Джесика не знаеше дали да зашлеви младата дама, или да напусне тичешком кея. Абигейл се смяташе за втора по ред хубавица в града, затова й беше ужасно неприятно, че ще трябва да отстъпи на Джесика първенството. Не изпускаше удобен случай да напомни на Джес, че е вече на двайсет и две и като кисело вино в стари мехове, докато тя, Абигейл е само на шестнайсет и затова — току-що узрял и желан плод.
Джесика я удостои със сладникава усмивка и тъкмо се канеше да й заяви за каква я смята, но Елеонор я отведе за ръка по-далеч от момичето.
— Не искам днес да се карате. Денят трябва да е щастлив за семейство Монтгомъри, а ти ще го развалиш, ако се наложи Сойер да те откупува от позорния стълб. — Добро утро, госпожо Годи — извика тя сладко. — О, ето го и корабът, с който Алекс се завръща у дома.
Като зърна бригантината, Джесика остана с отворена уста.
— Да, ама корпусът е прекалено тесен! Сигурна съм, че този кораб е строен въпреки всички правила. Дали Питмън вече го е видял? Сигурно ще го конфискува и какво ще стане тогава със скъпоценния ти Александър?
— Преди всичко не е мой. Ако принадлежеше вече на някоя жена, Абигейл положително нямаше да дотича да го поздрави.
— Май че си права — въздъхна Джес. — Виж я само с какво удоволствие мери с крачки кея на Монтгомъри. И в какво ли се е зазяпала толкова?
Елеонор се обърна и зърна група граждани, втренчили с отворени уста погледи в същата посока.
Докато Джесика и Абигейл още стояха в очакване, някакъв мъж се заприближава към тях. Носеше яркожълт жакет с цвета на канарче, по реверите и яката бяха избродирани листа и пъпки. Жакетът сякаш щеше да се пръсне над изпъкналия кръгъл корем, а слънцето се отразяваше в пъстрата като дъга коприна на реверите. Панталонът, опнат върху дебелите крака, беше смарагдовозелен, човекът носеше и перука с дълги букли, които му стигаха до раменете. Крачеше по кея, но от време на време се препъваше, защото явно беше надничал доста дълбоко в чашката.
Гражданите решиха, изглежда, че е чиновник, пратен от английската корона. Но Джесика веднага го позна. Нито дебелият корем, нито дългата перука можеха да скрият напълно господарските черти на един Монтгомъри. Изпъкналата адамова ябълка, която Александър беше наследил от дядо си, й се хвърли в очи преди наднормените килограми, които влачеше.
Джесика хукна с развети поли насреща му. Отдавна знаеше, че Александър Монтгомъри е човек, покварен до мозъка на костите, а сега вече имаше и доказателството. Щом се е отскубнал от надзора на баща си, веднага се е отдал на порока.
— Добро утро, Александър — поздрави го тя високо и едва сдържа смеха си. — Добре дошъл у дома. Не си се променил ни най-малко.
Той спря и я зяпна недоумяващ. Очите му бяха силно зачервени и изведнъж така залитна, че тъмнокосият, як мъж зад него трябваше да го подкрепи.
Джесика отстъпи крачка назад, измери го с поглед от глава до пети, опря ръце в хълбоците и се разсмя. Секунда по-късно всички граждани се разсмяха подире й.
Не спряха и когато Мариана Монтгомъри дотича на кея. Щом зърна Алекс, тя сякаш се вцепени.
— Ало, Мери, миличка — поздрави я Алекс с крива усмивка и якият мъж с мръсна риза трябваше пак да го подкрепи.
Тълпата вече не се смееше, а Мариана гледаше брат си и не можеше да повярва на очите си.
Алекс продължаваше да се хили, а Мариана да го гледа зяпнала. После тя скри лице в престилката си и зарида. Така се затича надолу по кея, че петите й просветваха изпод полите на роклята, а вятърът понесе към тълпата високото й хълцане.
Гражданите стояха смутени. Хвърлиха към Алекс и ярката му дреха още няколко унищожителни погледа и се върнаха всеки към работата си. Чуха се само няколко измърморени забележки, пръснати от вятъра като ехо.
— Горкият Сойер! Пък братята му са толкова яки момчета!
След малко на кея бяха останали само четирима: Джесика, която се наслаждаваше на гледката, защото мнението й за Алекс се потвърди, Абигейл, застанала намръщена зад нея, смутеният Александър и набитият мъж с мръсната риза.
Джесика демонстрираше триумфираща усмивка, а погледът на Алекс постепенно се проясняваше.
— Вината е само твоя — прошепна той.
Джесика се усмихна още по-широко.
— О не, Александър, вината е единствено и само твоя, защото най-сетне блесна истинската ти същност. Години наред успяваше да мамиш всички, но не и мен. При случай трябва да ми кажеш при кой шивач си шиеш.
— Не би ли си пожелала бельо от такъв плат? — обърна се тя към сестра си.
Елеонор изгледа с присвити очи по-малката си сестра.
— Хайде, престани да дрънкаш, Джесика.
Джес й отвърна с невинен поглед на широко отворените си очи.
— Не разбирам защо се сърдиш. Само се възхитих от дрехите му и от перуката. В Уорбрук отдавна никой не носи перука. — После се обърна със сладка усмивка към Александър: — Май те задържам с брътвежа си, а ти сигурно вече умираш от глад. — Тя хвърли многозначителен поглед към огромния му търбух. — Това нещо сигурно иска грижи, нали?
На Александър му идеше да я стисне с две ръце за гърлото, но Ник го възпря.
— Ще ми платиш, Джесика Тагърт — изсъска Александър.
— С какво? Да ти опека ли тортички с крем?
Елеонор застана между двамата, преди Алекс да успее да отговори.
— Не й се връзвай, Алекс, ами хайде да си вървим у дома. — А ти — посочи тя Николай — да му вземеш багажа и да го донесеш. Вкъщи ще можеш да се погрижиш пак за господаря си.
— Трябва да приготвим нещо за обяд — обърна се тя към Джесика, — това е твое задължение.
— Добре, госпожо — отговори й Джес. — Радвам се, че не съм на работа у семейство Монтгомъри. Мога да храня дузина деца, но това тук… — и тя впери отново поглед в корема на Александър.
— Хайде, върви — заповяда Елеонор и Джесика си тръгна с подсвиркване, предоволна, от кея, измърморвайки от време на време нещо за спечелен бас. Елеонор хвана Александър под ръка и не пророни дума за това, че е очевидно толкова пиян, та не може да върви без чужда помощ. Мъжът, когото бе взела за слуга на Александър, не помръдваше от мястото си.
— Как се казва това момче? — попита Елеонор Александър.
— Николай — процеди Александър през зъби, а лицето му стана кръв червено.
Елеонор спря и както продължаваше да подкрепя Александър, каза рязко:
— Николай, не чу ли какво ти заповядах? Вземи багажа на господаря си и ни последвай. Веднага.
Ник все още не помръдваше и гледаше нахално Елеонор. После присви устни и се наведе да вдигне малката чанта с дрехи, които взе за Алекс от племенника си.
— Да, госпожо — каза тихо, вече понесъл чантата и ги последва, загледан в задника на Елеонор, който се движеше примамливо под полите й.
— Двеста и петдесет фунта, но може да са и с няколко грама повече — засмя се Джесика. Седеше в единия край на масата в дома на Тагъртови, Елеонор в другия й край, а между тях седем повече или по- малко мърляви деца на различна възраст, наредени като аптекарски шишета. Пред всяко имаше дървена паница с рибена яхния, която малчуганите сърбаха с дървени лъжици. Приборите за хранене са скъпи и ги пазеха грижливо, като да бяха от чисто сребро. Рибената яхния беше най-обикновена, без подправки, просто риба, лежала дълго време във вряла вода. Малкото зеленчуци, които събраха предишната година в градината, отдавна бяха изядени, а тазгодишните още не бяха станали.
— Сойер какво каза? — попита Джесика и продължи да се смее в престилката.
Елеонор изгледа гневно сестра си. Работеше от четири години при семейство Монтгомъри, а когато преди две години почина майката на Алекс, стана икономка. Мариана, първородната дъщеря на Монтгомърови, тогава беше още мома. Дали заради властния си характер, или защото беше много едра, още не си беше намерила мъж. Тя пое грижите за сакатия си баща, а трябваше да надзирава и многото
