— Да знаете колко е късно вече? Мислите ли, че мъж, когото вкъщи очаква страстна и хубава жена, ще се мотае по никое време с бутилка из гората? Идвам тук всяка нощ. — Беше толкова близо, че почти я докосваше и вече беше хванал крайчеца на шнура, пристягащ блузата й. — Идвам тук и мечтая за вас, госпожице Джесика — за Джесика с възбуждащите бедра. За Джесика…
Джесика го отблъсна, отворила широко очи, и хукна да бяга. Беше толкова пиян, че му трябваше време, за да си върне равновесието, достатъчно да успее тя да изчезне сред дърветата. Тичаше напряко през гората, избягвайки пътеките, стигна най-сетне до дома си и тръшна вратата след себе си. Залости я бързо с дебелата дъбова греда, която им служеше за резе.
Елеонор слезе в кухнята по нощница и боне.
— Къде се забави толкова? — попита. — Тревожехме се за теб.
Джесика не отговори и Елеонор прегърна сестра си.
— Имаше тежък ден, нали? Чух какво е станало тази вечер.
Джес не искаше да й напомнят за Черния отмъстител, нито за качето с вода, нито за пияния Джон Питмън, който успя да опипа блузата й.
— Върни се в леглото — каза тя на Елеонор. — Като сваля тая мръсотия от тялото си, ще дойда.
Елеонор кимна сънено и се замъкна обратно в леглото. Джесика изми с гъба цялото си тяло, проклинайки всички мъже на този свят, после се качи по стълбата на таванчето, където спяха. За цялото семейство имаха само едно легло, по-големите деца лежаха с глави на север, по-малките с главичките на юг. Джес подгъна юргана откъм единия край и целуна косичките, които можеше да стигне.
Натаниел се надигна на лакът.
— Защо си тичала?
На това дете не му убягваше нищо.
— Ще ти отговоря, може би, утре. Сега спи.
Нат си легна пак между две братчета на възглавницата.
— Ще го открия заради теб, Джес. Ще намеря Черния отмъстител и ти ще можеш да го обесиш.
Джес се усмихна при тази мисъл.
— Хубаво, и ще използвам за целта качето на госпожа Кофин. А сега заспивай. — Докато си лягаше между Елеонор и бебето Самуел, тя още се усмихваше.
Джесика забиваше острата лопатка в каменистата почва, набождаше мидата и я хвърляше в посоката, където беше оставила кошницата.
— Те да не са ти врагове?
Вдигна очи и видя Александър Монтгомъри. Слънцето се отразяваше в жълтата коприна на дрехата му.
— Дошъл си да ми се подиграваш, така ли? — изгледа го тя сърдито. — Тази заран не ти ли беше достатъчно? Скимнало ти е да се промъкнеш подире ми и лично да ми се подиграеш, а? — Тя измъкна още една мида от скривалището й в пясъка. Беше положила всички усилия да преживее някак тази сутрин, но съвсем не й беше лесно. Щом влезе в гостната на семейство Монтгомъри, всички присъстващи се запревиваха от смях. Мъжете разполагаха, изглежда, с неизчерпаем запас от вицове за качета с вода за пране, а господин Кофин се смя най-гръмогласно.
После в стаята влезе още сънен и Александър, и всички се занадпреварваха да му разказват за чудесните подвизи на великолепния Черен отмъстител. Ако трябваше да се вярва на хората, Черния отмъстител бил много висок (над метър и осемдесет), пък и хубавец („малката Абигейл Уентуърт направо припадна само като го зърна“), бил, освен това и майстор на кинжала. Джес не устоя все пак на изкушението да им обърне внимание на факта, че Черния отмъстител изобщо не извади кинжал, нито прояви изкуството си във владеенето на това оръжие. Това привлече отново към нея всеобщото внимание. Възразиха й, че явно не оценява факта, че мъжът е рискувал живота си, за да помогне на друг.
Джесика взе кошницата и лопатката, с която копаеше миди, и изтича с тях към своя бряг. Оказа се, значи, че Александър я е проследил, за да й отнеме и това убежище.
— Ако си дошъл да ми се присмиваш, мога да се лиша от присъствието ти — каза тя и опря ръце в хълбоците.
Алекс седна на едно повалено дърво.
— Не съм дошъл да ти се присмивам. Исках само да ти кажа, че не заслужаваше онова, което Черния отмъстител ти стори снощи. Според мен той постъпи зле с теб.
Джесика го гледа известно време недоверчиво с блеснали очи, но премълча и атакува поредното мидено скривалище.
— Рискувал си да си изцапаш хубавите дрехи, за да ми го заявиш? Защо? Какво искаш от мен? Двайсет и пет на сто от печалбата ми?
Гласът на Александър беше много спокоен, когато й отговори:
— Зная какво е целият град да ти се присмива за нещо, за което нямаш вина.
Джесика го погледна и си спомни много добре как го направи за смях на целия град при завръщането му в Уорбрук. Бузите й пламнаха и тя изрови още една мида.
— Съжалявам. Може и да прибързах тогава. Но някой каза, че едно от момчетата на семейство Монтгомъри щяло да се прибере и всичко да оправи. Реших, че е детска измислица, но като те видях… — Тя млъкна и го погледна в лицето. — Прощавай, че ти се подиграх.
Тя продължи да изравя миди, но вече с по-малко хъс.
— Не намираш ли, че шивачът ми е добър? — попита Алекс. — Мога да му заръчам да ушие нещо и на теб. Може би нещо синьо, за да ти отива на косата?
Джес понечи да му отвърне хапливо, но като видя засмяното му лице, зарази се от усмивката му.
— Колко ли миди трябва да изровя, за да си платя синя копринена рокля?
— С миди не можеш да я платиш. Но с цената на едно приятелство — да. Достатъчно е да престанеш да насърчаваш уорбрукчани да ме взимат на присмех, пък аз ще ти купя роклята.
— Ох! — Чувство за вина заля Джесика. Не беше се замисляла какво му е на Александър, откакто е изложен на присмеха на целия град. Вече познаваше твърде добре това чувство. — Моля те, купи ми роклята — каза тя, загледана в лопатата.
— Значи можем да станем приятели?
— Мисля… мисля, че да.
Последва продължително мълчание. Тя хвърли кос поглед към Александър и забеляза, че той се усмихва. Не изглеждаше всъщност чак толкова зле, въпреки че по-голямата част от лицето му беше скрито под огромната перука. Онзи досаден слуга сигурно му бръсне всяка заран главата. Ех, дрехите, които носи, шкембето, което се поклаща пред него, наистина са ужасно смешни. Дори Абигейл, която харесваше кажи- речи всеки мъж, а най-вече богатите, се отнася пренебрежително към Александър.
Александър свали усмихнат коприненото сако, изтегна се върху дървото и тумбакът му заприлича на парче китова мас, понесена от вълните.
— Я ми кажи сега какво мислиш за Черния отмъстител.
Джесика се загледа за миг замислено пред себе си.
— Той обича славата. Иначе защо ще препуска през града, та всеки да го види?
— Може да го е направил, за да привлече всеобщото внимание, та Бен да успее в това време да скрие на сигурно място чая си. Навярно си чула вече, че Бен, жена му и четирите му деца са напуснали посред нощ града? Не мислиш ли, че Черния отмъстител е искал да им даде възможност да се изплъзнат от ноктите на Питмън?
— Да не си произнесъл още веднъж в мое присъствие името на този човек! Нали вземаш от него пари?
Тя се опита да мине покрай Алекс, но той я хвана за ръката, обгърна я с пръсти, но без да я стиска силно.
— Да ти е минало през ума, че като му вземам двайсет и пет на сто, получавам възможност да контролирам печалбите на скъпоценния си зет? Така ставам донякъде и негов съдружник, имам право да надничам в счетоводните книги. Ако спечеля неговото доверие, ще зная и кой е поредният кораб, който се кани да конфискува. — Алекс пусна ръката й.
