— Добре ще е да се позамисляш от време на време на какво миришат твоите дрехи. А сега взимай кошницата и да не си подхванала пак някоя свада с Абигейл.
Джесика понечи да се оправдава, но Елеонор вече не я слушаше, поела към Монтгомърови. Джесика се поколеба за миг, после вдигна, пъшкайки, кошницата и се запъти към голямата къща на семейство Уентуърт.
Подаде рибата на госпожа Уентуърт и вече се надяваше, че няма да й се наложи да срещне Абигейл. Но тъкмо излизаше през задната врата, и чу Абигейл да й вика:
— Джесика, колко се радвам да те видя пак у дома! — Джес знаеше, че думите на Абигейл са чиста лъжа. — Добър вечер. Нощта ще е много хубава и ясна, нали?
Абигейл се надвеси с тайнствен израз над перилата и попита:
— Чу ли, че господин Сампсън е акостирал днес с цял товар чай, без да мине през Англия. Мислиш ли, че господин Питмън ще му разкрие спатиите?
Джесика беше толкова смаяна, че не можа да отговори. Щом Абигейл е разбрала за чая, значи и Питмън вече знае.
— Трябва да предупредя Бен — измърмори тя най-сетне и изтича от верандата.
Абигейл я следваше по петите, решена да разбере какви ще са последиците от тревогата, която предизвика с думите си. Вече на улицата, за малко да се озоват под копитата на кон, яхнат от мъж в дрехи от черно трико.
Двете жени спряха уплашени и Джес протегна закрилнически ръка пред гърдите на Абигейл.
— Джес — каза задъхано Абигейл, — този мъж не носеше ли на лицето си маска?
Джесика не й отговори, ами се затича след облака прах, вдигнат от коня на маскирания мъж. Абигейл запретна поли чак до коленете, молейки бога да не я зърне майка й или някой от църковното настоятелство, и хукна подир Джесика.
Тя спря пред къщата на Бен Сампсън. Там стояха шестима английски войници, насочили мускетите срещу Бен.
— Представа нямам за какво говорите — лъжеше Бен. Но потта, която се стичаше въпреки хладния вечерен въздух по лицето му, противоречеше на това твърдение.
— Отворете по заповед на Джон Питмън, кралски пълномощник! — извика един от войниците и вдигна мускета още по-високо.
— Къде е мъжът в черно? — прошепна Абигейл на Джесика. Джесика се вслуша в шумовете на града и на вечерта. — Ей там — прошепна и посочи с глава дърветата зад къщата на Бен. Долови движение зад клоните, стисна пълничката ръка на Абигейл и я повлече под стряхата на къщата от другата страна на улицата. Тъкмо се свряха там на сигурно място, и ужасът почна.
Маскираният конник препусна срещу войниците, повлякъл след себе си мрежа с окачени по нея тежести. Изненадата беше на негова страна, защото войниците и Бен просто си стояха и го зяпаха. С бързо движение на ръката маскираният метна мрежата над главите на четирима от войниците, с другата ръка измъкна пистолет и го насочи към останалите двама. В пояса му беше затъкнат цял арсенал и двамата униформени извън мрежата пуснаха инстинктивно мускетите на земята. Четиримата, които се мятаха под мрежата, още държаха оръжието си, но ръцете им бяха заети с въжетата, а не със спусъците на пушките.
— В Уорбрук няма човек, притежаващ необмитен чай — заяви конникът. Говореше със странен акцент — не беше нито чист английски, нито диалектът, възприет от семействата, които живееха вече от поколения в Америка.
Абигейл погледна Джес и понечи да протестира, но Джес само поклати енергично глава.
— Върнете се при господаря си и му кажете, че повдигне ли още веднъж несправедливо обвинение, ще си има работа с Черния отмъстител. — Той хвърли на един от войниците края на мрежата. — Веднага ги върни в квартирите им — заповяда рязко.
Мъжът, който нарече себе си Черния отмъстител, препусна толкова близо край Бен и войниците, че подковите на коня за малко не им премазаха пръстите.
Когато мина край верандата, на която стояха Абигейл и Джес, дръпна силно юздата на коня, изгледа и двете.
Въпреки маската, закриваща горната част на лицето и триъгълната шапка, нахлупена ниско над челото, личеше, че е много хубав мъж. Пламтящите черни очи пронизваха през процепите на маската, а по-долу се виждаха чувствени, пълни, красиво очертани устни. Черните риза и панталон от трико, както и ботушите, бяха прилепнали като втора кожа към мускулестото, широкоплещесто тяло.
Абигейл въздъхна дълбоко и едва не припадна под погледа на Черния отмъстител. Сигурно щеше да се свлече на земята, ако Джес не я придържаше под мишниците.
Устните на Черния мъж се извиха в усмивка, не подигравателна, а толкова мила и многозначителна, че Джесика трябваше много да се напрегне, за да държи Абигейл изправена.
Все така усмихнат, Черния отмъстител се наведе от седлото, сложи широка длан на тила на Абигейл и я целуна продължително и страстно.
Междувременно Бен и войниците бяха почти забравили причината за появата на Черния отмъстител. Постъпката му беше толкова съзвучна със склонността им към романтичното, пък и на болните от носталгия войници им беше все едно дали ще открият или не чай в мазето на Бен Сампсън. Пред тях стоеше маскиран мъж в черно трико, който препускаше през страната и целуваше хубавите момичета.
Докато черният конник целуваше госпожица Абигейл, всички ръкопляскаха, но стаиха дъх, когато той се обърна към госпожица Джесика — жената, която нощем ги посещаваше в сънищата им, но денем им се смееше в лицата.
Джесика се учуди на израза в очите на този мъж, който наричаше себе си Черния отмъстител, в мига, в който той пусна Абигейл. Дали си е въобразил, че и тя ще се държи безразсъдно като Абигейл, готова да боготвори всеки мъж, който й е направил комплимент?
Когато Черния отмъстител се наведе към нея, тя отстъпи крачка назад. Не можеше да се дръпне достатъчно силно, защото продължаваше да крепи Абигейл.
— Само да посмеете да ме докоснете! — изсъска тя в лицето на конника.
Изненада се от промяната в израза на очите му. Стори й се, че едва ли не я мрази. Допреди миг стоеше на верандата и подкрепяше Абигейл, а в следващия вече лежеше пред Черния отмъстител, който я метна напреки на гърба на коня. Извитите части на седлото се впиваха болезнено в корема й, глъчка изпълни ушите й, когато Абигейл се строполи на пода на верандата. Чу и гръмогласния смях на войниците и на Бен. По цялата улица изведнъж се заотваряха врати — обитателите прекъсваха вечерята си, за да разберат каква е тази глъчка навън.
Виждаха мъж, целият в черно и с маска, който препускаше на коня си по улицата, понесъл, просната по корем напреки на седлото пред него, някаква жена и разбираха, че става дума очевидно за госпожица Джесика. Следваше ги като на парад редица от четирима войници, с глави, впримчени в мрежа, от която не се и опитваха да се освободят. Други двама войници държаха краищата на мрежата, а всички до един се превиваха от смях. Подир войниците крачеше Бен Сампсън, който крепеше Абигейл Уентуърт да не падне, защото, както личеше, вече не можеше да се движи сама. В края на улицата гражданите зърнаха госпожа Сампсън да изнася с двамата си по-големи сина някакви сандъци от избата.
Никой нямаше представа, какво може да означава всичко това, но до един се присъединиха към смеха на войниците, когато маскираният конник пусна Джесика Тагърт да цопне в каче с мръсна вода, останала от прането на госпожа Кофин — тази мърла я беше оставила за през нощта пред пътната врата.
Джесика се надигна в качето и запримига, защото лугата й лютеше на очите.
— Извинете ме, ако обичате, пред госпожа Кофин, задето й разплисках водата за пране — извика през рамо Черния отмъстител, преди да пришпори коня и да изчезне от очите на гражданите в другия край на улицата.
Докато се мъчеше да се измъкне от качето, ушите на Джесика кънтяха от смеха на хората. Опитваше се да вдигне високо глава, но никак не беше лесно. Сигурна беше, че на тази улица се е събрал сега цял Уорбрук и я е зяпнал.
С цялото достойнство, което беше способна да демонстрира при тези обстоятелства, тя се измъкна от съда. Знаеше, че моряшкият костюм е прилепнал към тялото й и това кара хората още по-гръмогласно да се смеят.
