много хора и денем и нощем беше шумно и оживено. Покрай нея мина тежко натоварена каруца, един мъж, който водеше на въже четири коня, ги завърза недалеч от нея и им се развика, защото се опитваха да се изпохапят. Настана бъркотия, трима мъже, които стояха пред обора, се втурнаха да помагат в укротяването на конете. Заплющяха камшици. Никой от хората, които се намираха в двора на замъка, не обърна внимание на крехката фигура, която бързо оседлаваше коня си в сянката на обора, Фиона възседна ловко откраднатия кон и тръгна след каруцата към отворената порта. Последва примера на коларя и вдигна безмълвно ръка, за да поздрави постовете над главата си. Те имаха задачата да не допускат непознати в двора на замъка, но пропускаха всички, които искаха да излязат.
Единствената възможност за влизане в крепостта на Макарън беше застрашително тесният скален нос. Фиона чуваше как сърцето бие и заплашва да изскочи от гърдите й. Каруцата пред нея беше много тясна и въпреки това железните колела висяха наполовина над пропастта; само едно малко отклонение и мъжът щеше да полети в пропастта с коня и товара си.
Когато стигнаха отсрещния край на скалния мост, Фиона въздъхна облекчено: първо, беше успяла да преодолее трудната пътека и второ, в замъка още не бяха вдигнали тревога.
Коларят я погледна през рамо и се ухили.
— Слава Богу, че минахме живи и здрави по тази проклета пътека! И ти ли си към селото?
Пътят, който водеше към селските колиби, беше широк и удобен, но местните хора непременно щяха да я видят, и да упътят войниците, тръгнали да я търсят. Надясно беше пътят през скалната стена, по който бяха дошли в Ларенстън. Да язди сама по ръба на пропастта, и то нощем…
— Не! — отговори глухо тя и махна към скалите. Без съмнение, той искаше да завърже разговор и да има компания по дългия път. Тя вдигна ръка и посочи огрения от луната бряг.
— Ех, хубаво е да си млад! — въздъхна мъжът. — Желая ти късмет, момче. Луната е пълна и ще виждаш добре, но не забравяй, че пътят крие много опасности. — Той цъкна с език на коня и продължи пътя си в мрака.
Фиона не загуби нито минута. Сега не беше време да мисли за опасностите, които я дебнеха. Конят тръгна послушнo в указаната от нея посока. През нощта пътеката изглеждаше още по-страшна, отколкото денем. Животното започна да клати нервно глава, да потропва с копита и след кратко колебание тя слезе от седлото, улови юздата й го поведе напред.
— Проклет да е Майлс Аскот! — промърмори ядно тя. Защо я бе довел в това забравено от Бога място? След като беше решил да я задържи като своя пленница, поне да й беше осигурил по-прилични условия за живот.
Вълчият вой точно над главата й я стресна до смърт. На върха на скалата бяха застанали три вълка и силуетите им се очертаваха ясно на лунната светлина. Конят се подплаши, но Фиона дръпна силно юздата, нави я на ръката си и продължи пътя си. Вълците я следваха. След малко станаха четири.
Фиона имаше чувството, че е вървяла няколко часа, а краят на пътеката все още не се виждаше. Изтощена, тя се облегна за миг на скалната стена и се опита да успокои лудо биещото си сърце.
Вълците, които очевидно помислиха, че жертвата им се е предала, заръмжаха в хор. Конят изцвили ужасено, дръпна се силно назад и юздата се изплъзна от ръката на Фиона. Тя се втурна да я улови, загуби опора и се свлече през ръба на скалата. Конят я прескочи и препусна в паника към края на пътеката.
Фиона остана неподвижна, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Първо трябваше да реши как да се измъкне от това опасно положение. Единият й крак висеше над пропастта, другият се крепеше между камъните на пътеката. Тя обгърна с две ръце скалата и се опита да се изтегли нагоре. Придвижи лявата си ръка и в същия момент скалата под нея поддаде. Изпъшка отчаяно и започна да опипва с десния си крак за някаква опора, но не я намери. Още едно парче от скалата се отчупи под нея и тя разбра, че трябва веднага да предприеме нещо.
Фиона напрегна всичките си сили, за да се изтегли на пътеката. Сантиметър по сантиметър хълбоците й се придвижиха вляво. Когато усети равната повърхност под лявото си коляно, тя примигна, за да прогони сълзите на облекчение. Бавно, съвсем бавно, тя изтегли на пътеката измъченото си тяло и дълго лежа неподвижна в мрака.
Тъй като не смееше да стане, тя пропълзя на ръце и колене към опората на скалната стена и седна в една ниша, за да изтрие сълзите си и да успокои лудо биещото си сърце. От ръцете й течеше кръв, изподраните й колене пареха като огън.
Изведнъж Фиона се ослуша напрегнато. Някъде над нея се водеше битка. Тя се отдели от стената и видя едно огромно животно, което беше нападнало вълците.
— Господи, та това е ирландското куче на Алисия! — каза си невярващо тя и затвори очи, за да произнесе кратка молитва.
Трябваше да стане и да продължи пътя си. Скоро щяха да открият изчезването й, затова трябваше да увеличи преднината си.
Когато се изправи, Фиона разбра, че е ранена много по-тежко, отколкото предполагаше. Левият й крак беше изтръпнал, глезенът бързо се подуваше. Когато изтри сълзите от бузите си, тя видя по ръцете си кръв и се уплаши още повече. Дланите й бяха издраскани и кървяха силно. Продължи пътя си пипнешком, защото вече нямаше доверие на очите си.
Много скоро луната залезе и когато Фиона най-после излезе от другата страна на скалата, цареше пълен мрак. Без да обръща внимание на треперещите си крака, тя се загърна в топлия плейд, стисна здраво зъби и продължи пътя си.
Изведнъж на пътеката пред нея изникнаха две светлинки, големи колкото копчета, и тя спря стреснато. Защо не се беше сетила да вземе някакво оръжие? Очите й се впиха в животното, което стигаше почти до раменете й. То се приближи до нея и я побутна внимателно с муцуната си. Едва тогава Фиона разбра, че се е срещнала с огромното куче на Алисия.
Раб сведе глава и я погледна изпитателно. От гърлото й се изтръгна дрезгав стон. Облекчението й беше твърде силно и я разтърси до дън душа.
— Ти уби вълците, нали? — попита тихо тя. — Добро момче. Ще бъдеш ли добър с мен? — Тя протегна предпазливо ръка и кучето я облиза с коравия си език. Фиона го помилва по главата, но то я бутна с муцуната си, за да я върне към скалната стена.
— Не, момчето ми, не — пошепна укорно тя. Не биваше да спира, защото раните започнаха да я болят непоносимо. Освен това умираше за сън. — Няма да се върна при Алисия. Ще продължа в тази посока.
Като чу името на господарката си, кучето размаха опашка.
— Не! — настоя енергично Фиона.
Кучето я погледна замислено, после се обърна към гората и тръгна пред нея.
— Чудесен си — засмя се облекчено Фиона. — Дано успееш да ме изведеш от това ужасно място. Отведи ме при другия клан, който ще ме върне на брат ми срещу откуп.
Тя тръгна след кучето, но скоро се олюля и изохка от болка. То се върна при нея и мушна муцуната си под мишницата й, за да й покаже, че може да се облегне на него.
— Как се казваш, приятелю? — попита уморено тя. — Може би Оливър или Джордж? Не, ти сигурно имаш някакво завъртяно шотландско име, което не може да се произнесе.
Кучето тръгна по-бавно, за да се нагоди към влачещите се стъпки на спътницата си.
— Аз пък ще те кръстя Чарли. Харесва ми това име.
Изведнъж тя се олюля, политна напред и се строполи по лице в тревата. Кучето я подуши, побутна я неколкократно с нос, облиза окървавеното й лице и когато разбра, че не може да я свести, седна до нея и заспа.
Фиона се събуди, когато слънцето се беше издигнало високо на хоризонта. Първото нещо, което видя пред себе си, беше огромната, рошава глава на кучето. Очите на животното бяха устремени въпросително към лицето й и в този вид то приличаше на човешко същество, загрижено за състоянието й. Едав сега Фиона забеляза под лявото му око дълбока рана, покрита със съсирена кръв.
— Милият ми! Вълците са те закачили със зъбите си — промълви нежно тя, усмихна се на кучето и го помилва по главата. Когато се опита да стане, краката й поддадоха и трябваше да се залови за гъстата козина. — Какво щастие, че си толкова силен, Чарли — прошепна тя и стъпи по-здраво на краката си.
Когато най-после успя да се изправи, тя се погледна и изстена задавено. Полата й беше само наполовина привързана за кръста. Другата половина висеше свободно, а на лявото й коляно зееше дълбока
