момиче“ и съобщаваше, че делът на Питмън от продажбата ще пристигне скоро в Уорбрук на борда на „Златната сърна“. Сутринта Алекс чу, че от брега вече са зърнали „Златната сърна“ и тя щяла да акостира до вечерта.
— Разбира се, че носеше маска — каза Абигейл. — Но една жена ги разбира тези неща. Беше невероятно красив.
— И никой мъж в Уорбрук не може да се сравни с него? — попита Алекс и я изгледа над перото. Сега трябва да измисли как да се скрие на пристигналия кораб, да вземе парите от представителя на краля и да изчезне, при това, без да пролива кръв, най-малко собствената си.
— Разбира се, че в Уорбрук няма мъж, който да може да се мери с Черния отмъстител. Прекарала съм тук целия си живот и не познавам друг толкова пъргав, толкова висок и толкова смел като Черния отмъстител. Той е и най-хубавият…
Алекс вече не я слушаше. През седмицата след нападението на маскирания над войниците, Абигейл се издигна до ранга на авторитет на тема Черния отмъстител. Безотговорното й дрънкане сега затрудняваше Александър да се появи отново с маската. На Питмън никак не му хареса, че загуби битката с този нахален маскиран мъж и никой в града не се осмеляваше да му напомня за поражението, с изключение на Абигейл, разбира се, за която вече нямаше друга тема. След нападението на Черния отмъстител тя беше цели два дена в центъра на вниманието на целия град, защото всеки искаше да чуе от нея какво впечатление й е направил маскираният конник. Но не по-късно от четвъртия ден хората се върнаха към грижите си за топла храна и дрехи за семейството. Всички го разбраха, с изключение на Абигейл, разбира се. Тя продължи да говори само за Черния отмъстител.
Алекс реши да последва съвета на Ник и да посвети част от времето си на хубавичката малка Абигейл. Но установи, че Аби изобщо не го забелязва. Единственият мъж, който съществуваше за нея, беше Черния отмъстител.
— Повярвайте ми, зная как изглежда.
— Джесика Тагърт твърди, че устата му вдъхвала ужас.
Абигейл стана. Разкошният й бюст се олюля от гняв.
— Какво ли разбира тази Тагърт от външността на мъж! Нали видяхте как се отнесе към нея Черния отмъстител? То и аз отдавна си мислех, че тя има належаща нужда от баня.
Алекс отвори уста да й каже, че Черния отмъстител може само да се е ядосал на Джесика, защото много е искал да я целуне, а тя му се е опряла. Но отговорът на Абигейл всъщност изобщо не го интересуваше и той се отказа да й възразява. Мечтаеше само да стигне до Острова на призраците, да смъкне там прекалено топлите си дрехи и да се изкъпе в студената морска вода. После трябва да измисли начин да върне парите, които Питмън незаконно беше отнел.
Помоли учтиво Абигейл да го извини и излезе на оживената главна улица на Уорбрук. Стана му приятно да усети хладния бриз, повяващ се откъм океана. Неколцина души, явно чужденци в града, спряха и го зяпнаха. Този ден носеше костюм от коприна в царско синьо, жилетката беше на избродирани зелени и жълти цветя. Ник беше пратил слуги до Ню Съсекс да му донесат още от дрехите на дебелия му племенник. Тъй че сега Алекс разполагаше не само с голям брой яркоцветни костюми, но можеше и да избира между четири от толкова омразните му перуки.
Първото, което видя, беше вехтата гемия на Джесика, „Мери Катрин“, закотвена на кея. По целия бряг на Америка нямаше по-дълбоко пристанище от това на Уорбрук, тук и големи кораби можеха да хвърлят котва до вълнолома.
— Хей, Алекс! — викна му Джесика от мостика. Беше се покатерила на вантите на гротмачтата и се опитваше да позакърпи, доколкото беше възможно, прогнилия такелаж. — Ти на сгледа ли беше?
Няколко моряка, които стояха зад Алекс и го оглеждаха от глава до пети, избухнаха в силен смях.
— А ти кого ухажва? — извика на свой ред Алекс, намеквайки за мъжките й дрехи. Сега се зарадва на смеха на моряците, които се изкикотиха още по-силно след отговора му, а после си продължиха по пътя.
Джесика се ухили и се спусна по вантите.
— Качи се на борда — викна му тя, — но внимавай за хубавите си дрехи, че тук е пълно със стърчащи пирони и телове.
Отблизо гемията на Джесика изглеждаше още по-зле, отколкото отдалеч. Беше същинска орехова черупка, само с две весла, но въпреки това човек можеше само да се чуди как се справя тя без ничия помощ. Само котвата трябва да тежеше поне сто кила.
Докато слизаше по тясната стълба и прекосяваше коридора към единствената каюта, имаше чувството, че усеща миризмата на всяка риба, натоварвана някога в гемията. За пръв път се наложи да използва носната си кърпа не само за пред хора.
— За теб вонята е непоносима, нали? — ухили се Джесика.
Той опита здравината на двата налични стола, преди да се отпусне на единия.
— Как издържаш в тази съборетина?
Пламъчетата в очите й угаснаха.
— Забравяш, изглежда, че съм от семейство Тагърт.
— Не, но това означава навярно, че изобщо си изгубила обоняние.
— Миризмата тук сигурно трудно се понася — разсмя се Джесика. — Но ми се намира малко ром. Искаш ли една чашка?
— Следобедът с госпожица Абигейл ми е отворил глътка за цяла бъчонка ром.
— Бил си при най-хубавото момиче в града? При мечтата на Черния отмъстител?
— Аби ми разказа толкова много за него, че не мога да му слушам повече името — простена Алекс.
Джесика наля до половината две дървени чашки с ром.
— Това не бива да го повтаряш пред Елеонор — засмя се тя.
Алекс отпи глътка и потрепери.
— Сега разбирам защо смрадта тук не ти прави впечатление. След една чашка от тоя ром носът ти направо окапва.
Джесика подви един крак под стола, а другия опря в дръжката на вратичка на скрина. Типично мъжка поза, но на Джесика изобщо не й пукаше. Гърдите й се очертаваха ясно под блузата, а крачолите се бяха усукали край бедрата — точно както Александър го правеше във въображението си с ръце. Той се отметна на облегалката на стола.
— Какво ще предприеме сега Питмън? — попита Джес, стиснала чашката ром в преплетени длани. Миг почивка и човек, с когото да сподели скъпоценния си ром, бяха за нея огромно удоволствие. В този град жените не желаеха да общуват с нея, а мъжете или бягаха като от заразна болест, или смятаха, че й липсват добродетели и се опитваха да й налитат. Възможността да си седи така с Алекс, който не проявяваше към нея плътски желания, беше наистина чудесна, сякаш бе намерила в негово лице истински приятел.
— Джес, какъв начин би измислила, за да се свържеш с Черния отмъстител?
— Защо питаш?
— Имам сведения, които могат да го заинтересуват. — Алекс й разказа за парите, които Питмън трябва да получи. Ако Черния отмъстител се появи втори път, сега със сведение, което може да има само ако е преровил кореспонденцията на Питмън, тогава, боеше се Алекс, Джесика можеше да се досети кой се крие зад маската на Отмъстителя.
— Мисля, че ще е достатъчно да го разкажеш на Абигейл — усмихна се злобно Джесика. — Сигурна съм, че Черния отмъстител се прекачва нощем в спалнята й.
— Да не би да ревнуваш? — вдигна вежди Алекс.
— Този крадец? Черния отмъстител си е същински пладнешки разбойник. Ако беше смел, щеше да предизвика Питмън пред целия град.
И в резултат да увисне на въжето, добави мислено Алекс.
— Значи нямаш представа, как Черния отмъстител е разбрал, че Бен Сампсън е внесъл нелегално чай в Уорбрук?
— Всички в града знаеха за Бен и за чая. Даже Абигейл беше чула за него. — Джес остави чашката си на масата и се наведе напред. Очите й святкаха, бузите й силно пламтяха.
