— Не, няма — отговори замислено Ник. — Тази игра ме забавлява. Ще остана тук и ще продължа да играя ролята на твой слуга. Ще запазя, естествено, тайната ти. — Ник присви очи. — И ще се погрижа тази Елеонор Тагърт да съжали за всичко, което успя вече да изкаканиже за мен.
— Значи решаваме да останем заедно — каза Алекс. — Аз ще се представям за образцов благонравен млад американец, а ти ще покажеш на съотечествениците ми какво значи работа.
Този път Ник намръщи чело.
— Ако ме пратят на работа в полето, ще откажа. Е да де, но ще мога да разкажа после на семейството си няколко чудесни историйки.
— Да се надяваме, че твоето семейство ще ти повярва повече, отколкото моето на мен. Не е ли време да ме облечеш? Ако си сложа проклетата перука, поне няма да се налага непрекъснато да я гледам.
3
Обличането отне на Александър много време. След като Ник превърза раната на рамото му, двамата се заловиха старателно да му бинтоват краката, така че да изпълнят копринения панталон, после увиха по същия начин и кръста, та коремът му щръкна с цял лакът, коронясаха творбата с прясно напудрена перука. Когато свършиха, Александър беше така яко опакован, че по челото му избиха капки пот.
— Не съм сигурен, че те наистина го заслужават — изрече обидено Алекс.
— Те са твои съграждани — сви рамене Николай.
— Но се обърнаха срещу мен. — Алекс си спомни живо подигравателния смях, с който го посрещна Джесика Тагърт. Кой знае дали съгражданите му щяха да се оставят толкова лесно да бъдат измамени от дрехите, ако тя не беше цъфнала на кея — помисли си той.
Беше вече единайсет преди обед, когато той се доклати най-сетне до приемната в дома на семейство Монтгомъри, където вече го очакваха многобройни посетители, дошли уж да обсъдят делови въпроси. На Алекс веднага му стана ясно, че са тук само заради него. За миг си пое дъх, убеден, че някой високо ще се изсмее и ще му заяви, че вече може да хвърли тези дрехи, понеже си е у дома и сред приятели.
Но хората му хвърлиха само бърз поглед и се втренчиха отново в чашките си.
Алекс погледна към Елеонор, която даваше нареждания на двете готвачки край печката. Тъй наречената приемна беше едновременно кухня, салон и просторно помещение за събирания. Семейство Монтгомъри, на което принадлежеше почти целият град, наистина имаше куп въпроси за решаване. В течение на деня почти цял Уорбрук мина, по един или друг повод, през тази врата, а Сойер Монтгомъри винаги се грижеше гостите му да получат и нещо за хапване и пийване.
Двамата мъже, седнали в ъгъла до една от двете маси, подхванаха разговор на висок глас.
— Зет ми с ръцете си пося и ожъна това жито, но преди да го откарам за Испания, трябваше да спра в английско пристанище и да го разтоваря, за да го прегледат.
— На мен пък ми наредиха да откарам какаото от Бразилия чак в Англия, та там да ми позволят да продължа за Бостън, откъдето беше поръчано.
Мъжете поглеждаха над чашите към Александър, но той се преструваше, че не ги е чул. Мъжете не си направиха труда да го заговорят направо и той не видя причина да възнагради неуважението им с проява на съчувствие. Дали наистина вярват, че той има власт да промени английските закони? Държаха се така, сякаш още беше в сила средновековният феодален ред, според който той, като техен господар, можеше да отиде лично при краля и да му се оплаче.
— Изгубих си кораба заради проклетите шейсет фунта — оплака се Джошуа Грийн.
Александър се втренчи в голямата, препълнена чиния, която Елеонор сложи пред него. Усети се като зрител в театър, който се е озовал на вече гледано представление. Докато ядеше, изслуша историята на Джошуа. Той я беше разказвал поне сто пъти, но сега я предъвкваше заради Александър за сто и първи.
Всички присъстващи хвалеха хубостта на кораба на Джошуа, с който той толкова се гордееше. Да, ама Джон Питмън го намразил. Спречкали се за парче земя, собственост на Джошуа, което той отказал да продаде. Питмън твърдял, че Джошуа е натъпкал кораба си със зелена боя, тоест с контрабанда. На това основание конфискувал кораба на Джошуа, но не намерили никаква боя, въпреки това събрал дузина войници и им заповядал да претърсят посред нощ къщата на Джошуа. При това „претърсване“ войниците опустошили хранителните припаси в зимника, разкъсали платнените подвързии на куп книги, изпотрошили мебелите, изплашили дъщерите му. Джошуа се опитал да си върне кораба, но му заявили, че трябва да плати гаранция от шейсет фунта. Но той дал вече всичките си пари за застраховката, която трябвало да внесе при Питмън, преди корабът му да отплува. Откъде да вземе парите? Приятелите му събрали сумата, но доказателствата за невинност трябвало да даде Джошуа. Питмън твърдял, че на борда на кораба на американеца имало зелена боя, а Джошуа, че никога не е карал зелена боя. Случаят стигнал до колониалния морски съд, който е от един-единствен съдия и не включва съдебни заседатели. Съдията предал кораба на Питмън и помощниците му в митницата, понеже Джошуа уж не могъл да докаже, че никога не е товарил зелена боя.
Докато гледаше съгражданина си, Александър забрави собствените си неволи. Виждаше един сломен човек, погубен най-легално заради лакомията на англичанина. Питмън беше хвърлил око на къс земя, собственост на Джошуа, и беше успял да присвои не само земята, но и всичко останало, което семейство Грийн бе наричало досега своя собственост.
Александър наведе глава над чинията, за да не видят хората гнева, припламнал в очите му. Ако иска да продължи да играе ролята на глезен лакомник, хората не бива да разберат колко го наскърбяват такива разкази. Усещаше върху себе си погледите на мъжете, които го наблюдаваха и продължаваха да се надяват, че той е човекът, на когото могат да се опрат. Бяха като деца, вярващи, че мъж, който носи името Монтгомъри, може да реши всичките им проблеми и да превърне несправедливостта в справедливост.
Преди гневът му да надделее и да издаде истинските му чувства, вратата се отвори и Джесика Тагърт влезе с две пълни кошници стриди.
Джесика погледна хората, които седяха, тихи и безмълвни, и гледаха Алекс така, сякаш очакваха всеки миг да се развилнее буря, и веднага разбра какво става.
— Значи не сте изгубили надежда? — разсмя се тя високо, като местеше поглед от човек на човек. — Още вярвате, че ей този Монтгомъри ще ви се притече на помощ? Да, ама господ бог е създал само трима Монтгомърови: Сойер, Адам и Кит. Този тук не заслужава името си. Вземи, Елеонор — продължи тя, подавайки кошниците на сестра си. — Сигурно ще ти потрябват, ако върволицата продължи да се точи цял ден. — Тя изгледа подигравателно Алекс, който така и не вдигаше глава. — Което си е право, докато си е вкъщи, и този ще има на какво да се нагледа тук.
Александър вдигна много бавно глава и я погледна. Мъчеше се да не издаде гнева си, но успя само наполовина.
— Добро утро, госпожице Джесика — каза той тихо. — Миди и стриди ли продаваш? Нямаш ли си съпруг да те храни?
Мъжете в другия край на масата се изкикотиха. Джесика беше хубавица и в града нямаше мъж, който да не се е опитал, по един или друг начин, да се приближи към нея. Някои, вече изтощили съпругите си с непрекъснати бременности, й предлагаха женитба; синове и племенници от други семейства я заговаряха със същото намерение. Накъсо казано, нямаше мъж, който поне да не е мечтал да я направи своя. А сега този човек тук намекваше с въпроса си, че никой не я е поискал.
— Мога да се грижа за себе си и сама — отговори Джесика и застана пред него. — Не ми е дотрябвал нито съпруг, който да ми ближе краката, нито такъв, който да ми нарежда какво да правя и какво не.
Александър й се усмихна.
— Ясно — каза той и я измери от глава до пети. Джес разбра още преди години, че не може да управлява корабчето с дълга пола и си прекрои моряшка дреха. Носеше високи ботуши, над които се спускаше широк панталон, над него удобна блуза и отворена жилетка. С изключение на колана, който пристягаше силно на тънкия си кръст, за да не й се смъкне панталонът, в това облекло тя почти не се отличаваше от повечето мъже в Уорбрук. — Я ми кажи — продължи преспокойно Алекс, — още ли настояваш да ти дам адреса на моя шивач?
Избухналият смях беше по-силен, отколкото шегата всъщност си заслужаваше. Мнозина бяха виждали
