— Александър? Бих казала не. Но той ужасно се тревожи за мен, а има слабо сърце. Моля те, върни ме при него. — Джес усети как кръвта се стича по бедрото й. Може би раната бе причината да се държи така странно. Последното, което си пожелаваше в този миг, беше да се скара с Черния отмъстител. Но искаше Александър да я обгради с грижи.
Черния отмъстител слезе от седлото, после я пое и я свали на земята.
— Мисля, че си знаеш пътя за вкъщи — каза хладно. — Ще се моля никой да не те зърне в тези дрехи. — Той обърна коня и я остави сама насред гората.
Джес сподави стон, защото болката прониза пак хълбока й. До Монтгомърови трябваше да мине цели две мили, а се боеше да върви пеш. При всяка стъпка раната зейваше и сега усещаше как кръвта се стича вече по крака й.
Черния отмъстител я остави в началото на индианска пътечка, която щеше да я отведе до задната страна на къщата на Монтгомърови. Тя тръгна, но се спъна, облегна се за миг на един ствол, после направи още няколко крачки.
Сълзи на облекчение напълниха очите й, когато видя пред себе си дома на Монтгомърови и отворения прозорец на стаята си.
Беше й трудно да се изкачи и се беше подала едва наполовина в стаята, когато видя Александър да седи там. Очите му святкаха от гняв.
— Кълна се в бога, занапред изобщо няма да напускаш тази стая — посрещна я той. — Ще те окова тук, ще те уморя от глад, ще те…
— Алекс, помогни ми, ранена съм — едва успя да промълви, преди да се озове вътре.
Той я хвана, преди да се е строполила на пода, и я сложи на леглото.
— Алекс — прошепна тя.
Той не отговори, а разкъса дрехите й.
— Също като Черния отмъстител — засмя се тя и се усети най-сетне на сигурно място.
Той я остави да лежи гола до кръста, отиде в съседната стая и се върна с фенер, чисти превръзки и леген с вода. Беше свалил жакета си. Залови се да промива внимателно раната на хълбока й.
— Сърдиш ли ми се, Алекс? — попита тя с потрепващи от болката устни.
Той я обърна да легне на здравия хълбок, изми кръвта от ребрата и бедрата й.
— Алекс, трябваше да го направим. Не можахме да допуснем да отвлекат трите момчета. Адмиралът щеше да почне да изселва всички мъже. Знам ли, Натаниел можеше да е следващият.
Алекс продължи да промива мълчаливо раната й.
— Разбираш ме, нали? Всичко стана както го бяхме замислили. Изобщо нямахме проблеми. — Тя млъкна, защото отвън долетя силен шум. — Какво е това?
— Изстрел — отвърна кратко Алекс и притисна гърба й към леглото. Въпреки нескрития гняв беше много внимателен. Помогна й да седне и взе да й бинтова ребрата.
— Алекс, можеш поне да се възхитиш от нашия план. Госпожа Уентуърт се преоблече като… — Млъкна, защото Алекс се обърна да извади от скрина чиста нощница.
— Алекс, кажи две думи. Докато се изкачвах през прозореца, се заканваше, че ще ми наговориш куп неща.
Той й нахлузи нощницата през главата, сложи я пак да легне, вдигна й краката и я засъблича от кръста надолу.
— Алекс, мисля, че не е мило от твоя страна да не желаеш да говориш с мен. Черния отмъстител се появи чак в края на акцията и поиска да отида с него. Но аз предпочетох да се върна тука, при теб.
Той й хвърли поглед, който тя не можа да разбере, покри я с юргана, взе от нощното шкафче фенера и легена с обагрената от кръвта й вода и излезе. Затвори вратата зад себе си.
Джесика лежа известно време в тъмното, толкова смаяна от поведението му, че дълго не можа да измисли обяснение. После си каза: защо да се чувствам засегната, че Александър ми се сърди? Направих нещо добро за целия град.
Мислеше си за плана и колко добре го осъществиха. После си спомни лъжливата история, която измисли, докато си приказваха с госпожа Уентуърт на чаша чай.
Видя се пак и как освобождава тримата новобранци, третирани от тираните англичани като пленници. После си спомни как Алекс й каза, че я обича и се тревожи заради опасностите, на които може би се излага.
Мислеше, разбира се, и за това как Черния отмъстител й спаси живота.
Спомни си колко сигурна беше, че именно Александър ще се погрижи за раната й. На този свят има неотразимо привлекателни и страстни мъже, но и друг тип мъже, способни да се грижат за някого, ако се разболее.
Държеше тялото си неподвижно, за да не се отвори раната и да не почне пак да кърви, стигна така до вратата и я отвори. Ръката й трепереше.
Алекс седеше, запретнал ръкави до лактите, в кресло до прозореца и пушеше дълга пура, втренчил поглед в някаква точка, навярно долу в градината. Не се обърна, когато Джес влезе. Дори когато тя се промъкна между креслото и прозореца, пак не я погледна.
— Алекс, наистина ужасно съжалявам — каза тя меко. — Но трябваше нещо да се направи, така го чувствах. Наистина ли не разбираш? Случва се човек да може да мисли само за онова, което смята за свой дълг. Не исках да се изложа на опасността да ме ранят. Не исках да съм непокорна съпруга и да ти причиня мъка. Баща ти се опита да ме откаже, но аз трябваше да осъществя плана си. Нима не разбираш? — Умоляваше го да я разбере. Но той беше като Елеонор — дълбоко уязвен, че не е постъпила както се очакваше от нея.
— Умолявам те, Алекс — прошепна тя.
Той най-сетне я погледна.
Джесика видя мъката в очите му, разбра какво страдание му е причинила. Чувствата на този мъж бяха лесно раними като тялото му.
— Алекс — протегна към него ръце.
С израз на примирение и прошка, поне така реши Джес — той също протегна към нея ръце.
Тя се покатери в скута му като малко момиченце. Беше се стигнало някак дотам да го възприема като свой приятел. Не беше неин любовник и не беше, разбира се, истински съпруг, но пък неин приятел. Нацупи се, накара й се, но Джес знаеше — той ще й даде сигурност.
— Беше ужасно, Алекс. Толкова ме беше страх. Ръцете ми така трепереха, че едва разрязах въжетата на Итън. Да си чул нещо ново? За Абигейл и госпожа Уентуърт? Да беше видял само Аби как танцува!
Алекс я притисна към себе си, доколкото беше възможно, без да навреди на раната й.
— Елеонор беше у Уентуъртови. Адмиралът удрял с юмруци по вратата на спалнята на госпожа Уентуърт и Елеонор му отговаряла.
— Елеонор? — възкликна смаяна Джес. — Та аз не съм споделяла с нея замисъла си. Не посмях, защото скрупулите й са повече и от твоите.
— Тя е интелигентна и много разумна жена, нещо, което не може да се каже за теб.
— Мисля, че се прибрах вкъщи и при тебе, нали? Знаех, че Черния отмъстител не може да ми помогне и дойдох при теб.
— Само за да ти превържа раната, нали? — каза тихо Алекс.
— О, Алекс, нямаш причина да се оплакваш. Черния отмъстител искаше да отида с него, но аз му връчих празна кошница.
Устата на Александър се превърна в тънка ивичка.
— Отпратила си го само защото не е носел кошница с бинтове — за всеки случай, ако измайсториш още някоя глупост например. Представяш ли си какво ще бъде сега отмъщението на адмирала?
— Не — отговори тя тихо.
— Един от постовите е бил убит, навярно от твоя Черен отмъстител, тъй че адмиралът е твърдо решен да намери виновника още тази нощ. Каза, че мъртвият войник държал в ръка окървавен нож. Смята, че кръвта е на Черния отмъстител, а пък аз реших по погрешка, че е било работа на Итън. За да открие виновника, адмиралът е заповядал да съберат всички млади мъже в кметството, там ще ги накарат да се съблекат голи. Ще заповяда да обесят всеки, който има прясна рана от нож.
