комичната картинка, която представляваше Алекс в подплатения костюм, палтото от брокат и напудрената перука. Наистина не приличаше на млад хубавец, който се е върнал, за да спаси град си от алчността на своя зет.
— Ще видиш — повтори Алекс с надебелен език, защото Ник пак му беше налял уиски, за да се справи по-лесно с комедията, която му предстоеше да изиграе. — Те ме познават. Ще има да се смеят, като ме зърнат маскиран така. Ще разберат, че се е случило нещо. Ще се грижат за мен, докато проклетото рамо заздравее. Ще ги помоля само, докато наблизо сноват войници, да не ме издават. Те знаят, че един Монтгомъри никога не би се издокарал като паун. Ще съобразят, че сигурно има причина. Ще видиш.
— Да, Александър — успокои го Николай. — Надявам се да се окажеш прав.
— Разбира се, че ще се окажа прав. Ще видиш. Познавам си хората.
2
— Не разбирам защо трябва да ходя на посрещането му — повтори Джесика Тагърт за хиляден път на сестра си Елеонор. — Александър никога не е означавал нещо за мен, най-малко нещо добро. — Елеонор стегна яко връзките на корсета на сестра си. Ако Елеонор можеше да бъде наречена хубава, сестра и несъмнено я превъзхождаше. Нея и всички жени в града.
— Трябва да си там, защото семейство Монтгомъри са били винаги много добри към нас. Сали, слез веднага от масата — викна тя на четиригодишната си сестричка.
Къщата на Тагъртови си беше всъщност колиба, малка и точно толкова чиста, колкото можеше да се изисква от две жени, които работеха по цял ден, а трябваше, освен това и да се грижат за седем по-малки братя и сестри. Къщата беше в края на града, малко навътре в горичката и без близки съседи, не защото семейството предпочиташе да живее изолирано, а защото преди осемнайсет години, когато петото кресливо и сополиво Тагъртовче видя светлината на деня и сигурно нямаше да е последното, хората престанаха да строят в съседство с тях.
— Натаниел! — викна Джесика на деветгодишното си братче, което олюляваше три тлъсти и вбесени паяка пред лицето на по-малката си сестричка. — Ако те докопам, лошо ти се пише!
— Няма защо да ходиш да го зяпаш тоя Александър — извика подигравателно Натаниел, хвърли паяците в косата на сестра си и изхвърча навън.
— Застани най-сетне мирно, Джес — каза Елеонор. — Как да стегна корсета, като непрекъснато мърдаш бедра.
— Изобщо не държа да ме стягаш. Наистина не проумявам защо трябва да посрещам този Монтгомъри. Нали не зависим от благодеянията на някой си Александър Монтгомъри.
Елеонор въздъхна дълбоко.
— Когато го видя за последен път, и двамата бяхте още деца. Може да се е променил.
— Хм! — изсумтя Джесика и се дръпна от сестра си, за да вдигне от пода малкия Самуел, който тъкмо се канеше да си напъха нещо трудно определимо в устата. Като се наведе, видя, че е един от тлъстите паяци, с които Натаниел плашеше допреди малко сестричката си. — Лош характер като този на Александър никога не се променя. Преди десет години беше хвалипръцко и всезнайко, сигурна съм, че и сега си е такъв. Ако Мариана има нужда от помощта на брат, за да се отърве от човека, за когото от глупост се омъжи, защо не се обърна към по-големите? Към някой от добрите Монтгомърови?
— Доколкото зная, писала е на всичките си братя, но изглежда Алекс пръв е получил писмото й. Стой мирна, за да ти махна репея от косата. — Елеонор хвана плитките на сестра си и не можа да преодолее известна завист. Други жени се грижеха с часове за косата си с надеждата да изглеждат добре, а Джесика я излагаше преспокойно на слънцето, на соления въздух, на морската вода и собствената си пот, а тя си оставаше по-хубава от косата на онези, които полагаха усърдни усилия.
Имаше гъста, мека руса коса, сияеща на слънчевите лъчи.
— О, Джес, само да кажеш, можеш да имаш, който мъж пожелаеш.
— Моля те, не започвай пак — прекъсна я сестра й. — Ти защо не си хванеш някой? Богаташ, който да помогне на нас двете и на цялото ни семейство?
— В този град? — изсумтя Елеонор. — Град, който позволява на един Питмън да го командари?
Джесика стана и отметна рязко косата от лицето си. Малко жени могат просто да приглаждат косата си назад и пак да изглеждат добре. Джесика беше от тях.
— И аз нямам никакво желание да вземам някой от тези пъзльовци за съпруг. — Тя върна малкия Самуел на пода. — Но не съм и толкова глупава, че да се надявам мъж или поне някой като Александър, да ни спаси. Мисля, че си представяме Монтгомърови само в група, но не и като отделни личности. Права си да твърдиш, че не познаваме по-великолепни мъже от Сойер и двамата му по-големи сина, аз плаках не по- малко от теб, когато те поеха на далечно плаване. Но не пролях нито сълза, когато Александър напусна града.
— Джесика, не мисля, че си права. Още ли не можеш да му простиш номерата от ученическите години? Ако хората им обръщаха внимание, Натаниел отдавна да е увиснал на въжето.
— Осъждам държането му. Винаги се е смятал за нещо по-горе от нас. Братята и баща му бяха всякога готови да работят с други хора, само Алекс смяташе, че е твърде различен, за да го прави. Семейството му е най-богатото в града, но само той си въобразяваше, че е над всички.
— Ти затова ли му захвърли в лицето омара, който искаше да ти подари? Никога не можах да те разбера, та нали целият град все ни носеше по нещо.
— Тогава да, но сега вече не! — измърмори ядосано Джесика. — Мразя да живея от подаянията на милозливи хора. Да нямаш никога достатъчно хляб в къщи, да не знаеш с какво ще нахраниш на другия ден братчетата и сестричетата си. А тате се прибираше на всеки девет месеца, колкото мама отново да забреме… — тя спря насред думата и си пое дълбоко дъх.
— Александър беше най-лошият от тях. Да можеше да зърнеш наглата му, високомерно ухилена физиономия, когато донасяше чувал царевично брашно. И как си бършеше ръцете в панталона, ако някое от нашите бебета се приближеше твърде много към него.
— Джес — засмя се Елеонор, — всеки трябваше да си избърше ръцете в панталона, в палтото или в косата, ако наше братче или сестриче се приближеше към него. Мисля, че не си справедлива. Александър не беше нито по-добър, нито по-лош от другите мъже в семейството му. Но заради малката разлика във възрастта той те привличаше по-силно от братята му…
— Не ме е привличал ни ей толкоз. Божичко, бях готова да се сприятеля по-скоро с някой кит.
Елеонор вдигна очи към небето.
— Но той помогна на нашия Патрик да стане стюард на кораба „Хубаво момиче“, нали?
— Направи го само за да се отърве от един Тагърт. А сега готова ли си най-сетне да тръгваме?
— От десет минути съм готова. Искаш ли да сключим договор. Ако Александър се окаже отново същия високомерен фукльо, за какъвто явно го смяташ, ще ти опека идната седмица цели три пая с ябълки.
— Ако ще е бас, все едно, че вече съм го спечелила. Сигурна съм, че очаква ти да му целунеш ръка. Нали е бил в Италия, там сигурно е посетил папата и се е научил от него на някои номера. Как мислиш, дали носи парфюмирано бельо?
Елеонор се направи, че не чу последната забележка на сестра си.
— Ако спечеля облога, ще носиш цялата седмица една и съща рокля и ще се държиш мило с господин Клаймър.
— С този тип, дето устата му смърди на риба? Както и да е. Сигурна съм, че ще спечеля. Този град ще разбере, че без баща си и братята си Александър е само един нафукан, мързелив и арогантен никаквец…
Беше готова да продължи преценката си, но Елеонор я изблъска през вратата и викна през рамо:
— Натаниел, ако не пазиш добре децата, ще ти смъкна гащите. Чу ли?
Като стигнаха кея, Елеонор с мъка задържа Джесика за ръката. Защото Джес вече изреждаше куп неща, които трябвало на всяка цена да свърши точно там. Да изкърпи мрежите, да оправи платната и такелажа.
— О, Джесика — извика им Абигейл Уентуърт, когато сестрите Тагърт се появиха на кея — сигурно изгаряш от нетърпение да видиш пак Александър, нали?
