Изведнъж до нея изникна, кой знае откъде, Натаниел и я хвана за ръката.
— Абе вие ще престанете ли да се присмивате на сестра ми? — избоботи той, но никой не му обърна внимание.
— Заведи ме при Елеонор — успя най-сетне да му прошепне Джесика. Не, няма да плаче. За нищо на света няма сега да ревне. Изправи гръб, вирна брадичка и тръгна, без да поглежда наляво и надясно.
По причини, известни само на него, Натаниел не я заведе при Елеонор, а при Сойер Монтгомъри.
Изтощена до краен предел от усилията да не пролее нито сълза, Джесика стоеше сега някак доста тъпо, зяпнала стария мъж, легнал с ненужните си крака в постелята. Като малко момиченце беше зървала само отдалеч внушаващата му страхопочитание фигура, а щом приближеше, предпочиташе да избяга. Дори след тежкото му раняване се решаваше само от време на време да хвърли бърз поглед през прозореца.
До съзнанието й достигаше смътно, че Нат разказва на стареца случилото се и му обяснява защо Джесика стои пред него мокра до кости и защо дрехите й смърдят така ужасно на риба. Защо лицето й е така подпухнало и тя едва сдържа сълзите си.
Сойер отвори широко очи и протегна двете си ръце.
— Може да съм вече безполезен като мъж, но още имам рамене, на които хубаво девойче може да си изплаче сълзите.
Джесика не се колеба дълго, почти се хвърли в обятията му и заплака толкова горчиво, сякаш щеше да й се скъса сърцето.
— Та аз нищо лошо не му сторих — хълцаше тя. — Никога не съм го виждала, как тъй ще се оставя да ме целуне!
— Е да, но е бил Черния отмъстител — каза Сойер, който я беше прегърнал и я галеше по гърба. Миризмата на риба изобщо не го смущаваше. — Повечето момичета биха се държали като Абигейл.
— Абигейл е глупава гъска — каза Джесика поуспокоена, но все още в прегръдките му.
— Много си права! — засмя се Сойер. — Но доста хубавко глупаво гъсе. И което заслужава да бъде целунато.
— Но аз съм… искам да кажа… — Сълзите на Джесика потекоха пак. — Мен момчетата не ме харесват и аз не ги харесвам.
— Разбира се, че те харесват. Само че се страхуват от теб. Малцина свършват и половината от работата, с която се справяш. Виждат как управляваш вехтата си гемия, как вдигаш сама тежката котва — той замълча и се усмихна, — при това успяваш и да държиш Натаниел под око. Ами те чудесно разбират, че си по-истински мъж от тях.
— Мъж ли? — позасмя се тя. — Мислят ме за мъж?
Той я привлече отново към себе си и зарови лице в косата й, дълга до бедрата.
— Не, нищо подобно. Всички знаят, че си най-хубавото девойче, което са виждали през живота си.
— Не колкото Абигейл — каза тя и го погледна крадешком с крайчеца на окото.
— Абигейл е сега на шестнайсет, та може и да минава за по-хубава, но утре вече няма да е. А ти, скъпа, ще си хубава и когато станеш на сто.
— Днес точно това си пожелах — да съм вече на сто. Защото не зная как ще гледам утре хората в очите?
Той вдигна с върха на пръстите брадичката й.
— Не си сторила нищо нередно. Погледни на всичко от друга страна: докато всички са зяпали теб, жената на Бен е успяла да изнесе чая от мазето.
Красивото някога лице на Сойер стана сурово.
— Е да, зет ми само това гледа — кого да набеди. Александър ще успее, може би…
— Кой, Александър? — възкликна Джесика и се изправи. — Как е възможно да имате двама прекрасни сина, а третият да е толкова… толкова…
— Този въпрос вече съм си го задавал и аз — прекъсна я замислено Сойер и я изгледа. — Слушай, позамисли се, моля те, за маскирания и колко е помогнал на Бен. Ти също си допринесла Бен да успее да скрие чая. Мисля, че тъкмо такава е била целта и на Черния отмъстител — усмихна се той, — пък ако се случи да го срещнеш пак, хукваш в обратната посока и толкоз, нали?
— Да го срещна пак? Не, той няма да посмее. Питмън ще прати войниците и те ще го търсят под дърво и камък, докато го намерят.
Сойер я побутна леко.
— Сега върви да се измиеш. Мисля, че наистина не е зле да обличаш от време на време и рокля, Джесика.
Тя му се усмихна. Вече се чувстваше наистина много по-добре.
— Тъй вярно, капитане. — Наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ви — каза още и излезе от стаята.
Сойер изчака няколко секунди, после изрева:
— Натаниел! — Момчето веднага се появи на вратата, повело за ръка по-малкото си братче Самуел. — Искам да ми разказваш всичко, което успееш да научиш за този Черен отмъстител, разбра ли?
— Още нищо не мога да ви кажа. Елеонор ми даде малкия и заръча да не го изпускам от очи. Пък той още не може да се покатери на дърво. — Устните на момчето се разтрепериха.
Сойер се загледа за миг пред себе си, свъсил чело.
— Я виж в онова чекмедже и ми донеси кълбото въже, месинговата халка и джобното ножче. Когато синовете ми бяха бебета, а Лили млада жена, измайсторих й въжена торба, за да носи бебетата на гръб, ако поиска да излезе с мен в морето. Да видим, ще успея ли да изплета такава торба и за малкия Самуел. Как мислиш, ще можеш ли да се покатериш на дърво с този живак на гърба?
— Ще мога да се изкатеря с него чак до звездите — увери го Натаниел. — Да ви се намира и някоя меденка в чекмеджето? Да го залисам, та да стои мирен.
— Ако разбереш кой е Черния отмъстител, ще ти купя цяла паница меденки.
— Той Сам ги обича тия сладки, не аз — отвърна Натаниел и така вирна брадичка, че заприлича поразително на сестра си.
— А какво би желал да получи Натаниел? — попита Сойер, който вече режеше с ножа парчета въже и ги връзваше за месинговата халка.
— Искам да си имам малка лодка, за да ловя риба и да я продавам.
— Съгласен! — засмя се Сойер. — Ще я кръстим „Черния отмъстител“. А сега хвани здраво другия край на въжето. Сам, я виж дали в кутията не е останала някоя меденка.
Натаниел и Сойер се засмяха в един глас.
Джесика избърса с ръкав последните сълзи от лицето си и пое през гората към колибата на Тагъртови.
Пое уплашено въздух, когато Джон Питмън изникна изневиделица между дърветата. Обикновено се обличаше безукорно, на ризата и жакета му нямаше незакопчано копче, изглежда, искаше да покаже на американците как трябва да се носи човек. Но този път приличаше на дрипльо — без сако, с разкопчана жилетка. На всичкото отгоре гледаше като луд и смърдеше на ром.
— Госпожице Джесика — каза с пиянски глас, — вие сте единствената жена, която го е отблъснала.
Джесика не беше виждала митничаря отблизо, не желаеше това да се променя и сега. Усмихна се плахо и се опита да се размине с него. Последното, което би си пожелала, беше среща без свидетели с този мъж, свикнал да налага волята си.
— О, госпожице Джесика — каза тихо Питмън и й препречи пътя, втренчил поглед във връзките на блузата й. — Дрехите ви изсъхнаха ли? Успяхте ли да позабравите онзи нагъл негодник?
Тя отстъпи крачка назад.
— Отишъл сте в гората и сте се напил само защото онзи славолюбив тип, онзи Черен отмъстител ви е ядосал? — попита недоверчиво.
Той се приближи още повече към нея.
