да се съблича. Отблъсна грубо ръцете на Уолтърс, когато старият човек се опита да разкопчае ризата му.
— Чухте ли какво стана днес? — запита Джей Ти.
— Говори се, че Нейно височество е претърпяла злополука.
Джей Ти го изгледа изпитателно:
— И какво още?
— Граф Джулиън разказвал, че се били заблудили, но аз го чух да казва на лейди Брадли, че са стреляли по принцесата. Графът беше убеден, че е ловна злополука. — Уолтърс бързо извърна глава, когато Джей Ти се запъти напълно гол към ваната.
— А вие как мислите? — запита отново Джей Ти.
— Аз погребах кученцето й, сър. Някой го беше разпрал от главата до опашката и го беше пъхнал под леглото на Нейно кралско височество, докато е спяла. Тя ме извика и ме помоли да отнеса трупа, преди някой да го види.
Джей Ти се потопи в горещата вода и затвори очи. Много добре помнеше, Арайа му бе казала, че никой не знаел за тези „нещастни случаи“. А ето Уолтърс бе погребал кучето й. Колко такива „никой“ в двореца не знаеха „нищо“ за тези случки?
— Уолтърс — обади се по някое време Джей Ти — кой живее всъщност в двореца?
Уолтърс изреди цял списък от имена — звучаха като че са от някаква приказка. Първо тримата млади принца — потомци на владетелския род. След това лелята на Арайа лейди Брадли, херцогиня на Дарен, жена, която беше в кръвно родство едва ли не с всички кралски дворове на света.
— Разбира се, не и с азиатските! — обясни веднага Уолтърс. — Нейно кралско височество принцеса София е сестра на краля, а Барбара, тя си е още съвсем дете, е щерка на чичото на Арайа.
— Как са умрели родителите на Арайа? — запита Джей Ти.
