— Кълна се в пушката си! — изпелтечи войничето, посегна към гърдите й, вдигна ги високо и отново ги покри с блузата.
Междувременно всички войници в лагера вече бяха будни и повечето на крака.
Младата жена се опита да слезе от каруцата, но роклята й се закачи за нещо. За да я освободи, трябваше да запретне полата доста над коленете. Когато я откачи и вече можеше да слезе, всички мъже, с изключение на двамата постови, се бяха струпали край нея, протегнали ръце да помогнат.
— Колко мило от ваша страна — процеди надменно хубавицата и изгледа отвисоко събралите се. — Но както ви чух да казвате току-що на майка ми, не можем да останем и трябва да си продължим по пътя.
Мъжете нададоха високо гневен вик, вперили погледи в младия капитан — своя началник. Очите му святкаха досущ като тези на подчинените. Той пристъпи напред.
— Можем да ви предложим само угасващ огън и груба храна. На ваше разположение са.
Абигейл позволи на младия офицер да я свали от каруцата, а докато тялото й се търкаше в неговото, преди краката й да докоснат земята, гърдите й се притиснаха към лицето му.
Джесика стоеше в сянката на дърветата и наблюдаваше сценката, която се разиграваше на слабата светлина на огъня. За миг се усети, не по-малко от тези мъже, увлечена от пиеската — Абигейл играеше с нескрито удоволствие ролята си.
В черното трико, което й уши госпожа Уентуърт, Джесика се сливаше със сянката на дърветата в очакване до нея да стигнат звуците на китара. Госпожа Уентуърт беше натоварила на вехтата каруца куп музикални инструменти. Планът й беше да отвлекат колкото може по-силно мъжете от воинските им задължения, за да успее Джесика да освободи пленниците.
— Ще я убия! — чу Джесика вляво от себе си мъжки глас. Беше гласът на Итън, станал свидетел на първите сладострастни змиевидни извивки на тялото на жена си, започваща своя танц.
— Тихо! — заповяда войникът до Итън.
Джес се молеше Итън да не провали плана й. Беше още твърде рано, войниците не се бяха заплеснали достатъчно по танцуващата Аби, но Джес запристъпва към могъщите дъбове, за които бяха вързани тримата новобранци. Стигна лесно и незабелязана до първото дърво, а когато докосна въжетата, с които момъкът беше вързан за ствола, той прояви достатъчно съобразителност и не свали поглед от възбуждащите движения на танцуващата Абигейл. Единственият знак, с който даде на Джесика да разбере, че е освободен, беше бързо кимване с глава. Джесика освободи без усилия и втория пленник.
При Итън не стана така. Втренчил поглед в танца на съпругата си, той така яростно се дърпаше от въжетата, че възлите им се затягаха все по-яко. Наложи се Джесика да измъкне от ботуша си нож и да се залови да ги реже.
Дали поради резките движения на Итън, или тя прекалено избърза, но един от патрулите се взря в дървото, за което той беше вързан. Обърна се и видя острие на нож да проблясва на лунната светлина. Двамата вече свободни новобранци реагираха мълниеносно, единият долепи длани и удари войника по главата. Вторият го подхвана, преди да се е свлякъл на земята.
— Знаех си, че ще дойдете — прошепна единият от новобранците. Шумът от музиката и възторжените ръкопляскания на войниците все повече се засилваха.
Джесика остана в сянката на дърветата и продължи да прерязва въжетата на Итън. Мъжете бяха решили, че е Черния отмъстител.
— Тръгвайте — каза им с колкото може по-плътен глас.
Двамата освободени побързаха да изчезнат в сянката на гората.
— Джесика Тагърт, нали? — прошепна Итън през рамо. — Трябваше да се досетя. Ти измисли цялата тази история, нали?
Изненадана, тя спря да реже въжетата.
— Не спирай! Продължавай! — изсъска Итън. — Все още мога да различа жена от мъж. — Той погледна пак към лагерния огън — там Абигейл прескачаше горящите клони, които няколко войника държаха пред себе си. — Ще я убия!
— Та тя го прави заради теб — изсъска сега и Джес. — Готово!
Щом се видя свободен от въжетата, Итън изчезна мълниеносно в гората. Джес остана зад дървото, за да се намеси, ако стане нужда, ако Итън се реши на някоя идиотщина.
Беше вперила поглед в Абигейл и не обърна внимание на падналия на земята войник, който сега пристъпваше към нея. Вече я повали на земята, вече лежеше върху нея, когато тя проумя, че се е оправил от удара и се е съвзел. Отърколи се по-далеч от ножа, който войникът насочи към нея, но ударът последва толкова бързо, че острието се впи в хълбока й. Докато се мъчеше да се дръпне по-надалеч, ръката му докосна гърдите й.
— Жена! — изсъска той и миг по-късно краката му бяха между нейните и той притискаше горещи, мокри устни към устните й.
Джесика се задърпа. Но мъжът беше много по-силен от нея. Държеше с дясната си ръка китките й, а лявата вече шареше по панталона.
После той изведнъж се кротна.
Джесика продължаваше да се бори, но изведнъж разбра, че се е отлепил от нея или по-скоро някой го е метнал надалеч. Вдигна очи към нощното небе и видя Черния отмъстител да стои над нея с изваден кинжал.
Той й подаде мълчаливо ръка, вдигна я от земята и я изправи пред себе си. Виждаше как гневно святкат очите му зад маската.
— Аз… ние… — подхвана тя.
Той я дръпна за ръката и я поведе към коня. Джес сложи ръка на левия си хълбок и усети как кръвта се стича от прободната рана. Но не поиска да се оплаче.
Той я вдигна или по-скоро я бутна върху седлото, качи се зад нея и препусна навътре в гората.
Докато галопираха между дърветата, усети в лицето си хладния ветрец и се посъвзе. Седеше, обляна в лунна светлина, върху коня на мъжа, когото обичаше, а той я прегръщаше със силните си ръце. Мигът беше прекрасен, но по особен начин и смущаващ. Нещо не се връзваше, но не разбираше какво. Нали нападението мина успешно, разбира се само ако Аби и госпожа Уентуърт се приберат невредими. Но и нещо друго не беше наред.
Тя се обърна в седлото — поемаше шумно въздух, защото болката преминаваше сякаш с нажежено желязо през тялото й.
— Спри! — заповяда. — Трябва веднага да спреш!
Черния отмъстител се взря на бледата лунна светлина в лицето й, дръпна юздите на коня. Устните му веднага се озоваха върху нейните, той я целуваше по лицето, по очите.
— Не, моля те, недей! — прошепна тя и отметна глава, а устните му намериха шията й. — Къде ме водиш?
— У дома. В нашия дом, в Ковашкото заливче, там можем да се любим цяла нощ. Решил съм и да ти насиня дупето, задето си била толкова глупава, да се…
— Моля те, недей, не искам да се караме.
— Нямам намерение да се карам с теб, Джеси, любима.
— Трябва да ме заведеш вкъщи.
— Нали това правя.
— Не, искам да кажа, в моя дом и при Александър.
Тя се беше вкопчила здраво в него и сега усети как гърбът му се изпъна като стоманена струна, а гласът му прозвуча твърд, корав като тялото му.
— При Александър? Искаш да се прибереш при този окичен с дантели, пъшкащ пъзльо, след като току- що ти спасих живота?
Джесика се усети изведнъж сякаш разкъсана на две. Искаше да препусне с Черния отмъстител към пещерата, макар да знаеше, че ще се карат дали да спи с него, или не — ех, да й прости господ, знаеше, че ще изгуби спора. Но съзнаваше не по-малко ясно и че е длъжна да се прибере при Алекс.
— Той не е добре. Ако види, че ме няма в стаята, ужасно ще се притесни.
Погледът на Черния отмъстител сякаш се заби в очите й.
— Джес, да не би да обичаш този човек?
